-Моя си.-каза той и се усмихна, в усмивката му нямаше никаква самоувереност, просто съобщаваше една истина, неговата истина. Това я жегна, нямаше начин, как така, не бе станало нищо още нищо.
Тя поклати глава. Той я гледаше със зелените си очи, този поглед направо я изгаряше. Сякаш четеше в душата и в най-скритите и тайни, известни само на нея, сякаш знаеше всичко за нея и я познаваше, пред него , пред тези очи се чувстваше гола, без дрехи без задръжки. Усмихна се леко, зелените му очи пробляснаха. Чакаше отговорът и. А тя не можеше да си събере мислите, не знаеше как да реагира, а той безумно а привличаше, но не искаше да си го признае, за нищо на света. Не искаше да е зависима от никой, не искаше никой, над който нямаше контрол, а ето че вече от няколко дена с него тя го губеше. НЕ знаеше какво и става, това не беше тя, беше някакво нейно подобие, жалко подобие, колената и омекваха, сърцето и се разхлопваше, гъдел в слънчевият и сплит и напомняше , колко бе желала тази среща. А разумът и се бореше неистово с чувствата и, не се понасяше, че е в това тяло, толкова подвластно на емоциите. Не можеше да го отпрати, просто не намираше сили за това. Чувстваше, че е негова и това бе факт. Но разумът в нея се надигна с отчаян рев, той не можеше да позволи това и с последен напън изригна:
-Не, върви си.-тихо каза тя, той едва я чу. Тя си имаше приятел, не можеше да развали това заради едно болезнено желание. Бяха заедно отдавна, не можеше така за постъпи с него. Той я изгледа учудено и в очите му заблестяха весели искрици. Разбра, че това бяха последните напъни на съзнанието и. Само ако решеше да я докосне тя бе негова, нямаше да издържи, но той не я искаше така а и не се притесняваше, че тя ще му избяга.
-Сигурна ли си че искаш това? Това ли е желанието ти?. - продължаваше да я гледа с тези весели искрици в зеленикавият му поглед. Усещаше се празна, но вече беше решила, нямаше да му се даде, но в момента бе безсилна, чувстваше се като червей. Тя не разполагаше с разума си, той вече пищеше в агония, но още бе там. Само кимна, въздъхна и изпищя:
-Моляяяяяя те, върви си.-бе като обезумяла.
-Добре, но няма да ме видиш повече, във всеки един следващ мъж ще виждаш мен, когато си с него в леглото, когато той прониква в теб, ти ще виждаш само моето лице и никога няма да се отървеш от мен, аз ще стана част от теб, неразделна, като зрението, обонянието, дишането....-усмихна се още веднъж и излезе. Изгледа го в гръб, проследи извивките на тялото му, мисълта че никога няма да го има започна да я плаши. Никога нямаше да го докосва, искаше го неистово, той бе влязъл под кожата и като чуждо тяло, като отрова, която я обсебваше постепенно и сигурно. Тя бе негова, и дори той да не я притежаваше физически, тя бе негова. Протегна ръка и реши да го повика обратно. Той се спря за момент, сякаш го очакваше. Разумът и отново се надигна в последна агония и взе връх. Тя свали ръката си. Той изчака малко и продължи без да се обръща. Дали решението и бе правилно? Не знаеше вероятно не. Защо и трябваше да се прави на силна, изглеждаше жалка, дори в собствените си очи. Ако му се беше отдала, вероятно щеше да го забрави по бързо, както и той нея, секса оправяше всичко, но реши да се прави на силна защо и беше? Майната му нямаше да мисли повече за него. Не никога. Въздъхна и се насочи към празното си легло. Защо и се случваше това на нея? Защо? Искаше нещо живо в живота си и когато го получи не бе готова за него, изплаши се от това, което и поднасяше живота. Искаше го, искаше го вътре в нея, но не можеше да го допусне, нямаше да издържи и щеше да се пристрасти а това я плашеше. Нямаше да го види повече никога.
След 2 години, беше минала през безброй връзки, които завършваха по един и същи начин. Тя се отегчаваше от партньорите си, защото виждаше него в тях, но те не бяха него. Отново излезе от един апартамент, като остави мъжът в него да се чуди на сутринта защо я няма. Разхождаше се из парка и гледаше как гълъбите се тълпяха около един просяк, който ги хранеше. Подмина го и продължи, като стигна до езерото с лебедите, един от тях се къпеше и тя се усмихна. Тези птици винаги я развеселяваха. Те избираха партньора си до живот и умираха, ако той умреше. Продължи и видя една катеричка да припка в посока на едно голямо дърво, нещо я бе уплашило. Тя се обърна и видя него под ръка с друга. Момичето го гледаше влюбено а той и кимна и отново забеляза веселият блясък в очите му. Усети познатото потръпване в корема си, искаше го, на часа. Трябваше да го има, независимо от другата. Той поклати глава и се намръщи, наистина го бе изгубила. Изгубила завинаги.

"-Сигурна ли си че искаш това? Това ли е желанието ти?"


Понякога е неизбежно...

трябва да внимаваме в избора си и да не съжаляваме за него, никога!

Хм... Не винаги се получава... Винаги има моменти в които съжаляваме.

А изборът, знаем ли кога е правилен?

на инстинкта си, той не лъже никога!

Наистина и е по-действителен случай! И наистина е щастлив!