„5 по Рихтер...” ; „През зимата тази година става страшно”-пищи като ощипана госпожица министъра на финансите. Това бяха главните новини от деня. Захвърли ядосано вестника в кошчето до бюрото си и се протегна. Може би трябваше да спре да чете собственият си вестник? Държеше да е информиран, беше му станало навик. Като се замислеше осъзнаваше, че навикът господстваше в живота му. Сутрин ставане в 6:07 минути. Вече не помнеше дори защо е избрал точно тези минути. 6:28 излизане. На бюрото в 7:26. Напускане на работа в 17:01. Прибиране в къщи в 18:00. Но защо ставане в 6:07? Обичаше да идва на работа преди другите, за да може да си свърши важните теща на спокойствие. Смятаха го за особняк. Не знаеха какво да мислят за него. И това му харесваше. Когато му се усмихваха и го поздравяваха, усмивките им бяха неуверени, защото не знаеха, дали ще им отговори. Понякога го правеше, понякога не. Нищо не правеше по задължение, но навикът...? Защо 6:07?

- Кирил, може ли да те попитам нещо?

Гласът, който бе задал този въпрос, бе леко треперлив, може би за това бе объркал, членуването на името му. Бе казал на всички, че не обича да му викат Киро, защото не беше мутра. Усмихна се и се извърна. Момичето бе адски притеснено. Кимна и към стола пред бюрото му и тя седна.

- Какво има?

- Ами...не знам как да го обясня и...

- Ами може да започнеш от началото, да минеш през средата и да стигнеш да края, ако има край разбира се.

Беше му станало весело. Защо обаче 6:07? Тръсна глава и прогони досадната цифра.

- Ето за какво става дума, аз...

- Първо да започнем с това, коя си ти? Говориме си на ти, а аз не те познавам.

Момичето се изчерви още повече, ако беше възможно. Кирил се почувства малко неудобно.

- Успокойте се, не ям хора рано сутринта в ...-той погледна часовника си. Беше 8:07. Отново се сети за досадната цифра. Почука часовника си, но той работеше.

-...8:08. Въпреки някои слухове.

- Ами аз съм стажантка от университета, по програмата....

- Вярно, то започна от тази година. Всъщност от вчера. Значи вас изпратиха от журналистическият факултет?За това ли дойдохте толкова рано?

- Аха, и аз се казвам Андронина, викат ми Анди и не само приятелите, всички. Изпратиха ме от философският факултет.

- Приятно ми е Анди. И така искаше да ме питаш за?

- Ами нали това е вестник и аз смятах, че може да публикуваме една статия и за това...-тя млъкна и го загледа в очите като малко пале, което иска да го погалят. С този поглед можеше да постигне много.

- Да?

На Кирил тези погледи на отхвърленото пале, не му въздействаха...много.

- Ами вървях си аз за насам и както е от дни валеше дъжд и застанах да чакам на спирката и ...

- Чакай малко, с това изложение, няма да постигнеш нищо.

- Моля?

- Нали става дума за статия?

- Да.

- Ами разкажи ми го като статия.

- Ясно.

- Но трябва да ми е интересно.-тук той вдигна високо пръст.-иначе няма да се получи.

- В смисъл?

- Няма да я публикуваме.

Момичето стана, после пак седна, направи същото упражнение още два пъти.

- Успокой се Анди, няма да те изям. Мисля, че вече ти го казах нали?

Защо 6:07? Тръсна глава. Тя кимна.

-Та сега за твоята история.

- Да моята история. Добре...-тя си пое дълбоко въздух.

- Ами на автобусната спирка имаше много хора. Повече от обикновено, вероятното оправдание, беше закъсняващият автобус в дъждовният ден.

- Така звучи по-добре, определено.-кимна Кирил.

- Идва автобуса и тълпата ме повлече към вратите. Вътре също беше претъпкано.

- До тук нищо интересно Анди. Мисълта ти върви добре, но няма история. ТОва е ежедневието на градът ни.

- Сега ще продължа...-усмихна се измъчено тя.

Кирил си призна пред себе си, че това момиче разнообразяваше монотонният ву ден на реактор в един от вестниците с големи тиражи. Всъщност едва сега осъзна, че и вестникът в който работеше вече излизаше по навик. Новините не радваха хората е освен може би част от спортните. Всъщност ....

- И така тогава се случи.

- Моля?

- Моля?

- Какво се случи?

- Започнах да разказвам.

- Извини ме Анди, замислих се за нещо, продължавай, ще се постарая повече да не те прекъсвам.

- До мен стоеше бременна жена. Както обикновено в българските автобуси, никой не стана да и помогне или да и остъпи място...

Кирил изключи отново замисляйки се. Дали и неговият вестник, не бе допринесъл, за това опатично отношение на хората. И дали и той не бе от онези, кучета, които си лаят а кервана си върви. Защото наистина в тази държава всичко ставаше по навик.

- ..тогава тя извика и ..

- Извика?

- Да бременната жена, за която говорех.

- Да Анди продължи.

- ..и се просна на земята. Няколко жени стоящи наблизо запищяха като че ли те раждаха. В автобуса настана паника а той се движеше по магистралата.

Кирил с удоволствие усети едно непознато отдавна чувство. В гърдите му се надигна адреналин.

- Една жена се развика „Някой да помогне”. Друга крещеше „Някой да каже на шофьора”. Сякаш той можеше да спаси жената.  Жената завика „Изстекоха ми водите”. Някакъв мъж отиде при шофьора да го накара да спре, но няваше къде на магистралата и автобуса дори ускори. Мъжът се върна и каза „Шофьора каза да извикаме Бърза помощ, какъв им бе номера, нали сега го промениха?”. А жената крещеше в родилните болки и дишаше тежко. ..

