- Давай, давай, давай.

Оставаха още десет обиколки. Трябваше да направи норматива си от 20, но днес щеше да и е трудно. Главата и тежеше от трудният ден в работата. Единствената и енергия, която я тласкаше е навик. Просто трябваше да го направи. За това си повтаряше тези думички. Имаше и други хора, които също обикаляха, но не им обръщаше внимание. Тя имаше мисия и мисията и беше да обиколи игрището след края на работния ден 20 пъти. Това я зареждаше с нови сили. Друг път ги взимаше без проблем само на последната обиколка малко се задъхваше. Днес тялото я предаваше още на половината обиколко. Мина и мисълта:

„Утре ще направя трийсет нека днес оставим така”, но като се замисли за голямата цифра, която щеше да се наложи да прави уре и призля.  Стисна зъби и направи още една обиколка. Усещаше, че от нея вече се вдига пара но продължи. Трябваше да продължи. Нямаше друг избор. Замисли се за топлата вана, която щеше да вземе след това с специалните кристали, който бе взела още вчера. Това и даде повече сили и тя направи още една обиколка.оставаха още осем. Усети леко виене на главата. Беше и се случвало в началото, когато за първи път бе преминала от 15 на 20 обиколки на ден. Притвори очи и си припомни как мина денят и. Седеше на гишето както обикновено и обслужваше студенти. Приемаше документи на студенти за записване за семестъра. Всичко вървеше нормално, когато дойде една студентка и представи документите си. Липсваше подпис от касата за заплатена такса. Тя твърдеше, че е по някаква стипендия и са и казали, че като си каже името те ще знаят, но тя не знаеше за стипендианка а и в университета нямаше стипендии за безплатно обучение. Разправя се цял ден с нея. Праща я къде ли не, дори отидоха при ректора. На момичето и бе отказано. Почувства се гадно заради нея, че надеждите и бяха измамени, но нямаше какво да направи. Продължаваше да тича. Ядът и даде нови сили и това я накара да направи още една обиколка. Усети някой да тича до нея, но не обърна внимание. Често имаше такива лепки, но нямаше време за тях.

- Извинете...

- Не мога сега тичам.

Глъсът и се стори познат. Въпреки това леко ускори и завърши още една обиколка.

- Само да ви попитам нещо.

Извърна се и позна девойката, заради която се чувстваше отпаднала днес.

- Какво правите тук? Не мога да ви помогна повече.

- Знам, че направихте всичко, явно просто съм била прецакана, това е. Организацията, която ми обеща спонсорство ме е измамила.

- Аха и аз мисля така а сега ако обичате...?

- Тя не довърши мисълта си, надяваше се да е красноречива.

Момичето продължи да тича до нея, без да казва нищо. Измина още дена обиколка. Девойката просто замълча и продължи да тича заедно с нея. Когато почти останала без дъх тя завърши и последната си обиколка въздъхна и седна на една от пейките да отпусне крайниците си за минута две преди да се напъха в колата а от там в топлата вана с кристали. Момичето седна до нея и се усмихна.

- Сега може ли да поговорим?

- Добре какво искате?

- Ами вие бяхте мила с мен искам да ви се отблагодаря.

- Как разбрахте къде да ме намерите?

- Притеснявам ли ви?

- Не просто питам?

- Ами не беше трудно, вашите колеги знаят какво правите след работа. Онзи мъж с мустачките ми каза, не му помня името в момента.

- Този бърборко Юлиан, повече нищо няма да споделям с него. Не съм сигурна, че съм се държала мило, просто изпълних задълженията си.

- Въпреки това, можехте да ме отрежете веднага.

- И какво? Отрязах ви, но не веднага. Всъщност направихте денят ми супер тежък и продължавате в същият дух.

- О извинете. Само ви каня на сватбата ми в едно заведения в центъра на града. Казва се „Среща на силите”.

- Май съм го чувала, но не съм го посещавала.

- Няма проблем, просто елате. Ето ви покана, за да не стане като с мен.

- Благодаря ви, но не мисля, че ще отида.

- Поканих и колегата ви, той прие.-усмихна се момичето.

- Добре, ще си помисля.

- Сватбата е днес в 11 часа вечерта.

Погледна си часовника. Беше едва пет часа. Имаше време да помисли и да се приготви. На поканата пишеше името и Розалия.

- От къде знаете името ми?

Девойката бе изчезнала. Странна случка. Качи се в колата си и подкара. След петнайсет минути вече беше гола в банята. Топлата вода в комбинация с кристалите отмиваше напрежението от кожата и. Разстапяше я гъделичкаше я приятно на деликатните места. Утре не беше на работа можеше да релаксира така цяла нощ. Замисли се за поканата за сватбата. Дали да приеме? Чувстваше се готова за нови подвизи. Можеше да си позволи една сватба. Но какво да намери за толкова кратко време за подарък? Щеше да остави пари. Взе необходимата сума. Приготви се като за вечерен коктейл.  Сложи дисретно червило и малко руж. Огледа се. Хареса и как изглежда и повика такси.

- Бар „Среща на силите”.

- Сигурна ли сте?

