Вървя си аз по уличката и си мисля, какво да правя? Какво да измисля, за да оцелея. Писна ми да преживявам исках да успея с нещо! Всички успели разправят как  им трябвало много труд, упорита работа безсъни нощи. Ама на мен това ми докара само главоболие и нищо повече. Работех като информационен брокер в една голяма фирма. Първата такава в България. Само че парите не бяха достатъчно, но нямаше и да има нови. Криза беше все пак а и българите не знаеха какво е информационен брокер, приличаше им на продавач на жилища и акции на предприятия. Беше ми писнало да се обяснявам и когато ме попитаха:

- Това нещо като брокер на недвижими имоти ли е?

- Аз, отговарях да...нещо такова.

И те радостно се усмихваха, защото не бяха тъпи в собствените си очи. Иначе работата ми харесваше. Беше забавна, интересна. Добре, че имахме поръчки и от чужбина, защото иначе фирмата нямаше да издържи. Фирмата ни всъщност беше клон на най-голямата информационна компания в Германия. За сведение, ще кажа, че в Гуглето, както го наричат някой е само 70% от информацията, нашата работа е да намерим и останалите 30%, която обикновено се намира в бази данни за които повечето хора не са и чували. Махнах с ръка и се огледах.

Бях попаднал в непознат квартал. Бях се унесъл в мисли и не гледах къде ходя. Блоковете около мен не ми бяха познати. Бяха мръсни и неугледни като гето от американските филми. По тях висака простори с пране, които всъщност допълнително навяваха усещане за подтиснатост и мърсотия, въпреки чистотата на дрехите висящи от тях. Погледнах назад от където бях дошъл. Пейзажът бе същият. Къде се бях озовал? В някаква паралелна вселена ли? Страх започна да се прокрадва бавно в зоната на стомаха ми. Трябваше да направя нещо или щях да изперкам. Вървейки напред по скоро по инерция отколкото съзнателно се озовах пред един парк. Всъщност сякаш за да подчертае неугледността на този странен квартал той беше един от най хубавите, които бях виждал. На входът му се издигаше арка, украсена с ангелски крила отгоре а от страни колоните бяха в някакъв античен стил, гръцки или римски. Около тях се извиваха растения подобни на лиани, но от тях цъфтяха червени цветове с големината на юмрука ми. Навътре водеше алея с керамична ограда за да не са гази в тревата, която беше толкова зелена, че чак нереална. Имаше пейки във същият стил като арката, които предразполагаха към почивка. В центъра имаше фонтан.  Естествено къде без него? Този беше специален. Не можех да видя от какво е, но цветът бе някакъв отенък на розовото. Беше в формата на пирамида. Като тези на маите. Като всеки ред беше пълен с вода а от върха бликаше струята, коятостигаше чак до  долу пълнейки всеки ред. Видях нещо да подскача в най-долният и най големиат ред. Машинално минах през арката поразен и се доближих до фонтана. Всеки ред бе дълбок около половин метър а по средата минаваше тръбата, която отиваше до върха. Докоснах фонтана, алеята минаваше на сантиметри от него. Усещането за приятен хлад ме накара леко да изстръпна. Никъде не беше позеленял както обикновено става. По него имаше много красиви блатни растения цъфтящи в бяло. А в долната част имаше и златни рибки. Те подскачаха от време на време.

- Красиво е нали?

Стреснах се. Сякаш не бях очаквал някой да ме заговори тук. У мен се бе настанило усещането за нереалност и подсъзнателно умът ми опреличаваше гледката с Едем. Обърнах се. Пред мен стоеше възрастен инидивд от ...ами не можах да определя пола.

- Докосва сетивата нали? Усещате ли спокойствието?

Беше мъж, гласът беше мек, но бе достатъчно мощен за да е мъжки. Въпросите се трупаха а аз стоях като онемял. Къде се бях озовал по дяволите. Мъжът пред мен бе облечен с панталони в същия цвят като фонтана, ризата му също. Косата му бе започнала да побелява в краищата. Беше леко мургав а очите му бяха пронизващо сини. Усмихна ми се:

- Ще почакам.

Облизах пресъхналите си устни и се усмихнах виновно, макар и да нямаше защо да се чувствам така:

- Наистина е страхотно, гениално е. Как не съм го видял във виртуалното пространство.-веднага като казах това се изчервих. Професионално изкривяване. Каквото го няма в нета значи не съществува. Събеседникът ми се засмя. Имаше приятен смях. Аз също се включих.

- Разбрахте нали?

- Разбрах ви, все пак светът е по-дълго тук от Интернет нали?

Прав беше и светът беше необятен.

- А какво е това място? Как се озовах тук?

Това бяха логични въпроси. Но някак си се страхувах от отговора.

- Това е кварталат на нереализираните гении. Те живеят тук далече от света.

- Защо? Всъщност нищо не разбрах.

Това не беше отговора който очаквах.

- Освен това ако са нереализирани гении, не трябва ли да живеят на по-добро място?

- Те не са реализирали потенциала, който са имали за това живеят тук. А парка, за който се чудиш вероятно е да им напомня, какво са изгубили и какво са могли да имат.

- Но това е просто фонтан и парк. Нищо повече.

- А въздействеито му върху вас? Той има такова въздействие само върху хора предопределени за нещо по –специално. И други биха му се визхигили разбира се, но ще го забравят и вероятно няма да го оценят а вие?

Замислих се. Пропорциите на фонтана бяха невероятни, начина по който водата се плъзгаше по мрамора и шумелеше бяха толкова прецизни, че се плашех.

