Самак се огледа. Всичко изглеждаше спокойно даже прекалено спокойно. Усещането бе за буря, която скоро ще се разрази. Погледна към небето. Беше чисто и спокойно Небесната майка властваше, но не в пълната си сила до тогава оставаха 4 дни. Нейните деца също блещукаха весело на черното покривало. Облаци нямаше. Значи усещането беше от друго. Ослуша се птичките бяха замлъкнали от последното обаждане на слънчевата птица, дори нощните птици не се чуваха. Совата не се чуваше изобщо сякаш не бе посмяла да излезе на лов. Всичко си почиваше или беше в очакване. Самак усети напрежението в стомаха, което го присвиваше всеки път, когато трябваше да е готов. Зъбите му леко се показаха. Не се боеше от нищо, което можеше да срешне в тази гора, но неизвестността не му харесваше. Беше изпратен на лов от племето за бял елен. Това животно се срещаше много рядко и никога през деня. В племето приемаха нови войни след четири дни. Няколко момчета щяха да бъдат поставени на изпитание. Ако издържаха изпитанията щяха да получат лъкове от костите и сухожилията на този елен. Белият елен разполагаше с най-здравите кости и най-силните сухожилия. Лък направен от тях бе вечен. Вървеше от близо три дни и до сега не бе срешнал дори следите на това животно. Беше най-добрият следотърсач, неговото семейство винаги бяха такива от много Луни. Разликата на следите на белия елен от обикновения бе едно малко връхче разположено между двата големи на копитата. Това го различаваше и това се знаеше само от неговият род. Обаче до сега не бе срещнал нито един елен а не можеше да се прибере с празни ръце. Разчитаха на него. Днес обаче гората не му сътрудничеше, не чуваше разговорите на горските животни, сякаш нарочно се криеха от него. Подуши въздуха имаше мирис на застояло, на гнилоч на някаква смърт, на обреченост. Самак бавно започна да се придвижва между дърветата. Усещаше нечие невидимо присъствие и това го безспокоеше. Никога не бе убивал за удоволствие или повече от колкото трябва. Духовете не би трябвало да са му ядосани. Във въздуха се носеше безнадежност. В него се надигна нещо дълбоко вкоренено животинско срещу това усещане и възропта. Самак оголи зъби и изръмжа. Носеше се легенда в неговото семейство, че първото момче от рода му е било отгледано от вълци. Оттогава те са станали най- добрите следотърсачи и ловци. Понякога вълкът в него се събуждаше. Вълчото мляко с което бе закърмен неговия прародител Самак, на който бе кръстен бе оставило отпечатък върху целият му род. От гърлото му се надигна вой. Гората не откликна, чу се само ехото, което се отдалечаваше в дълечината. Въздухът сякаш стана негоден за дишане. Нещо го задушаваше. Самак побягна. Беше се научил от малък как да тича без да израсходва много сили. Постепенно ускори скороста. След малко се закова точно пред ширнала се водната щир на едно езеро. Луната се оглеждаше в него. От другата страна на езерото имаше голяма пещера. В този момент отново го връхлетя мрачната безнадежност, която сякаш го бе следвала през целия път до тук. Първоначално Самак оголи зъби и заръмжа по посока на гората, откъдето се задаваше носителят на заразата наречена страх. Обаче ръмеженето се превърна в скимтене. Някаква синкава светлина се задаваше от гората и бавно се приближаваше към него. Бе чувал, че животните имат духове пазители, които отмъщаваха на ловеца ако той започваше да убива за удоволствие или повече от необходимото за прехраната на семейството му. Но като член на клана на вълците следотърсачи той не бе престъпил Великите закони. Синкавата смветлина се приближи. Страхът вече бе непоносим за Самак не можеше дълго да издържи на него. Имаше опастност животинското в него да вземе превес и той никога да не стане човек отново. Пред него се изправи бял елен.
