Погледна нагоре. Луната липсваше. Ноща бе тиха. От време само крясъкът на някаква нощна птица проразваше тъмнината. Подухваше прохладен ветрец. Времето бе прекрасно за разходки. Усмихна се на себе си. Прекрасно за разходки и още нещо. Занимаваше се с това от близо година. До сега не бе имал проблеми. Надяваше се да няма и сега. Огледа къщата скрит зад гъстите хвойнови храсти, които представляваха естествена преграда пред нашествениците. Беше я проучвал в продължение на месец. Бе проверавял кореспонденцията връщайки я обратно в пощенската кутия в същото състояние. Знаеше, че доходите на господаря на къщата за петък се съхраняваха в сейф вътре в сградата. А днес бе петък. Богаташът, който живееше тук нямаше да бъде тук целият уикенд. Бе изучил къде са камерите и как да ги заобикаля. С кучетата му( два едри ротвайлера) стана пръв приятел. Днес щеше да направи удара си. Замисли се защо правеше това. Защото просто бе станал най-добрият. Никога не взимаше всичките пари на жертвата. Само половината. Имаше правило. Просто си беше такъв. Освен това никога не отнемаше някаква вещ или техника не бе в стилът му. Само веднъж изяде два банана, но внезапно бе огладнял а и те бяха оставени на масата в кухнята. Усмихна се на тази случка и извади клещите. Зад хвойновите храсти имаше разбира се телена ограда, въпреки, че тя не се виждаше отвън. Промъкна се през дупката. Предварително бе огледал и знаеше, че оттук камерите нямаше да го забележат. Извади от торбата си парчета месо. Усмихвайки се на двамата си приятели. Винаги се бе разбирал с животните и те ставаха съюзници в дейността му. Бе се захванал с тази работа поради липса на пари. С времето тя бе станала вторият му живот. Кризата опустошаваше страната, а му се налагаше да живее с обикновена заплата на държавен служител. Заради кризата не обираше всичко от неговите жертви. Все пак въпреки, че бяха богати и те трябваше да живеят. В пресата го бяха нарекли Добрият крадец, дори имаше теория, че раздавал парите на бедните. Нямаше такова нещо. Внасяше ги на малки части в банките. Не харчеше много. Единственото по-скъпо нещо, което си бе позволил беше големият телевизор и киносистемата с хай-дефинишън. Живееше простичко и самотно. Може би прекалено самотно. Въздъхна и подхвърли парчетата на очакващите го с надежда ротвайлери. Те махнаха с опашки и захапаха вкусните парчета. Бе им приготвил по голями и то филета, без кокал, това щеше да им е сбогуването му с тях. Единствените приятели, които имаше бяха тези кучета с които се запознаваше по-време на работата си. Веднъж се бе запознал с тигър. С него се сприятели по-трудно, защото котките трудно се доверяваха. Усмихна се и на този си спомен. Никое животно не можеше да му устои. Тръсна с глава и бавно започна да се промъква към мазето. Бе успял да надхитри алармата, като я остави с впечатлението, че мазето е защитено. Изчака няколко дни за да се увери, че никой не е заподозрял. От охранителната фирма не изпратиха човек. Това бе запазената му марка. Успяваше да прекъсне алармата  на един от прозорците и така проникваше. От охранителните фирми заради него предлагаха и стоманени решетки и протичането на ток по тях. Това разбира се не го спираше. В този случай го озадачи, че нямаше такива и то на мазето. Замисли се, дали да не проучи въпроса за още няколко дни. Огледа се. Нямаше никой. Погледна светещият циферблат на часовника си. Минаваше един и наоколо нямаше жива душа. Нямаше смисъл да отлага повече. А и каква клопка щеше да му устроят? В къщата нямаше никой все пак. Бе проучил терена преди час. Нямаше скрити ченгета. Единствените присъстващи тук бяха той, ротвайлерите, нощната птица, няколко комара и светулки. Извади инструментите и след пет минути прозорчето поддаде на ухажванията му. Надзърна и се огледа. Обикновено мазе. Вътре имаше, няколко лопати, бел, гребло. Вероятно използвани от градинаря. Леко заседна в областа на кръста, прозорчето бе тесничко или той бе напълнял. Трябваше отново да влезе във форма. С един тласък на краката се освободи от захвата и за малко да падне. Огледа се и забеляза стълбичка сякаш удобно оставена за да успее да се промъкне. От като се занимаваше с втората си работа знаеше, че няма такова нещо като късмет. Усети, че нещо не е наред. Инстинкта му го подсказваше. Вече не можеше да се откаже. Според проучванията му сейфът бе на първият етаж. Реши, че ще бъде нащрек. Обаче нещо го глождеше. Погледна през отвореното от него прозорче една звезда надзърташе и сякаш го канеше да се върне. Направи една крачка натам и в този момент чу  небесен глас. Музиката му бе позната, всъщност бе любимото му произведение. Всеки ден го слушаше преди да заспи. Обаче изпълнението бе невероятно. Гласът бе мек и галещ ушите му. Замаян от усещането  той се обърна и направи крачка към стълбите водещи към кухнята. Инстиктът му обаче се събуди и замайването изчезна. Имаше някой в къщата. Попипа кобура на пистолета си. Никога не бе стрелял с него, бе го използвал само веднъж, но тогава заплахата свърши работа. Носеше маска и така и не го разпознаха. Гласът заглъхна. Вече беше в кухнята. Изкачи се бавно по стълбите, вече беше късно за отказване. Огледа се. Можеше да се закълне, че гласът бе дошъл оттук.  Къщата бе огромна имаше много стаи. Знаеше в коя стая е сейфа и той се насочи натам. Бе хакнал охранителната фирма и така се бе сдобил с плановете на сградата и алармата. Реши да игнорира гласът, който бе чул преди минута. Ако имаше някой в къщата той нямаше да разбере за идването му до сутринта. Изправи се пред вратата, която се различаваше от другите. Беше стоманена с код за достъп. Усмихна се подигравателно. Нямаше ли да се научат тези хора? Все едно казваха „Ела вълчо изяш ме”. Бе изучил навиците на стопанина до съвършенство и бързо набра кода.