- Един гении измисли лак, който предпазва нещата от ръжда, гъбички и всеки начин на замърсяване. Не успя да направи патент и това е единственото му приложение. Той е в отсрешният блок. Тук те получават пари за да живеят и гледат семействата си, но само толкова. Имат дребни удобства, като телевизор, интернет, двд и други подобни. Те не работят, жените им, ако имат такива всеки ден излизат от този квартал и отиват на работа.

Стареца сякаш ми четеше мислите, а може би просто бе влязъл в ролята на гид не знам. Подсъзнателно го свързвах с Господ, но имах усещането, че не е Той.

- А аз защо съм тук?

- За да избереш.

- Какво?-попитах, въпреки, че се досещах за въпроса. Не бях гении, не бях направил нищо гениално. Освен идеята ми за нов вид търсачка, която може да направи търсенето по-лесно и безопастно. Нямах време и ресурси да го раелизирам, а и нямах и желание.

Старецът извади една бутилка от джоба на панталона си. Вътре имаше нещо, но не виждах добре.

- Имаш избор. Да вземаш тази бутилка и да останеш тук. В апартамента до този изобретил лака има свободен. Ще получаваш пари по дебитната си карта колкото е и заплатата ти в момента. Или ще отвориш запушалката и геният ти ще бъде свободен и ти ще вървиш където той те отведе. Всъщност, всеки човек има заложен в себе си нещо, което го прави уникален, но малко откриват тази уникалност и я реализират. Този квартал се разраства, когато човек трябва да избере просто се изправя пред този фонтан и избира. –той вдигна двете си ръце.-сивото ежедневие или да реши да е различен. Какво избираш?

Посегнах и взех шишето. Вътре имаше по-малко мое копие, което ме гледаше умоляващо. Трябваше да избера. Може би трябваше да опитам? Тогава се сетих за Гугъл, нямаше да успея да я победя, освен това имаше търсачките като Лайв, Алтависта и много други. Пазарът бе буквално пренаситен. Как аз щях да пробия?

Алармата на телефона завибрира. Аз го потърсих в джоба си и... се събудих.

- Било е само сън.

Усмихнах се и посегнах да пия вода. Устните ми бяха напукани толкова бях жаден. Бутилката беше стъклена и определено не бе пълна с вода. Без да се замисля я отворих. От там излезе розова мъгла. След това бутилката се пръсна на парчета и изчезна.

Набрах телефона на шефа. Бях решил, че нямаше да живея в мръсен и сив блок, щях да бъда различен, пък да става каквото ще. Ако имам късмет скоро ще чуете пак за мен и новата ми търсачка easyfind.com. Аз не съм гении, прост обикновен информационен брокер съм, но отворих бутилката. А вие как бихте постъпили? Бихте ли избрали спокойствието?

И аз ще отворя бутилката, пък да става каквото ще:)). Поздрави и хубав ден1

Успех занапред, пусни гения от бутилката и се наслаждавай на живота!:)))))))))
Благодаря ти!

...всеки човек е една уникална индивидуалност, в който "дреме" и един гений...Понякога той излиза наяве,.., но всичко зависи от много неща и обстоятелства, които да го провокират, за да се разгърне...
Усмивки, за теб, много хубаво пишеш, да знаеш!

Разбира се, че не е сън, просто понякога ни е по-лесно да възприемем нещо, като сън, за да го разберем! Благодаря ти много! Разбира се, че обстоятелствата имат значение, но ние можем да предизвикваме обстоятелствата!Успех!

Много сиво и еднообразно ще е! Ще загубя мечтите и надеждата.

Чудесен разказ!

Сигурен съм, аз също не бих могъл!:) Благодаря ти!

Ако знам, че всеки един ден ще е същият като предходния, по-добре да легна и да чакам края.
А всеки си е малък гений, дори и да не го осъзнава, защото постигайки определен резултат той вдига летвата и казва "Мога по-добре" и става недоволен. Ако се научи да не го прави, ще се престраши да отвори бутилката.
От страхотният ти разказ щях да оставя къщата без вечеря :)).

бих избрала спокойствието само за малко,колкото да отморя.Винаги съм знаела,че геният не може да стои в бутилка,дори и да не я отвориш,той пак ще излезе.Ситуацията е като в оная поговорка - "Шило в торба не стои".
Поздрави за хубавия разказ!:)))

Радвам се, че си успяла да приготвиш вечерята!:))))
За другото си права, всеки е гений дори и малък, в нещо и от него зависи да го развие!
Благодаря ти!:)

Даааа а в някои случаи наистина пробива тарбата, ако талантът е достатъчно силен!:))) А спокойствието наистина може да е за малко за няколко дена, но за това са ваканциите нали?;)

КОМЕНТАРА НА МОНА Е МНОГО СИЛЕН И ТОЧЕН
ФЕ, ПОЗДРАВИ ЗА ТАЛАНТА ДА ГО НАПИШЕШ ТОЗИ РАЗКАЗ
СТРАННО ПРОЧЕТА ТВОЙ РАЗКАЗ И ПОСЛЕ ВСЕ МИ СЕ ВЪРТИ В ГЛАВАТА, СЪЩО КАТО ХУБАВ ФИЛМ ИЛИ МУЗИКА...
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Благодаря ти, все пак талантът ми е просто дар, надявам се да го използвам както трябва! ъБлагодярй и за насърчението!:=)

Не бих я прияла, обичам хищно да живея и не ме интересува края ..........
Поздрави и усмихнат ден !

Блегодаря ти!:)))))))