- Абсолютно имам покана за днес.

- Разбирам, но внимавайте, там стават странни неща.

- Така ли и какви?

- Ами. . . няма значение, само слухове съм чувал, но пък до сега не е затворен, явно нищо лошо не се е случило.

Тя не зададе повече въпроси. Надяваше се на една хубава нощ. Глождеше я мисълта, че момичето я бе поканило а не разбираше защо?

- Пристигнахме.-каза таксиджията и натисна бутона на касовият апарат. Остави му и бакшиш и излезе. Огледа заведението отпред. Надписата бе тематичен в единият му край имаше ангел в другият дявол. Усмихна се доста класическо. Показа поканата на бодигарда и  той и кимна да влезе. Девойката беше в центъра на една маса. Сякаш усети идването и и веднага я покани да седне на нейната маса.

- Заповядайте, вашият колега още го няма, но той губи.

- Все пак как се казвате?

- Ами Дивна, приятно ми е.

- Благодаря за поканата изглежда приятно място.

- Забавлявайте се само това искам от вас.

- Още веднъж благодаря ви,  а кога ще минете за подаръците?

- Не се притеснявайте за това.

Тя се остави на течението и започна да си танцува.

- Внимание, време е за вечното хоро, заповядайте и тествайте вашата издръжливовст, ако не дължите нищо на никой бързо ще се пуснете от него, ако се чувствате длъжни, ще танцувате на него вечно.

Усмихна се, не можеше да има сватба без хоро, за такова не бе чувала, но ритъмът и хареса, няколко човека се хванаха и тя също се присъедини. Краката и сякаш сами се задвижаха в ритъма.

Будилника на телефона и, задрънча рязко. Събуди се и стана имаше главоболие. Господи, сигурно бе сънувала това. Хорото сякаш не приключваше и не мислеше да спира, не и за нея. Музиката я поддържаше в ритъм и тя не можеше да се пустне. Ако някой се пустнеше тя хващаше съседният на нея. Изправи се, краката я боляха. Господи истина беше. Не помнеше как се е прибрала. Отиде на работа, денят и премина нормално. Отиде да тича след работа, но след петата обиколка краката и не издържаха, тя се отпусна на седалката и неусетно заспа. Отново беше на хорото. Диджея отново говореше:

- Чувствате ли се длъжен на някой? Приятно танцуване.

Усещаше как не може да спре. Отвори очи беше седем часа сутринта а тя лежеше на пейката. Цялата схваната. Тогава в главата и проблесна. Чевстваше се длъжна на момичето. Дивна. Малката я бе хванала в капан, това не беше реално, но все пак. Трябваше да излезе от него. Какво можеше да направи?

Имаше два часа и половина до работа. Прибра се итпусна се за половин час във ваната. Мускулите и се отпуснаха. Усети, че ще заспи и бързо излезе от ваната. Отиде на работа. Потърси името на момичето и и го намери цялото. Имаше името и на фирмата поръчала стипендията. Отиде да говори с ректора. Използва цялото си красноречие за да го накара да я освобиди за да разследва случая, който злепоставяше университета. Когато се прибра днес имаше малък напредък. Ставаше дума за регионално състезавие по математика. Фирмата спонсор бе обещала наградата на този, който спечели без грешка. Обаче тя беше фантом. Беше си направила рекламата и след това изчезнала и явно променила името си. Щеше да погледне регистрите на общината в, която се бе провело състезанието. Взе хапче за сън, но отново се бе хванала на хорото. Краката я боляха, но ръцете и не я слушаха и тя продъмлжаваше да се държи на него. На другият ден пътуваше рано за провинцията. Взе регистрите и ги прегледа. Наистина фирмата бе сменила името и офиса си, три месеца след конкурса, но тя ги намери.

Когато пристигна в десет секретарката вече беше там. Премина директно към въпроса.

- Дължите стипендия на Дивна Георгиева, заради конкурса от 3 юни тази година.

- Не разбирам за какво говорите, аз съм нова тук.

- Логично, викнете началника ви.

Огледа се, това беше обикновена фирма за дограма.

- Как да ви помогнем?-господина бе усмихнат, но тя усети заплаха в погледа му.

Повтори му същото, което бе казала и на секретарката.

- Не знам за какво говорите.

- Не сте се постарали достатъчно. В регистрите ви е отбелязана смяната на името. Трябвало е да се изселите, ако искате да се прикриете.

Лицето му почервеня.

- Не можете да ми говорите така ще нарядя на охраната...

- Дойдох да се разберем мирно и тихо, мога да дойда и с полиция, разбира се.

- Нека се разберем, ще ви предложа безплатна дограма с доставка и монтаж.

- Нямам нужда, изпълнете си задълженията към Дивна Георгиева.

- Вие знаете ли с кого се захващате...

- А вие? Искате ли нещата да гръмнат във вестниците и телевизията?

Мъжът въздъхна и кимна на секретарката. Тя му донесе лист и чекова книжка.

- Не благодаря. Направете компютърен трансфер в посочена от мен сметка.

