2. Моите приятели тук
3. Друга моя страница
4. Името
5. абв.форум
6. Смях
7. Научих!
8. още един в абв
9. Нещо по-забавно от "Стани богат"
10. Може би най-верният хороскоп!
11. Вижте тази снимка!
12. За хората търсещи любовтта!
13. Едно приятно място за бъбрене!
14. За феновете на Бърнс
15. Дуетът!
16. Българският Взор
17. Гадания
18. Хороскопи
19. Криминално
20. За Апатията
21. Откровено
22. 10-те блогърски заповеди
23. Зороастрийски хороскоп
24. Приятелство
25. Японското ти име
„Абе въпреки всичко, живота е хубав!”
Това бе мотото на Любо. Напоследък започваше да си мисли, че живота ще е хубав без някои хора. Историята на Любо беше много любопитна, но и поучителан. Изпълнена с драматизъм, внезапни обрати и най-вече любов. Много любов. Преди малко повече от две години той бе обикновено момче, което се стремеше към нещо... А това нещо, каквото и да бе винаги му убягваше. Любо беше упорит и бе свикнал с разочарованията. Те не му правеха впечатление. Но един ден стана чудо. И чудото повлече след себе си друго. Наскоро бе останал без работа. Седеше в къщи и тъпо зяпаше компютъра си. Ако скоро не намереше пари щеше да се наложи да спре нета. Потърси някакъв филм за да разпусне, но нищо не му хващаше погледа. „Зората на мъртвите”, последвано от продължението „Денят на мъртвите”, „Залеза на мъртивите” и завършването на тетраложгията с „Ноща на мъртвите”. Харесваше ужаси, но тези бяха боза, личеше си и от анотациите. Ивъпреки възсторжените овации на мажоретките, които коментираха под информацията се отказа. Излезе от Мозилата. Нямаше обаче какво да прави и отново влезе в нея. Въздъхна тъжно и отиде в търсачката на гугъл и изписа работа. Изписа му „5 070 000 български страници за работа”. Отдавна бе решил, че от интернет не излиза нищо добро освен пристрастяване. Реши да съкрати търсенето и изписа работа + града в който живееше. „1 520 000 български страници” излезе този път. Усмихна се и започна да прави, това, което бе правил последните две седмици вече по сто пъти на ден. Прозя се и притвори очи. Другият месец му приключваше и изплащането на помощите. Нуждаеше се спешно от работа. Щракаше през сайтовете без да се заглежда много , защото някак си подсъзнателно не искаше да намери нова работа. Беше му омръзнало да раболепничи, по интервюта и да се прави на такъв какъвто не беше. Точно предида затвори отново браузера погледа му попадна на едно съобщение. „Ако ви е писнало да се правите на клоун за да се харесате на някой си костюмар обадете се...” Следваше телефон. Усмихна се. Набра номера без да се бави. Все пак това бе разнообразие. Любо не съжаляваше за предишната си работа. Радваше се, че я напусна, защото там не си заслужаваше да стои. Телефонът иззвъня, даде свободно и след това прекъсна. Остави телефона на вилката и излезе от интернет. Пусна си телевизора и загледа „Двама мъже и половина”. Този сериал винаги го разсмиваше.
Докато се усмихваше на една от изцепките на Чарли телефонът иззвъня. Механично го дигна, без да сваля поглед от телевизора. Едва ли го търсеха за нещо важно.
- Имате ли молив или химикалка?
- Моля?
Намали звука на телевизора.
- Попитах, имате ли лист или химикалка?
- Защо трябват ли ви за нещо?-отговори Любо и се накани да затвори.
- Запишете...-женският глас продиктува някакъв адрес и час за среща.
- Кой се обажда?
- Бъдете там и няма да съжалявате.
- Кой по...-телефона прекъсна.
