Понякога ми се искаше да имам избор. Да се измъкна  от сивото и еднообразно ежедневие и да направя нещо. Нещо с главна буква. Убий ме, не знам какво. Скуката е сковала същността ми в железните си нокти и аз единственото нещо, което успявам е да правя балончета, сапунени мехури, които единствено успяват да преминат през решетките на досадното ежедневие. И естествено да ги наблюдавам как се пръскам неиздръжайки на насрешният вятър. Снегът бе натрупал толкова много, че сутринта трябваше да вляза в ролята на снегорин за да стигна да работата, чак ме хвана яд, че не се бях разболяла. В интернет прочетох, че всичко е наред и снегорините са излезнали. Да видях един, но бе заседнал в снега и нищо не правеше. Излязох от новините, които друго освен да ме депресират нищо не правеха. Забодох очи в пощата си.  Имах няколко спешни поръчки, за магазини от страната. Задвижих необходимите документи и се отпуснах уморена в удобният стол. Рутината в работата ме убиваше, но не можех да се откажа, защото се справях повече от добре и то без усилие. Погледнах през прозореца. Снежинките се завихряха и сякаш образуваха фигурки във въздуха. Скуката от работата се бе прехвърлила в живота ми. Отдавна в личен план не ми вървеше. Просто не се получаваше. Искаше ми се да имах избор, но все попадах на самовлюбени мухльовци. А може би такива ме привличаха? Правахе ми страхотно впечатление, а след това единствено можех да ги сравня с катастрофата на цепелина „Хиндербург”. Снежинките заформиха образ. Смътен образ на мъж. Още един от сапунените мехури на въображението ми.  Където бяха очите имаше дупчици. Всъщност не бях сигурно. Нали знаете, как е с облаците. Като ги гледате дълго виждате какво ли не. Кораби, заек, магаре и прочее. Образът пред прозореца обаче се задържа. Едната дупка изчезна. Това намигване ли беше? Потърках очи.

- Наси, какво правиш, нещо ти влезе в окото ли?

Извърнах се, до мен стоеше , колежката ми по кафе и цигара и неизменно стискаше капучиното в голямата си чаша. Погледнах през прозореца. Снегът се сипеше спокойно.

- Май имам нужда от почивка  Каси.

Лицети и грейна.

- Айде да те заведа долу. Искаш ли? И без това трябва да почиваме на всеки час.

Кимнах замислено и я оставих да ме отведе.

Кафенето бе долу на партера. За служителите имаше намеление. Поръчах си една черна кола, имах нужда от конска доза.

- Абе знаеш, ли онази Валя, от стопанския отдел, че се секси с…

Изключих. Клюките не ми бяха интересни, освен тези, които се отнасяха за мен. За годината в която работех тук, чух какво ли не за себе си. Че спа с всички мъже, че съм обрабтна, че съм дъщеря на шефа и прочее. Гласът на Каси обаче ми действаше отпускащо и аз се почувствах приспивно. Загледах се неволно през витрините. Отново се бе образувала вихрушка. Образа изникна сякаш от нищото и отново ми намигна. Вихрушката се завъртя във ормата на ръка, която ме кани на танц. Примигнах два три пъти.

- Да не ти е влезло нещо в окото.

 Обърнах се към Каси и се усмихнах извинително.

- Не просто се загледах. Абе я погледни през прозореца, какво виждаш?

Тя ме послуша:

- Ами виелица. Яко духа и вали сняг. Защо?

- Просто така.-

Какво можех да и кажа? Видях снежният човек във виелицата. Дали до толкова бях закопняла за разнообрази, че вече си фантазирах? Бях си пожелала, да имам избор. Но какво бе това? Полудявах ли?

Каси продължи приказките си и аз погледнах часовника. Определено бе време да се върна към работните си задължения.

- Да ставаме.-казах и загасих почти свършилият ми фас в пепелника, бях дръпнала от него само веднъж, сякаш няма и желание да пуша. Наистина какво ми ставаше?

- Ама чакай, да допуша фаса става ли и да ти разправя за Кирил от счетоводството, който...

- Каси, време е за Киро ще ми разкажеш после да имаме после за какво да говорим.

- Абе има достатъчно за разговори, но понякога като говорим имам чувството, че не си тук. Особенно днес. Не се включи и се блееше навън.

Истръпнах, дали бе усетила нещо?

- Не напротив.

- Виж Наси не съм тъпа, знам, че много дрънкам, и знам, че на теб това не ти пречи, но обикновено поне се включваш, за малко, с „Да”, „Не”, „Наистина ли”, „Вярно” и други подобни. Днес ти зяпаше съсредоточено в прозореца сякаш очакваше някой да ти помаха от там.

- Какво имаш пред вид?-бях я подценила.

- Знаеш. Виж Неси, ако искаш сподели, няма да те издам, теб не бих могла, защото си единствената ми истинска слушателка и приятелка тук.

Замислих се.

- Виж, ще си помисля, да разбера и тогава ще ти кажа.

- Ти си знаеш, имаш ми вътрешния.

