Тази година в самият и край бях решил да я изкарам сам. Шумотевицата около нея ми бе опротивяла. Исках да избягам от всички далече, много далече и да не се върна. Тази година се бях изморил от хората от техните проблеми, от тяхното вечно аз, моят, мен. Замислях да отида в дълбоката провинция. Наскоро бях завършил курсове и не бях зависим от никой. На 30-ти декимври, приготвих нещата, дори смених гумите си със зимни. Все пак колкото и да бях спонтанен не исках да катастрофирам. Взех само най-необходимото, спален чувал, няколко одеяла, суха храна, главно местна, чай, запалка, всичко необходимо за приготвяне на топла закуска. Яхнах колата Москвич модел 1500 на сутринта и го подкарах. Беше стар, но сигурен, поне досега и освен това през трудните места преминаваше като джип. Дадох газ, трябваше му време докато двигателят загрее пък и бе паднал сняг през ноща , още валеше. Беше бяло навсякъде, беше красиво. Планината ме предизвикваше с белотата си, реших да отговоря на предизвикателството и. Наблизо имаше няколко планини, но аз избрах най-отдалечената. Имах си любима пътечка, която се надявах никой да не следва, поне не през зимата. Подкарах най-накрая старият пич бавно. В началото леко кашляше, но после двигателят му замърка, излязох на магистралата и увеличих скоростта. Още не бе натрупало съвсем и пътят бе проходим за това карах малко над допустимата скорост от 100 километра в час. след около час пристигнах в селото ми, бавно го подминах като огледах, заледената река и китните къщички гушещи се под снега, идилията бе пълна. А снега бе чист като сълза на бузата на дете, отронена през зимата. В края на селцето леко усилих. Усетих лека тръпка в гърдите си. Скоро щях да стигна до любимото си място, не го бях посещавал от много време, още повече през зимата. Спрях старото куче до едно голямо дърво. То съществуваше тук още откато като тинейджър водех девойки под клоните му. Усмихнах се, те вече не означаваха нищо, бяха част от миналото, но дървото, то означаваше нещо, то беше тук тогава, бе тук сега и щеше да остане и след мен, вероятно. Излязох от колата навън продължаваше да пада сняг. Бе спокойно и красиво. Обстановката ме караше да се чувствам спокоен и щастлив. Снежинките се откъсваха и падаха нежно върху мен. Бяха в различни форми и слепени една с друга. Подлагах ръка и те моментално изчезваха, допирайки се до дланта ми.
огледах се. Имаше само следи от птички и дребни животинки. Взех раницата си заедно с провизиите си и бавно потеглих. Пътечката по която обичах да вървя не бе означена и едвам се забелязваше през зимата, но винаги ме завеждаше в другия край на планината. Бе натрупало около четиридесет сантиметра, но можех да проследя тази пътека и със затворени очи. Пред мен бе навсякъде бяло. От време на време се забелязваха следи от дребни гризачи и птички. Обаче нищо не нарушаваше покоят обхванал това място. Прииска ми се да не си тръгна от тук. Вървях и се наслаждавах на гледката. Дърветата, които заобикалях бяха като стражи на тишината, които следяха никой да не нарушава спокойствието обхванало света на това място. Прииска ми се да се изгубя и никога да не си тръгна от тук. Спокойствието бе просто неземно, докосването до него бе толкова осезаемо. Мирът в душата ми бе пълен. Изсмях се на глас. Гласът ми оттекна чу се ехо. Дърветата сякаш зашумяха раздразнено, че някой се бе осмелил да наруши покоят им. Веднага млъкнах, не исках аз да бъда този, който го прави. Все пак бях дошъл тук да търся покой нали? Наближих едно дърво. Имаше нещо специално в него. Огледах се май не бях стигал преди до тук. Погледнах назад, снегът се бе постарал да заличи следите ми. Не се стрестнах, бе ме обзело невероятно спокойствие. Дървото бе с интересна форма. Огледах го отвсякъде дори направих няколко снимки. Бе сякаш човек застанал в молитвена поза. Облегнах се на него, по мен преминаха тръпки. Сякаш