-Защо преследваш моите хора?
Самак се втрещи. Трябваше да отговори, но страхът бе сковал сърцето му.
-Може да говориш.-гласът сякаш излизаше от дълбоко от недрата на земята. Напрежението бе твърде голямо, но той усети леко облекчение.
-За Ритуала на приемането отвърна той. Трябват ни костите и жилите на твоите деца, о Велики.
-Трябва да ти кажа нещо Самак. Моите деца са особенно важни за Великата майка и трябва да бъдат съхранени. Едно мое дете се появява след 15 зими а вие убивате по едно всяка зима.
Самак се вцепени. Духът беше ядосан. Те не ядяха месото на белия елен, считаха го за свещенно животно и го принасяха в дар на Великата майка като го погребваха. Стана му тъжно и усети отново безнадежността лъхаща от Великият бял елен. Но той не можеше да се върне с празни ръце щеше да се лиши от чест. В очите на съществото проблесна светкавица.
-Имам предложение за теб, ще те допусна до пещерата отвъд езерото, там е гробницата на моите деца. От там вземи необходимите кости и жили за лъковете си, но при едно условие. Би ли приел?
Еленът не казваше условието и Самак осъзнаваше, че трябваше да избира между поругана чест и нещо което щеше да го погуби. Нямаше избор. Кимна. Еленът вдигна копито и го докосна.
-Сега може да отидеш и да се върнеш при своето племе, но се върни след три дни.
Самак се поклони и бавно пристъпи над водата краката му стъпиха сякаш на твърда почва и той премина отвъд внимателно сякаш ходеше на края на пропаст. Водата на езерото бе кристална и той можеше да види рибите които го наблюдаваха внимателно. Озова се пред входа и с немалко боязън пристъпи. Изправи се пред едновременно тъжна и красива гледка. Мястото бе изпълнено с тучни пасища. Красота лъхаше навсякъде, цареше спокойствие въпреки осеяната с кости долина. Гробницата бе пълна с живот, но той бе предимно растителен. Зеленината бе обсебила това място. Усети и присъствието на птици, които вероятно се хранеха с мъртвите животни. Приближи се до един скелет избра няколко ребра и сухожилия. Прибра ги в ловджийската си мешка и се върна по обратният път. Същата вечер си беше в къщи. Предостави нещата на съвета на старейшините и се прибра при жена си. Тази вечер бе с нея сякаш нямаше да я види повече. На сутринта и разказа всичко. Тя се разплака, но не го спря. Поиска да дойде с него. Той поклати глава.
-Отгледай живота който расте в теб след това ще видим.
Обърна се и тръгна без да се извърне повече. Когато пристигна Великият бял елен го чакаше:
-Ти изпълни обещанието си. Ето и останала част. Ще се превърнеш във вълк. Общуването ти с мен предизвика събуждането на животното в теб, заложено от поколения. Веднъж в годината ще посещаваш племето си, като му носиш кости и сухожилия. Всяка шеста Велика небесна майка ще можеш да посещаваш семейството си. През останалото време ще пазиш гробницата на моите деца като бял вълк. Можеш да ловуваш в гората наоколо за да си силен.
Самак премина от другата страна на езерото и когато застана пред входа се превърна във вълк. Воят му огласи тихата нощ.
Жената на Самак роди две момченца. На третият ден от раждането Самак я посети като си тръгна на другият ден. Когато го изпрати тя се усмихваше. Бе горда с него животът му щеше да остане легенда.

Поздрави! Така си описал всичко, че картините сами изникнаха пред очите ми!!!!

че се е получило! Не бях сигурен дали ще пресъздам атмосферата!:)

всичко е така оживяло като в действителност , че чак ме е страх!Този път гледам бързо да излизам от приказката, заради почти истинските и достоверни вълци.
Е, белият вълк вече го харесвам , спокойно !
Поздравления и за такива разкази !

беше като на шега, обичам да се виждам през вълчи очи!

Какво имаш впредвид?

обичам да се виждам през вълчи очи в огледалото! Обичам да гледам на света през вълчи очи!