Нещо винаги я привличаше в тази гора. Въпреки, че и казваха да не ходи там. Беше още малка разказваха и истории за да я плашат да стои по далеч. Естествено никой не вярваше на тези истории. Тя мислеше че са направени за да плашат децата като нея да стоят по далече от гората. Тя обаче напук го правеше, както и повечето дечурлига на нейната възраст. Не вярваше в приказката за лошата вещица, баба Яга, която отвличала малките хлапета. След това ги затваряла и угоявала за да храни с тях котките си. Просто в съвременният свят никой не вярваше в тези неща. А и тя вече бе на 16 години. Е почти. Но все пак беше достатъчно голяма за да отличи приказка от действителност. Бе познала и първата търпка на детската любов. Все пак имаше едно предание, което винаги я бе интригувало. Според него на всеки 100 години едно момиченце на нейната възраст изчезваше в гората и повече не се връщаше. Естествено това беше легенда. Обаче и харесваше и за това се опитваше да разбере повече за нея. Беше някак си по различна от останалите. Не беше съшита с бели конци или изпълнена с детски приказки за вещици и магьосници. Когато научи за първи път за нея реши, че трябва да знае повече. Като се научи да чете проучи въпроса в библиотеката. Обичаше да се занимава със странни неща, с тайнствени въпроси от миналото. Те я очароваха. Освен това тази легенда бе перфектна за темата и по история. Говори с учителката си по предмета и тя се съгласи. До сега никой не се бе заинтересувал от тази тема. Нищо не бе изследвано. Госпожицата ентусиазирано я насърчи. В публичната библиотека я познаваха. Често ходеше там да си търси материали свързани с паранормалното. Поръча от библиотекарката местният вестник от началото на издаването му. Имаше издания от преди 3 века не много запазени, но случаите бяха реални, можеха да бъдат изследвани. Бързо схвана последователността. Първият случай бе преди 300 години приблизително 10 месеца след излизането на първия брой.
"16-годишната Елиза изчезна преди ден. Родителите и са покрусени от мъка. Полицията и властите правят всичко възможно да я открият. Търсенето в гората и планината с помоща на кучета продължава вече втори ден. За сега безуспешно. Не бе открито доказателство за отвличане или насилие над изчезналата. Възрастни граждани споделят, че на всеки 100 години изчезвало дете по тези земи. Те твърдят, че причината е в гората. Полицията отхвърли тези твърдения като неоснователни. Те казаха, че ще намерят детето и ще накажат с цялата строгост на закона този който го е отвлякъл"
Тя потръпна, бе напипала нещо, щеше да е страхотно да разбули цялата мистерия и да докаже на всички, че не е откачалка за каквато я мислеха мнозина. Имаше нещо истинско в тази легенда, нещо тайнствено.
"Вече 4-ти ден никой не знае какво е станало с 16-годишната Елиза. Кучетата се спряха на стотина метра от най-старото дърво в гората и не успяха да намерят повече следата. Изглежда, че Елиза няма да бъде намерена. Градчето е в траур. От всякъде гледа рисунка на лицето на детето залепено по дървета или врати с въпроса "Къде си мила моя дъщеричке?""
Тя притвори папката и се замисли. Колко ли такива случаи имаше тук в тази гора? Продължи с проучването. След сто години случаят се повтаряше. След още сто отново. Дори нямаше разлика в името на момичето. Отново кучетата стигаха до дървото и от там повече не успяваха да намерят следата, сякаш нещо тайнствено ги спираше. Сега тя осъзна че името и също бе Елиза. Усмихна се. Едва ли това щеше да се случи на нея. Пък и за какво да ходи толкова навътре в гората. Особенно след като сега знаеше. Обаче щеше да напише интересен реферат по история. Чудеше се защо те изчезваха в гората? Какво ги караше да бягат от вкъщи? На края на селото живееше една старица, никой не знаеше на колко години е. Говореше се че била над сто години и знаела всичко. Реши да я посети. Стана от столчето си, върна материалите на местата им. Събра бележките си в папката и се запъти към изхода. Усмихна се и поздрави библиотекарката излезе и се насочи към площада. Хвана улицата в посока към изток и бързо стигна къщата на бабичката. Почука на външната врата. Никой не отвори. Тя се огледа и видя едно звънче. Натисна го продължително. Издрънча сякаш евреите тръбяха пред Йерихон. След минутка чу стъпки. Вратата се отвори и старческо лице се показа зад вратата. Жената се ухили сякаш я позна:
-Влез миличка заповядай.-жената продължи да се усмихва. Ако имаше прототип за Баба Яга това бе тази жена помисли си Елиза.
-Не искам да ви притеснявам, само да ви попитам, за мъничко де...-започна да заеква тя и се изчерви.
-Знам защо си тук миличка, заради старата легенда нали?.-отново се усмихна старата.
-Откъде знаеш.-погледна я тя подозрително. Може би не трябваше да идва тук?
-Това ми е работата. Седни сега ще ти кажа някои неща. Седни няма да те отвлеча не се притеснявай.- потупа един диван старата. От него се дигна лек прах. Котката, която бе легнала там подскочи и изсъска леко, след което се прозря и скочи на пода. Отърка се в Елиза и започна да мърка. Тя се наведе да я погали. Котката продължи да мърка от удоволствие. Елиза седна на дивана а животното се настани в скута и, като веднага вирна белият си корем и зачака. Тя я погали по него и се почувства спокойна. Звуците на животното я караха да се отпусне. Тя се настани по удобно за да и е добре и на нея и на блажено вирналата крака котка. Жената я изгледа странно, но нищо не каза. Излезе и след малко се върна с бисквити и какао. Носеше ги на поднос със странен символ на него.
-Нашата гора е особенно важна за целият свят. В нея витаят сили, които поддържат баланса на природата тук. Но природата има нужда от човешка ръка за да се поддържа баланса. До тук разбираш ли?
Елиза кимна. Човека бе част от планетата Земя и неговото съществуване бе свързано с нейното. Това беше логично. Още от малка бе обичала най много три науки география, биология, история. Харесваше и тайнстваната страна на науката, като езотерика и паранормалното. Обаче знаеше, че човекът можеше да има и пагубно и положително въздействие върху самият него и околната му среда.
-Понякога за да се запази баланса е необходима необикновена мощ, която е също с естествен произход, но можем да я наречем магическа. Която поддържа баланса нарушен от човешкото вмешателство. За да има смисъл тази мощ се задейства от хора, напоследък тази мощ се налага да бъде използвана все по често. Природата сама избира, кой ще и помага. Тя се спира на жени, защото женското начало е жизнеутвърждаващо. Тези момичета, които изчезват са нейните избраннички. Когато станат на определената възраст тя ги вика при себе си. След сто години енергията им се изтощава и те отиват на заслужена почивка, след като приемницата им заеме мястото си. Маркирани са със специфичен знак още при раждането им.
Старицата отново се усмихна. Елиза я зяпаше с отворена уста.
-Но това никой не го знае нали?.-още се опитваше да асимилира информацията. Звучеше и фантастична и логична същевременно.
-Разбира се и по-добре никой да не го научава нали?-строго я изгледа бабата.
-Защо?
-Така трябва, но скоро сама ще разбереш. Време е да си тръгваш, стана късно.-старицата посочи навън.
Вече наистина се стъмваше. Елиза остави котката на дивана. Благодари на жената и излезе. През ноща спа трудно не и даваше мира последното изречение на жената. Отвори очи и уплашено се огледа бе сънувала кошмар, нещо я викаше към гората. Отиде в банята и започна да се плиска с вода, когато видя странен белег на шията си отляво. Приличаше на татуировка на дърво около, което е увита опашка на птица. Белегът блестеше след което постепенно изчезна. Какво ставаше с нея? Мина през кухнята и каза на майка си че излиза де се поразходи и подиша въздух. Нямаше още полунощ. Майка и я погледна тревожно, но я пусна да върви.
Доближи се до гората, нещо я теглеше на там. Чу някаква странна, но вълшебна мелодия. Сякаш хор от птици изпълняваше ария. Насочи се по посока на звука и тогава разбра. Да наистина така са били привлечени всички останали преди нея. Музиката я увличаше навътре и все по навътре към гората. Как да постъпи? Да се поддаде ли на природният инстникт заложен в нея или да остане с майка си, да порастне, да изпита любовта да има деца? Докато мислеше към нея се приближи старицата с която бе говорила вчера:
-Време е да избереш миличка. Аз вече съм изморена и почти на края на силите си. Но имаш правото на избор. Единствената ти печалба ако избереш, гората е че ще постъпиш правилно. Понякога изборът не е лесен и съжалявам, че те товаря с това бреме по времето, когато съзряваш. Какво избираш?
Елиза се замисли, но вътрешно осъзнаваше, че вече е взела решение. Повдигна поглед и видя как старицата се променяше и подмладяваше все повече заприличвайки на нея. Нищо не се губеше във кръговрата на майката природа, тя си знаеше работата. Момиченцето се усмихна на Елиза и пое по пътя по който тя бе дошла. Елиза се отправи навътре в гората към своята съдба.