усетих сърцебиене. Дръпнах си ръката, оказа се моето собствено сърце. Май адреналинът ми играеше шеги. Прегърнах дървото и усетих как в мен се влива положителна енергия, сякаш то обменяше мисли с мен. Онтово се успокоих, обзе ме чувство за хармония. Потупах дървото по кората и продължих. Оглеждах се за да запомня всичко. Дърветата в тази част на гората бяха със странна форма. Прииска ми се да стана част от тази гора. Срещу мен зейна нещо тъмно. Приближих се бавно до него, оказа се пещера. Усмихнах се. Бях си намерил, ново място, където да бягам от света около мен. Прекрачих прага и. Огледах се имаше странен отенък, вероятно от камъните от които бе съставена. Синьо-зелен, преливащ сякаш не бе създадена от природата, но не и от човек. Докоснах я по мен премина ток. Изведнъж се почевствах уморен. Отпустнах се на стената и затворих очи. Пред погледа ми сякаш се завъртя вихрушка от цветове. Бавно тя се усилваше и ускоряваше с всяко завъртане и изведнъж спря. Пред мен имаше поле покрито със сняг. Докоснах го не беше студен, но от него можеха да се правят снежни топки и аз си направих една като я хвърлих произволно. Огледах се, през снега се подаваха зелени стръкчета трева и сини и червени цветчета. Бавно се предвижих бръкнах в джоба си за фотоапарат но видях че съм облечен в нещо бяло, като тога. Нямаше техника, нищо. ТОва леко ме стрестна. Установих, че освен сини и червени имаше и всички останали цветове. Наведох се и си направих нова топка от сняг. Отново я метнах.
-Ейййй, внимавай къде хвърляш.-чух мелодичен глас.
Обърнах се пред мен стоеше създание, облечено в тога като мен, което бе със кестенява коса по ниско от мен и ме гледаше с леко ибвинение. Неволно се усмихнах. Беше девойка, не можех да преценя на колко години, но беше красива. Вдигнах извинително ръце:
-Съжалявам, не знаех, че има и други тук. Всъщност къде е това тук?.-извинително попитах аз.
-И аз не знам, озовах се тук и легнах да правя ангелски следи на снега, когато ти ме уцели в корема.-тя се усмихна леко.
-Отново съжалявям, трябва да внимавам, какво и къде хвърлям.-усмихнах се виновно аз.
Тя се усмихна и се приближи. Запознахме се. Обичаше да се разхожда в гората сама на спокойствие, когато попаднала в някаква пещера и така се озовала тук. Бе и омръзнало да се скита сред хората без да ги разбира и решила да ги остави за малко. Магията на молещата се гора я бе завладяла и бе стигнала до пещера. Докоснала стената и и се озовала на това място. Постепенно си разправихме един на друг историите ни. Познавах я едва от няколко минути, но обожавах да я слушам. Беше ми приятно с нея. Въздъхнах, явно не бе писано да остана сам на нова година, но нямах нищо против това. Не се чувствах натоварен от нея. В един момент някак си спонтанно стана... Тя се подхлъзна на снега, а аз я хванах. Тя не се възпротиви и двамата се отпуснахме гушнати на снега. Следващото, което помня бе, че се събудих от разговори.
-...ако не бяха двамата да са се топлели един друг са щели да починат от хипотермия.
-Но как са се озовали заедно, никакви следи не водят до тук.
Изправих се в носилката, девойката бе в съседната и ми се усмихваше.
-Нямам ти телефона.-казах и аз.
Само ми посочи в джоба.
Вътре имаше визитка. Затворих очи и отново се пренесох на красивото място. Чух около мен хората да се суетят. Събудих се в болнично легло, чувствах се премръзнал. Изправих се краката ми бяха леко посиняли, но вече добиваха розов отенък.
-Миличък, без малко да те изгубим.-каза майка ми.
-Какво стана с теб.-добави разстревожена тя.
Усмихнах се и си спомних красивото място, искаше ми се пак да стигна до него. Бръкнах в джоба на палтото ми поставено на стола до мен. Визитката бе още там. На нея пишеше "Обади ми се скоро". Растърсих глава, красивото място щеше да почака. Извадих си телефона и набрах номера.

уби сладостта на разказа...:(

ше я махна при издаването! :)