- Грешен код, опитайте отново, имате три опита.

Мелодичният глас издаден от устройството бе същият като този от преди малко. Той стреснато се отдръпна. Подозираше какъв е кода, но гласът...този глас.

- Какво стана здравянеяко уплаши ли се? Моля те не се отказвай точно сега.

Огледа се. Наоколо нямаше никой. Дори камера нямаше, която да сочи към вратата. Това го знаеше предварително, защото собственикът беше маниак на тема лично пространство.

- Не търсиш където трябва миличък. Спокойно не те наблюдавам. Просто ти задейства една система, която светва ламбата в моята стая.

Време беше да се измъква, нямаше да седи и да си говори с нея докато полицията пристигне.

- Не си тръгвай, няма аларма а аз просто съм сама тук затворена.

- Къде си?-неволно се изстръгна от устните му.

След това прехапа езика си.

- Вътре зад вратата, онзи кучи син ме държи тук заключена. А паролата е „бягство”.

Имаше право на още два опита. Инстинктът му буквално крещеше да се измита от тук, защото го чакаха усложнения, но в него се пробуди друго чувство. Дамата все пак беше в беда нали? Можеше и да съжалява за това, но... Влезе в една от другите врати и надникна през прозорците и оглеждайки навсякъде. Наистина нямаше никой. Извади дори бинокъла си. На километър околовръст липсваха човешки същества. Чак бе плашещо. Върна се пред вратата и набра кода. Вратата се отвори със съскане. Пристъпи прага и забеляза пред него най-красивата жена на света. Отговаряше на абсолютно всичките му критерии. Притъмня му и припадна. В просъница чу:

- Съжалявам миличък, но това ми е работата.

Не можеше да прецени колко е лежал така, когато чу гласове.

- Това е първият опит за използване на искуствен интелект за охрана. По пода има сензори, които разчитат влизащият обект и веднага разбират как да се доберат до него и как да го неутрализират. В този случай тя е разчитала на чувството на протекция, което е предизвикала у него.

- Тя?

- Наричаме я Серона, съкратено от Серия А.

- Ясно а ако крадецът е жена?

- Рядко има такива случаи, но тогава се включва брат и Сероб.

- Нека позная Серия Б?