Любо остана със зяпнала уста. Погледна с копнеж екрана на телевизора и го изгаси. И без това нямаше какво да прави освен..., но дори това не му се правеше. Погледна адреса в интернет, беше близо до един от големите паркове, винаги ги бъркаше, кой е Южен, Западен или някакъв друг. Знаеше как да стигне до там. Влезе в метростанцията и подаде едно левче на момичето зад гишето. Тя му се исмихна мило и му подаде билетчето. Мина през бариерата и се огледа. Влакчето щеше да дойде след по-малко от пет минути. Нямаше къде да седне. Беше осем сутринта и много хора тепърва отиваха на работа. Когато човек се чувства по-свободен, някак си има поглед върху нещата около себе си. Любо имаше грижи, но нямаше работа и деца не му реваха на главата. Хората бяха някак си странни. Бяха се втренчили пред себе си, във вестниците си или в посоката от, която се очакваше влака. Усещаше се странно напрежение. Една кола спря и част от тълпата се насочи към. Будката за безплатна преса. В очите им гореше алчен пламък. Любо не бе прелиствал безплатен ежеднвеник не помнеше от кога. Може би откато го уволниха и реши да си вземе един. Момчето носещо вестниците едвам се промъкна през тълпата остави един куп от вестници отгоре и се наведе да разопакова другите отдолу и да ги пъха на определеното място за целта. До идването на влакчето оставаха две минути. Хората почнаха да грабят вестници като невидели в луда надпревара. Една бабичка и един по млад мъж хванаха един вестник и бабата започна да дърпа като обезумяла. Накрая мъжът отстъпи и бабата си тръгна доволна с десетина вестника. Вестници падаха навсякъде, сякаш имаше война. Момчето вече поставило вестниците се измъкна лазейки от обезумялата тълпа и очудено изгледа хората. Явно му се случваше за първи път. Един от старците прокле другите, че се държали толкова нагло, като миг преди това бе издърпал най-нахално един вестник. Останалите хора в метрото не обръщаха внимание а продължаваха да гледат тъпо. В този момент Любо си помисли, че живота би бил хубав без някои хора. Разграбването продължаваше, когато от вратата на станцията се зазаде един мъж. Облечен в кожено яке с някаква рисунка на него. Той спокойно приближи разярената тълпа и докосна един от хората, който в този момент се буташе. Човека сякаш се отпусна и омекна. От очите на дядото потекоха сълзи и той седна на един току що освободен стол. Очите му грееха. От тунела се чу бучене. Влакчето идваше. Мъжът с черното кожено яке продължаваше да ги докосва по рамото. Тълпата се превърна в спокойни хора. Преобразяването бе като с магическа пръчка. Онези, които бяха взели повече от един вестник го върнаха. Любо така се зазяпа, че чу:
-„Внимание вратите се затварят следваща спирка...” Обърна се и метрото тръгна. Погледна часовника си. Нямаше да закъснее. В този момент усети докосване. Извърна се. Мъжът му се усмихна и продъжи като седна на една спирка. Любо почувства нещо, което не бе изпитвал от дете. Свобода. Чиста като сълза. Взе джеесема си и си пусна любимата песен. Затанцува като полудал. Беше му все едно сякаш всичко с него бе наред. Затвори очи и започна да имитира китариста на групата. Когато ги отвори до него един мъж и една жена правеха същото. Усили музиката. Мъжът в черния костюм го гледаше и поклащаше в такт с музиката глава. Сега Любо забеляза че фигурата на якето му бе образ на светец. Нещо му се завъртя в главата, но не можа да се сети. Радоста му бе пълна. Не се притесняваше за нищо просто се радваше, че е тук и сега. Усещаше как кръвта му във вените пулсира в ритъма на танца. Жива, като самият живот. В този момент се чу бучене. Идваше следващото влакче. Качи се в ритъма на музиката. Мъжът в черно също го направи. Когато влакът невлезе в тунела светлината угасна за секунди и тогава видя, че Черното кожено яке, както условно го нарече Любо свети със собствена светлина. Огледа се и видя, че останалите хора сякаш са обгърнати с тъмнина и самота. Той се пресегна и докосна мъжът, кото заедно с него се наслаждаваше на музиката, после направи същото с девойката. Те сякаш се осветиха също. Мъжът в черно му кимна и слезна на следващата спирка. Любо усети прилив на вълнение. Усети, че се изпълва с нещо ново и непознато на него. Бе помогнал на човек и това го правеше щастлив.
