Вдиша бавно и с наслада. Рядко пушеше, много рядко. Обаче обичаше тази марка. Усещането, когато пълнеше дробовете си с ароматния дим бе невероятно. Не можеше да си позволи да ги пуши често, но когато опиташе вкуса на познатият му до болка дим се чувстваше прекрасно. Издиша с нежелание през отворения прозорец. Сякаш се разделяше с нещо неземно. Телефонът иззвъня. Кой го търсеше сега. Днес нямаше време за никой. Искаше да се усамоти и да пуши, докато не свърши кутията. Този ден беше за него. Да се наслаждава на пълно спокойствие с ароматните цигари. Телефонът продължаваше настойчиво да звъни. Въздъхна и се приближи бавно, надяваше се упоритият индивид отсреща да се откаже. Телефонът продължаваше да звъни, не спираше. Трябваше да смени звукът му. Издиша димът от цигарата и вдигна слушалката:
-Ало? Какво желаете?.-отегчено промърмори той.
-Извинете може би е грешка.-промълви нежен глас по телефонната линия.
-Чакайте.-изстреля той.
-Да.-гласът прозвуча като изпълнен с очакване.
-Кого търсите?
По линията отсреща се чуваше учестено дишане. Защо ли задържа разговора? Погледна с копнеж към кутията цигари оставена на масата до прозореца. Опита се да я достигне, но не успя. Кабелът на телефона бе прекалено дълъг. Отиде му почивката.
-Ами всъщност никой специално, просто....-чу се отново продължително дишане в слушалката.
-Да?.-това момиче почваше да го отегчава. Скоро щеше да затвори. Беше му станало интересно, но тези дишания по телефонната линия си бяха прекалено дразнещи. Замисли се. Работеше странна работа. Редактор в издателство на хонорар. Печелеше сравнително добре, но нито това бе завършил, нито му харесваше, просто му се отдаваше. Постоянните пререкания с авторите. Днес един му бе вдигнал кръвното. Този човек не разбираше ли, че това изречение можеше да провали разказа му. Гласът от слушалката го стресна:
-Търсех друг човек, случайно попаднах на вас, просто съм в приключение....-отново се възцари пауза. Част от него се заинтересува от ситуацията. Беше забавно, нещо странно му се случваше. А защо не бе затворил слушалката и сам не знаеше. В главата му изникна образа на девойка, с червени коси и кафяви очи, с пищни форми и...
-Извинете ме още веднъж приятен ден.-прекъснаха фантазиите му.
-Изчакайте госпожице, ако мога да ви помогна?-се изтръгна от устата му.
-Сигурен ли сте , че не ви притеснявам?
-Не разбира се, нямам нищо за вършене, днес ми е почивният ми ден.-усмихна се той и се помъчи да прогони от главата си червенокосото видение, бе прекалено нереалистично да си мисли такива неща.
В живота му преобладаваше скуката. Когато пуснеше телевизора и видеше рекламите се вбесяваше от тъпашката простотия, която лъхаше от тях. Новини не гледаше, само щяха да го вбесят повече. Понякога се появяваше някой интересен сериал, но той бързо загасваше като падаща звезда на небосклона или му доскучаваше и той го зарязваше и не го поглеждаше повече. Имаше програмата и я знаеше наизуст. Нищо интересно по телевизията напоследък. Почваше да си говори сам. Единственото му удоволствие беше ритуалното му пушене в последният уикенд на месеца. Все още чуваше дишането по телефона. Този разговор внесе разнообразие в иначе рутинното сиво ежедневие. От време на време написваше нещо за собствено удоволствие, когато го четеше му харесваше. Не даваше на никой да чете тези неща. Предпочиташе да стои настрани. До толкова се бе отдалечил от всичко, че дори контактите му с жени бяха станали рутинни. Среща секс сбогуване, след два дена пак и пак....
-Добре ще ви разкажа какво ми се случва, а вие се чувствайте свободен да постъпите както намерите за добре.-изрецитира набързо това изречение девойката.
Той се усмихна, ако искаше да затвори да го беше направил до сега:
-Давайте, няма смисъл да увъртате повече, все пак аз ви предложих да говорим нали?
-Ами, аз мисля да ...-тя отново млъкна и задиша учестено. Това вече го дразнеше.
-Вижте, госпожице, казвайте, моля ви, няма от какво да се притеснявате, аз все пак съм само един непознат нали? Няма с какво да ви засегна.
-Добре, прав сте разбира се. Добре ще ви разкажа всичко, но ви уверявам, историята е адски скучна.
-Но аз може и да ви дам те толкова скучен отговор нали?-каза той и намигна. После се усети, че говори по телефона. Явно скуката бе се настанила доста в тривиалният му живот, щом и на телефона намигаше.
-Ами добре.-по телефона се чу леко хихикане.
Дишането вече не бе толкова напрегнато. Стана равномерно и спокойно.
-Намигнахте ли ми?