- Точно така. Надявам се че сте доволен? Нарушителят лежи безспомощен и няма да се събуди докато не дойдат ченгетата.

Този разговор му бе толкова далечен сякаш не се отнасяше за него. Бе харесал жената от пръв поглед. Дори усещаше някакво топло чувство към нея. Въпреки, че го предала, не я обвиняваше.

В този момент силен проблясък озари съзнанието му. Мозъкът му се почувства чист като сълза, почувдтва се пречистен. Скочи на крака.

Стопанинът на къщата стреснато отстъпи:

- Нали казахте, че не е възможно да се изправи толкова бързо?

- Сигурно е грешка в системата, ще я отстраня веднага.

- Достъпът отказан. Съжалявам сър, но той ме обичаше, не можех да му причиня това.

- Луда ли си той е обирджия.

- Но е сладък.

В това време неуспелият крадец се изнесе през хола минавайки през централният вход.

Боже господи, какво беше това, което му се случи. Може би беше време да се откаже?

- Извинете господине, но прототипът е направен по характера на дъщерята на шефа а знаете какви са жените нали?-представителът на компанията вдигна рамене.

- Може би ще използвам брат и все пак.-кимна стопанинът на къщата.

Крадецът свали маската си и намали темпото. Никой не го гонеше. Сложи си очилата и бавно се отпусна на една пейка в парка. Притвори очи и пусна слушалките си. Имаше нужда от отпускане. Усети някой да сяда до него. Обърна се и подскочи. Беше жената от онази къща.

- Извинете стреснах ли ви? Не исках, просто съм изморена а и няма наблизо свободна пейка. А вие добре ли сте?

- Не съм сигурен.

- Толкова ли съм страшна?-нацупи се тя.

- Не, не, не вие, аз просто...няма значение.

- Пийнете си от едното ми кафе, така и никога не изпивам двете. Виждам, че имате нужда.

- Благодаря .-машинално пое чашата той.

Спомни си чистото усещане на съзнанието си. Сега го усети отново.

- Аз работя отсреща, като модел във фирмата на баща ми, за някаква нова система за защита става дума, обаче ми писна и май ще си потърся друга работа а вие?

- Аз съм крадец.-изстърси той.

- Вярно ли? Нали няма да ме оберете?

- Едва ли ще обера някой скоро, след това което ми се случи.

- Разкажете ми моля ви.-тя го погледна с очите на молещо се кученце и той не устоя. Започна разказа си. А накрая? Всичко останало е в негови ръце.

ФЕ, НЕВЕРОЯТЕН СИ С ТЕЗИ ИСТОРИЙКИ КЪДЕ ЛИ НЕ ...ЧУДНИ РАЗКАЗЧЕТА И ДЪРЖИШ В НАПРЕЖЕНИЕ ДО КРАЯ!
УСМИВКИ И МНОГО ВЕСЕЛИЕ И РАДОСТ И ДА ПИШЕШ ОЩЕ И ОЩЕ...
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Благодаря ти за топлите думи! Ще продължавам да пиша, нищо, че напоследък е по-малко , но ще засиля темпото!:)

Най - сърдечни поздравления, за един наистина очарователен разказ!

Обичам отвореният финал, защото така героите са истински и човечни като обикновените хора и всъщност наистина животът им зависи от самите тях... в повечето случаи!;)
Благодаря ти!

Радвам се, че ти хареса! Благодаря ти!:)

Какво ли не прави любовта. И роботите могат да се влюбват!

Поздравления за разказа!

Може би, все пак искуственият интелект е искуствен до един момент, когато той започне да еволюира, тогава може да се случат интересни прецеденти! Благодаря ти!

Очарователен коктейл от реално и фантастично, гарниран с любов...това са разказите ти (а и ти)!

Точно, Вълчо...щом има интелект, неможе да няма и чувства! Поздрави за разказа и един клип по "темата" :)))))

Леле, леле....забравих да пусна клипа :))))

http://www.youtube.com/watch?v=EjAoBKagWQA

Ами за мен други трябва да съдят!:)Благодаря ти!

Винаги има връзка между двете! Интелектът е зависим от чувствата! Сетих се за този клип, бях го забравил, благодаря, че ми го напомни!:)