отново си създал изключително интересна приказка, увлекателна и с голяма поука.
Не мога да не те поздравя за нея, Фенрис :))))

за страхотните думи, обичам да разказвам в този стил! Приготви се скоро ще имам нещо за теб!;) Няма да е приказка, ще е съвременно!

мислех да ти пращам лични за да те питам - Какво имаш предвит?! - но за миг се разсеях / много съм разсеяна днес/ и ти ми даде отговор :)))
А така нека да е нещо съвременно, защото обичам приказките, но само да ги чета :)))

към понеделник ще напиша началото после ще е твой ред, ако искаш ми прати скайп на лични да ти го пращам там!:) Приказките, когато ги пиша не обичам да ги пиша с друг, но виж другите разкази да! Обичам да пиша в съавторство!

приказката ти е разкошна , кара те да се замислиш за много неща , отговаря ти на много въпроси и те пренася в пространството и времето през различни епохи.Доста сполучливо си се пренесъл в приказния свят и доста добре излизаш в реалния. Винаги твойте приказки оставят и една поука , за нас жените .Много точно тълкуваш и се аргументираш и винаги свършваш изведнъж.Края на приказките ти винаги е загадъчен.
Браво, маестро !

Опитвам се да оставя размисъл след себе си, радвам се че съм успял! Тази приказка ми е от лююбимите, които съм написал! :)

по принцип не чета разкази, докато ги почна и те свършват, но твоите ми доставят невероятно удоволствие !А, за приказките ти , нямам думи, предпочитам да съм в приказния ти свят , отколкото в реалния, но уви , свършват бързо.

приказките не винаги остават приказки, понякога се сбъдват!