Разделихме се. Качих се и си седнах на бюрото. Чакаха ме още две спешни, три до края на деня и 7 до края на седмицата поръчки. Зачатках по клавишите, без да мисля. Скоро спешните и ежедневните бяха завършени. До обедната почивка оставаха повече от 40 минути. Захванах се с една от седмичните. Обърнах се и погледнах навън. Снегът валеше спокойно и не мислеше да спира, поне не следващите няколко часа. Сигурно ми се бе сторило. Умът мии обаче зададе резонният въпрос „Два пъти”? Игра на въображението. Замисляйки се установих, че никога не бях имала силно въображение. Просто това не бе силната ми страна, аз бях практична. Погледна през прозореца и отново видях странният образ. Той се извиваше и танцуваше пред прозореца ми като дух от приказките. Погледнах часовника си.  Наближаваше обяд. Нещо прещрака в мозъка ми и отново погледна през прозореца. Това бе щуро, но все пак...?

Нещото се въртеше като лудо и изведнъж спря. Снежинките се завъртяха около оста си. Той сякаш се вторачи в мен. Предизвикваше ме, или на такова приличаше. Това бе обикновена виелица по-дяволите крещеше умът ми, но сам не си вярваше. Едно отдавна забравено гласче в мен се пробуди като рекламата за супи и запищя, „искам забавление нахрани ме”. Истичах навън почти отнасяйки Каси чувайки само:

- Ей какво става къде...

Слязох на двора без връхни дрехи. Огледах се снегът се сипеше бавно на парцали. Бях изгубила умът си какво си въобразявах? Че нещо интересно ще ми се случи? Ядосана се отпуснах и седнах на една пейка, без да ми пука че полата ми щеше да се намокри. Пред мен се изви  лек вятър помитайки снежинките пред краката ми сякаш ми проправяше път през партината от натрупан сняг. Вятърът се завихри бавно . Усука се и отново се оформи като фигура. Не си въобразявах. Протегнах ръка и той ме подхвана. Завъртя ме и бавно ме повдигна. Носейки ме малко над земята, точно където преди това бе почистил. Завътя ме няколко пъти. Лицето гледаше право в моето направено от снежинки. Виждах как колегите ме гледат и сочат с ръка, но не ми пукаше. Вихърът ме издигна във въздуха високо и ме понесе към планината. Почувствах се свободна и лека като перце. Сякаш всичко грубо и релно се оттече от мен. Не че не ми пукаше. Има разлика, товарът бе слязъл от раменете ми и нищо повече не можеше да ме притесни, или натовари. Сякаш бях свободна. Под краката ми се редуваха селца едно след друго. Танцът се ускори и завихри сякаш в аржентинско танго, премина в румба, ча-ча, мамбо и прочее. Познавах тези танци, но никога не ми бе толкова приятно с някой партньор. Земята започна да се приближава към мен. От долу имаше дълбок сняг сигурно щях да пропадна. Вихърът се завихри на едно място и започна да се разпада. Първо изчезнаха краката, после тялото, ръцете и накрая с една последна усмивка, която разпознах от празнините в снежинките той се разпадна. Презимих се. Огледах се. Нещо се размърда до мен. Разрових дълбоките преспи. Отдолу имаше човек. Беше мъж. Целият син от студ. Взех телефона и набрах 112.

- Наси, Наси.

Отворих очи.

- Какво ти става момиче?

- Къде съм?

- На двора, и сигурно цялата си мокра.

- Така ли?

- Какво ти става, кажи ми веднага. Не първо ще отидем да изпиеш един чай, че устните ти са сини.

Изключих звука и я последвах, без да я слушам. Това наистина ли се бе случило? Извадих джеесема ми, беше мокър. Последният набран номер от него бе 112.

Вихърът повече не го видях, но усещането, че съм свободна остана. Усмихвах се постоянно. Щях да кажа на Каси, но не днес. Приключих работа по-рано и се рових в интернет. Телофонът ми иззвъня.  Машинално вдигнах:

- Да?

- Това ли е номер....

- Да –усмихнах се-знам си номера.

- Ами вие сте извикали помощ, за този човек, само, че не можем да разберем как.

Казаха ми името на човека, и молбата му, да получи моят номер. Аз знаех как, но не можех да го обясня. Дали да му дад номера си? Защо пък не?

- Ами вече го знаете, дайте му го.

- Благодаря ви госпожице, вие наистина спасихте живота му, още 10-ина минути и е щял да умре.

Понякога имаме избор, да направиме правилният избор и съдбата ни дава тази възможност по-странен начин. От нас зависи дали ще го направим или ще се скрием в черупките. Аз се разчупих а вие?

Всеки вярва и вижда това, за което е мечтал, а вярата крепи....
Поздравления за този разказ!

Вярно е, защото който вярва вижда!:)
Благодаря ти!

Чудесно, приятелю! Благодаря ти!!!!

Удоволствието е мое приятелю!:)

разказът ти е наситен с послания, пъстри, по - човешки топли, неповторимост и изящен...

поздравление, Вълшебнико:)

Съдбата все се намесва. Сигурна съм.

Винаги се опитвам, да остав усещане за пълнота чрез разказите си! Защото всъщност щастието е това което ни прави пълноценни!Благодаря ти!:)

Може и Съдба да се нарече, простъ ако сме с подходящата нагласа макар и много дълбоко вътре в нас винаги имаме шанс да изскочим!
Благодаря ти!

в един момент имах чувството, че ... аз съм там сред снежинките!!!!!!!! Много хубаво разказваш, фантастичното има реални очертания. Успех!

Опитах се да вдъхна чудо в реалноста! Радвам се че си го усетила! Благодаря ти!:)