-Как се сетихте.-учудено попита той.
-Просто рефлекс, много мъже го правят.-отвърна тя и в слушалката и отново се чу приятният и смях.
-Добре продължавайте.-малко рязко отвърна на шегата и.
-Извинете ако съм ви обидила не исках.-в гласът и звучеше, че искрено се разкайва.
-Вижте защо вместо не говорим по телефона, не ви поканя на кафе.-продължи тя.
Това го накара да се замисли. Вече се бе въвлякъл в тази история, реши да се остави на течението.
-Ами ...добре, кога?
-След един час в центъра в Кафенето "При Кейти". Знаете ли го?
-Всъщност не.
-Намира се до Арката на Валери.
Това бе един нов монумент, който бе поставен в един парк точно в идеалния център на града.
-Как да ви позная?-попита той.
-Ами с червено сако и червена пола с обувки в същия тон.
-Добре а аз ще взема синият си костюм.
-Ще ви чакам.-в гласът и се прокраднаха много обещания, които веднага направиха връзка с неговата фантазия. Махна с ръка и започна да се приготвя. В умът му се прокрадна съмнение. Това бе нещо ново за него. Всъщност не бе ново, но не бе ходил на слепи срещи от повече от 20-сет години. Усещаше едно много добре забравено чувство в областта на слънчевият сплит. Беше едновременно приятно и плашещо. Адреналинът му се качваше от тръпката на очакването, усилена от страхът да не сгафи нещо. Минаваха му различни сценарии на срещата. Ето сяда и тя идва. Той подава ръка да се запознаят и тя се дръпва и побягва. Разтърси глава, май прекалено много си стоеше в къщи. Едно време нямаше такива страхове. Обаче го бе обзело чувство за предопределеност а това не му харесваше. Не обичаше да зависи от случайността ами ако гласът не отговаряше на външността? Обу обувките си и си сложи шапка, беше зима и наскоро бе паднал сняг. Тръсна за пореден път глава и излезе през вратата. Тя бавно се хлопна зад него с някакво изгубено чувство за сигурност.
-Майната му.-каза си той и закрачи бодро по паветата. Един облак мина през Луната и я закри за малко. Беше почти пълна и сякаш на нея се отразяваше някакво лице. А облакът и придаваше загадъчен вид. Наближи кафенето и една котка черна на цвят се отърка в кракът му. Той се наведе и я погали. Тя започна да мърка доволно. Реагира импулсивно и я гушна. В този момент котето извади ноктите си и го одраска по брадата. Изпусна я и извади бързо копринената си кърпа. Попи кръвта, раната бе съвсем повърхностна. Замисли се дали да се откаже, но кафенето бе вече пред него и продължи. Малко преди вратата излезе силен вятър и започна да го брули. Това го накара да се наведе, докато се опитваше да влезе през вратата в него се сблъска някой. Дигна очи и видя пред себе си червен тоалет в този момент се засече с едни сини очи. Само те имаха значение, изгуби представа за времето. Сякаш вятърът не духаше, снегът не ги блъскаше, те просто се гледаха и този момент сякаш стана важен сам по-себе си. Сърцето забави ритъм, дъхът бе задържан. Момента остана във времето завинаги. В този момент чу:
-Пазете се бе, хора, как може да стоите навън в тоя студ.-някакъв минувач разкъса тънката паяжина на илюзията и двамата се засмяха притеснено. Влязоха и докато се чудеха къде да седнат един келнер се приближи до тях:
-Заповядайте, госпожице, господине.- като им посочи най-отдалеченият ъгъл. Специалното сепаре. Той ги заведе в него и дръпна пердето зад тях. След което излезе през външната врата и се превърна в русокос младеж със златни крилца, котката се приближи до него и се превърна в жена с медно-кафява кожа и златна корона на главата. Двамата се хванаха за ръка и изчезнаха в ноща смеейки се.
-Ти ли ми се обади?.обърна се той към девойката, но тя промълви същите думи успоредно с него.
-Един мъж ми се обади и ми каза да го чакам тук в това кафене , облечен в синьо и с червен белег като от бръснене на бузата.
Това, го накара да се ококори. След това двамата се засмяха. Той извади табелката "Не безпокойте", която не се отнасяше за келнера и я постави отвън на завесата.
-Е Ерос добре се справихме, беше забавно.-усмихна се медно-кожата хубавица.
-Права си Баст, пък и мисля, че направихме услуга и на много хора, като ги събрахме.
Ерос подскочи и се залюля във въздуха насочвайки се отново към Земята. Баст отново се превърна в котка и скочи върху гърбът му, гледайки да не впива нокти.

..хм... от онзи абзац в началото-с ароматния дим и пушенето, ми се припуши много....а ги отказвам :(
Иначе разказът е готин....в духа на Свети Валентин :)

аз пушех, но само определена марка, когато нямах достъп до нея не пушех и така не се пристрастих! Радвам се че ти е харесал!