Слезна на последната спирка и продължи пеша.
Пет минути преди крайният срок чакаше на пейката пред сградата според указанията. Бе си пуснал друга песен и се кефеше на музиката, когато усети силен парфюм. Извърна се. Едно момиче го гледаше леко преценяващо.
- Здравейте аз съм Лора. Може ли...-тя посочи ушите му.
Любо се усети и спря музиката.
- Радвам се че дойдохте, някои хора не го правят. Бюх длъжна обаче така да го направя.
- Моля?
- Имам пред вид по телефона.
- Разбирам.-Любо кимна и се представи. Здрависаха се. Девойката му разказа за какво става дума. Ставаше дума за фондация, която помага на хората да се реализират в живота. Нарочно по този начин бяха формулирали избора на хора. За да отпаднат несигурните. Когато разбра какво работи, тя каза ,че фондацията се нуждае от специалист по бази данни, защото хората, с които работи се бяха увеличили. Любо се усмихна. След преживяването той предусещаше, че нещата с него ще се променят.
- А ето го и шефа.-Лора посочи някой зад него.
Любо се извърна. Пред него беше мъжът в черно, но сега облечен с костюм а фигурата на светеца бе върху куфарът му.
- Ние вече се познаваме задочно. Лора, момчето има и друг талант, освен работата с компютри. Нали?
- Не съм сигурен.-смутено отвърна Любо.
- Знам какво видях.
Лора го гледаше учудено.
- Ами просто докоснах двама и това беше.
- Но промени живота им завинаги. Казвам се Атанас, но ми викай Наско. И без официалности.
- Погледни натам.-Атанас посочи към една спирка на автобус. Подаде му един малък бинокъл. Любо погледна хората. Над тях витаеше нещо черно. Свали бинокъла и се затича натам. Един автобус точно тогава спря и отвори врати. Черното виещо се над хората се качи заедно с тях. Всеки един имаше едно или повече черни неща. Автобуса потегли. Събеседниците му го настигнаха.
- Когато ти докосна онези до теб, ти ги освободи от Сенките им.
- Сенки?-разсеяно каза Любо.
- Така наречаме черните неща над тях. Те са сенки на излъгани надежди, на мъртви и изгубени роднини и приятели. Те се хранят от тях и за това хората се превръщат в празни обвивки. Не се упреквай, че не спаси тези тримата. Всеки му се предоставя възможност да бъде изцелен и те ще получат своята.
- Така ли?
- Да. А сега ела да отидем в личен състав. Лора нали...?
- Разбира се Наско. Следвай ме Любо.
След този ден живота му се промени. Живота на Любо се изпълни с нещо ново и живо, нещо, което го караше да живее. А част от това нещо беше и Лора. Ожениха се след година.
Поздрави!
наистина...прекрасен разказ и с удоволствие ще се връщам...а с него ми доказа, че много си липсвал...тук!
изсвинението ти ще да е само идно...любов и нищо друго... не признавам!
даааа, мисла си, че си харесвам Сянката...понякога де, тя ми слугува...гмуркам се в нея и знаиш ли как изтрезнявам ле ле ле чак изхладнявам и трещя, и са треся..., особено в жегаво;)
Всичко е любов, но трябва да имаме очи, за да я видим!
Поздрави! Деняхт Х се приближава!
http://forum.abv.bg/index.php?showtopic=89608
Ще има и още, уверявам те! И не завиждай на Любо! И ти имаш много таланти!:)
За географски въпроси с теб няма да споря! Ако това разбра от целия разказ за какво да говорим?
Къде се намира Северния парк според теб? Или си мислиш,че няма такъв? Има,има...
Благодаря ти!:)