Той отново кимна. Извършиха операцията. Розалия въздъхна сбогува се с едно кимване и напусна сградата. Как обаче да даде новата кредитна карта на момичето?

Подкара колата си. Беше вече привечер. Стъмваше се. Почна да и се доспива. Едвам държеше очите си отворени. Усещаше, че всеки момент ще и се доспи. Идваше момента за хорото. Надяваше се последното. Паркира до една изоставена спирка и се отпусна на седалката.

Отново танцуваше на хорото. Този път обаче булката го водеше. Хората постепенно отпадаха от него и накрая тя се озова до нея.

- Ето моят подарък за теб. Не беше нужно, да ме подлагате на това.

- Съжалявам, самата аз всяка нощ танцувам, защото се чувствах виновна, че ви накарах. Казаха ми за това хоро, но не предполагах, че ще е толкова тежко.

- Вече имате стипендия, кодът за кредитната карта е в плика, променете, го след като истеглите първата сума. Време е да се пуснем от това хоро. Мисля, че двете преживяхме достатъчно.

- Дами и господа имаме още двама свободни, да им е честито.-каза диджеят.

Пред тях се отвори прозорец и те пристъпиха в дискотеката. Розалия повика такси.

Будилникът иззвъня. За първи пот от няколко дни краката не я боляха. Усмихна се. Днес щеше отново да тича на игрището както никога до сега. Дали да не увиличи обиколките на 25?

всичко е добре ,когато свършва добре .Хубава интерпретация за пословицата с бабата и хорото в съвременнен вариант.

Пословица? Сега не се сещам, припомни ми! :)
Иначе се сещам за една, "Който се е хванал на хорото ще го играе до край!:)
Благодаря ти!

Приятен разказ от сладкодумен разказвач,благодаря!

Удоволствието бе мое!:)

Тогава друго щеше да бъде.

http://www.vbox7.com/play:aa0a2943

Абе има ги, ама нищо не ги стимулира да са такива!
Поздравът ти е идеален!:)

Излишното напрежение се превръща в излишна енергия , затова е нужно да се тушира с физическо натоварване ! Невероятна история пак извая , струва ми се даже е преразказана от действителна случка . Поздравления за прекрасния сюжет !Весела вечер !

Често психическата енергия съм я изхвърлял чрез физически натоварвания! А иначе си права, често черпя идеите си от действителноста!
Благодаря ти Клео!

Рядко можеш да попаднеш на служител независимо дали в университет или друго място, който да си изпълнява съвестно задълженията и да се отзове. Слава богу все още има хора като Розалия, които ти помагат, без да очакват нищо в замяна, а не са като някои служители в нашия университет изказали куп ругатни докато успея да им обясня, че не съм от студентите :).
Поздрав за разказа!

Гледала една баба ,че момите играят хоро на мегдана отишла при тях да се хване на хорото но младите моми не я искали при нея ,поискали и една жълтица за да се хване на хорото при тях .Дала им бабата една жълтица и се хванала при тях ,да но бързо се изморила ,но момите не я пускат .Поискали и две жълтици за да я пуснат. Приказката е че ,даваш една за да се хванеш на хорото ,но ако не издържиш на темпото може и две да дадеш за да те пуснат от него ...

да водиш хорото:)

от 90-91 г. Както казват руснаците "случаят е аналогичен" През тези години имах удоволствието да работя с такива хора, бяхме страхотен екип и наистина при нас ставаха чудеса. Но дойде оня дето ще остане в историята, че гръмна Мавзолея и с него не можеше вече да се работи. От тогава няма чудеса, има обръчи от фирми и корупция. Този който ме наследи, за две години се сдоби с четири апартамента. И още не мога да си отговоря на въпроса умен ли съм бил, или глупав. :)))
Но май нямат значение оценките/умен - глупав/ в края на крайщата оставаш си такъв какъвто си и това може би е главното.

О такива има във всеки университет, сякаш им плащат на ругатня! Ужасни са! И толкова студени, сякаш са забравили да се усмихват! а честно казано ако се исмухват повече работата им ще върви по-добре!
Благодаря ти!:)

Хаха, това не го знаех!
Благодаря ти за хубавата история!:)

Какво да ти кажа, обичам да танцувам, а като танцувам винаги водя!:)
Благодаря ти приятелю!

Прав си, такъв си какъвто си, а онзи с апартаментите, не съм сигурен дали ще е щастлив!
Благодаря ти за историята!

Много хубав замисъл! Чудесна интерпретация!

Аз хоро не мога да играя :( (а уж няколко пъти са ме учили), но по важно е, мисля си, че се хващам (когато трябва) и се опитвам на схвана схемата, да усетя ритъма....за да го докарам до края :)

Благодаря ти!
Колкото до хорото, не е нужно да можеш, а да усещаш, като усетиш музиката и видиш останалите какво правят гарантиран е успеха!:)

"и се опитвам на схвана схемата, да усетя ритъма" -

"не е нужно да можеш, а да усещаш, като усетиш музиката и видиш останалите какво правят гарантиран е успеха!:)" - точно това исках да кажа, и се надявам, че съм на правилен път ;)

Този е пътят!:)