Това момиче имаше талант да разказва. Кирил усети  жегата от напрежението в автобуса и се ядоса на тъпите идиоти, които не и помагаха.

- ...и едно момче си проби път през тълпата и се развика. Отдръпнете се трябва и въздух и пространство. Стоящият наблизо мъж, който то бутна му отвърна „Леко хлапе да не...”. Хлапето се изправи срещу него и въпреки, че беше с двадесет сантиметра по ниско и с цял метър по кльощаво му отвърна „А ти ще пречиш ли или ще помагаш, защото ако ще пречиш, по-добре се отмести”. Човека стреснато се отдръпна.

Анди замълча за момент да си поеме дъх и продължи. Хлапето без да пита взе една раничка от една девойка и я подпъхна под главата на жената. Обърна се към близкостоящия мъж и му изкрещя „Вместо да се моташ, обади се на 112”. „Ама нали той е безплатен?” отвърна той. Момчето го изгледа страшно. Мъжът веднага набра телефона. След секунди вече обясняваше положението. А автобусът ускоряваше по магистралата. След малко мъжът отиде пре шофьора и му задържа телефона до ухото. Жената нададе вик. „Малкият излиза” промърмори момчето. „Ей хлапе разбираш ли какво правиш?”. „А ти? Какво направи до сега? Донесете ми мокри кърпички някой има ли?” Момичето от което бе взел раницата веднага се отзова и извади два пакета и притеснено каза. „Днес си купих повече още в 6:07, не знам защо, но просто реши, че...”

- Какво?

- Какво?-отвърна Анди.

- Какво е казало момичето?

- Ами, че си е купило кърпички в 6:07.

- Но защо този час?

- Ами, не знам, но може да я питам.

- В смисъл?

- Взех телефоните на всички участници в историята.

- Браво Анди. Продължавай.

Кирил усети страхотна тръпка, кръвта закипя във вените му.

- Момчето се изправи и целуна момичето по устата. „Ти си ангел.” „Някой да има чисти дезинфекцирани кърпи”. В гласът му се прокрадна нотка на отчаяние. Жената, която преди малко бе го попитала се усмихна „Аз, носех да я подаря на снахата. Чиста и вакумирана е. Сложих си я в чантата днес сутринта в 6:07, видях часовника преди да изляза.” „Златна сте”. „А няма ли целувка за мен?”. Момчето се изчерви. „Няма проблем върши си работата. Само ми кажи от къде знаеш толкова за раждането?”. Гледах Нешънъл Джиографик днес сутринта в 6:07” и смигна.

Какво му имаше на това число?

-...”Вода някой има ли?”. Веднага се събраха няколко шишета минерална вода от половин литър и четири от един литър. Момчето започна да и обира потта от челото на жената и да и казва да диша. Когато гледаш това по телевизията е едно, но когато е на живо...

-„Кръвта ти завира и искаш да помогнеш”.-мислено продължи мисълта и Кирил. Той се замисли дали би се намесил или щеше да гледа апатично като журналист в какъвто отдавна се бе превърнал?

-...”Виждам главичката му”. Извика момчето. Жената изкрещя в последен напън и се отпусна. Детето бе излязло. Всички се наведоха напред. В този момент шофьора събощи по уредбата, че бърза помощ пристига след десет минутки. „Още не е свършило”. Момчето взе малкото телце в ръцете си, които преди това бе измил с минерална вода обилно. Обърна го и го потупа по дупето. Хлапето нададе силен рев. Всички се разплакаха от радост сякаш едновременно, дори едрият мъж беше със светнали засмени очи. Сякаш апатията си бе отишла от очите на тези хора. Момчето окъпа бебето обилно с минаралната вода използвайки всичката в наличност и разопакова хавлиената кърпа завивайки детето в нея. След минутка майка му се радваше. „А какво е бебето?”. Извика някой. „Момче е” отвърна момчето. „Едно здраво момче”. В очите на майката се четеше благодарност и тя обеща да го кръсти на момчето. В този момент автобусът спря и нахълтаха санитарите, откарвайки жената и момчето в болницата.

Анди се облегна на стола и въздъхна.

- Това е история за първа страница-възкликна Кирил.

- Ами аз, ще ...разбира се ...

- Спокойно Анди. Твоето име ще стои под нея, имаш талант да намираш и описваш интересни репортажи. А този ще вдъхнови хората. Само не мога да разбера този час какво означава?

- Кой час?

- 6:07.

- Защо?

- Защото в толкова часа се събуждам всяка сутрин.

- Какво значение има?

- Има, защото ти спомена този час поне три пъти. Добре да се обадим на участниците в това събитие. А в колко се роди бебето?

- 7:26 така каза момчето.

- Ще си променя навиците, просто трябва да заживея различно.

Навън под дъжда един човек с руса коса и сини очи погледна часовника си. Сочеше 6:07, сякаш бе спрял. Усмихна се погледна към прозореца на Кирил и тръгна надолу по улицата. Цифрите на циферблата му се промениха на 6:08 и едно бяло перце се откъсна от него завъртяно от вятъра, който го залепи за стъклото. В този момент Кирил се обърна към прозореца и го видя. Отвори и то влетя в стаята кацайки плавно на бюрото му.

- Ей и аз имам едно такова, намерих го на седалката до мен.- извика Анди.

- А ти помогна ли?-каза Кирил и докосна перцето. То беше сухо.

- Аз бях момичето с раницата.-усмихна се тя.

- Ще се срешнем със всички тези хора в един ресторант, аз черпя, и съм сигурен, че тази история, ще промени нещо, не знам колко, но ще е от значение.

Той включи Мобилният си телефон и промени алармата си на 6:11.

Човекът с русата коса погледна часовника си отново и като видя, че стрелките се предвижиха на 11 се усмихна и изчезна.