- Време е да тръгваш миличък, не мога повече да се грижа за теб. Ти порасна и трябва да поемеш по собствен път.

Майка му гледаше към него, но сочеше вратата. Багажът му, който не беше много и съдържаше предимно дрехи стоеше на кухнески стол и чакаше да потегли заедно с него. Беше завършил селската гимназия, не бе успял да си намери работа след това обаче. Селото беше голямо, но в него нямаше реализация. Много от връстниците му отидоха в близкото малко градче. Други започнаха да работят по семейният бизнес. Мария започна да помага на баща си в железарията. Кирчо на майка си в хранителните стоки. И така нататък, и така нататък. Дори уличният метач имаше помощник а именно неговият син. Не можеше да се кандидатира за кмет, изборите наскоро бяха минали. Усмихна се, не го мислеше сериозно. Ситуацията обаче беше сериозна. Майка му работеше като доячка, той обаче не можеше да и помага, нямаше места в млекопреработвателното предприятие. Ужасяваше го мисълтта да остане сам.

- Отиваш в големият град синко. Искам да излезе нещо от теб. Нямам много скътани пари, но колкото имам ще ти ги дам за да се установиш. След това искам от теб да излезе човек. Разбираш ли? И запомни от мен, няма лоша професия, само лоши хора.- тя му пдаде плика с парите.

- Използвай ги само при силна нужда, само тогава, ако ги запазиш, ще ти бъда благодарна, защо ги събирам откакто се роди.

Баща му бе починал преди 14 години и им бе оставил само къщата и дребни спестявания. Майка му вече не можеше да го изхранва. Въздъхна погледна я тъжно. Ръката и продължаваше да сочи към вратата. От очите и се отрани самотна сълза. Тя стисна зъби и не промени изражението си.

- Добре мама.-взе плика с парите пъхна го в джоба. Огледа се за последен път. Взе голямата чанта с багажа преметна я през рамо. Обърна се да я погледне за последен път.

- Побързай, автобусът тръгва след петнайсет минути следващият е чак в четири след обяд.

Тя изстича и го прегърна силно.

- А сега върви и нека бог е с теб.

Прекрачи прага и се огледа за да запомни всеки един детайл. Цъфналата дива роза. Напъпилата череша, която след месец два щеше да роди най-вкусните плодове, които бе опитвал. Беше пролет, за първи пот нямаше да я прекара в удобният му и познат дом. Нямаше да гони пъстървата в реката, нямаше да се надбягва с кравите докато помага на краварят.

- Тръгвай.

Въздъхна още веднъж погледна още веднъж всичко за да го запази в себе си и обърна гръб. Ускори крачка и стигна до автобусната спирка. Вратите на автобуса вече се затваряха, но шофьорът ги отвори отново. Кимна му за благодарност.

- Какво става момче, отиваш в големият град а?

- Да.

- Успех.

Седна и се загледа в отминаващите дървета посадени край пътя. Не му се говореше с никой. Обърна се и назад и гледа докато селцето не изчезна от погледа му. След това задряма. Почувства се изстощен.

Бе загубил представа за времето, когато едно растърсване го събуди.

- Последна спирка.

Огледа се. От тук трябваше да се качи на още един автобус, който да го откара до мястото където го изпращаше майка му. Тя вече му бе взела билет. Погледна часовника си. Джобен, антика останала му от баща му. Имаше един час. Беше идвал и преди в градчето. Беше приятно местенце. Имаше десетина кооперации, преобладаваха къщите. Площадът беше центърът на града, където се случваше всичко. Всъщност бе просто едно много-голямо село. Слезе в автобуса. Беше последен. Огледа се. Реши да се поразходи половин час. Градът бе пълен с череши и те цъвтяха навсякъде. Това щеше да му липсва. Запазваше спомени. Вървеше по централната артерия на града и жадно попиваше. Нямаше да види тази красота скоро. Погледна отново часовника си. Половин час беше минал като няколко секунди. Отиде на гарата. Чисто новият модерен автобус чакаше пътниците да се качат. Подаде билета на шофьора му и той му показа къде е местото му. Седна и се огледа. Над главата му имаше някакви копчета, не беше наясно за какво са. Скоро разбра. Две от тях бяха за лампите едно за охлаждане. Третото не стана ясно за какво е. Натисна го няколко пъти.

- Какво желаете?

Момичето, което се изправи пред него го стресна. Беше облечена в бяла ризка със синьо елече и синя пола.

- В какъв смисъл?

- Повикахте ме.

- Как?

Изражението на момичето стана оттегчено и ясно говореше:

„Ега си селянина”. Той се изчерви целият.

- Извинете ме, просто напоскам родното си място и съм малко объркан, разбирате ли, няма да се повтори.

Изражението и се промени в леко съчувствие после се усмихна.

- Изпратиха те в големият страшен град а?

- Аха.

- Не се страхувай и с мен стана така ще се справиш. Ето вземи това, черпя те. Сигурно няма да имаш нищо протинв нали?

Подаде му кола.

- Благодаря ти, нямам много пари, докато се настаня и си намеря работа.

- Е аз имах късмет, чичо ми се бе установил вече в града и той ме подпомогна. Приятно пътуване.

- Благодаря ти още веднъж.

Тя кимна и се извърна към следващият пътник, който също бе сигнализирал.

Отпи от колата и за първи път се усмихна. Не беше опитвал това питие от месец. А толкова го обичаше. Настани се удобно и подпря глава на стъклото. Слънцето започна да му блести и той дръпна завесата. Почувства се тотално изцеден, а не му се мислеше какво щеше да прави занапред като пристигне. Нямаше къде да отиде.  Имаше нужда от почивка, мозъкът му се напъваше вече от часове за да намери разрешение. Притвори очи и когато чу бръмченето на автобуса сънят го сграбчи.

Събуди се, от спирането на автобуса. Слезе от него и се огледа. Не знаеше къде да отиде. Пристъпи в автогарата. Имаше съобщения за хотели, мотели, апартаменти под наем. Имаше сто лева, без тези в плика, за да се изхранва и намери работа. Една от предлаганите стаи му се стори поносима. Четири лева при предплащане за десет дена. Обади се и му казаха адреса. Най-бързо до там се стигаше с метрото. От информация му казаха къде е най-близката метростанция. Имаше усещането, че се движи насън. Всичко му се струваше нереално. С 60 лева щеше да издържи поне десет дена. Надяваше се. Когато пресече улицата чу да се набиват спирачки:

- Ей селянин внимавай къде ходиш бе.

Стреснато се обърна. Един дебеловрат с баварец го гледаше страшно. Притича бързо карайки още няколко коли да набият спирачки. Като стъпи на тротоара се почувства сигурен. Чу зловещо тракане на метър от себе си и се извърна. От някакво превозно средство излизаха искри. Усмихна се. Беше трамвай, но не беше очаквал да са толкова шумни. Явно големият град не бе от спокойните. Бавно вървеше по тротоара оглеждайки се. Навсякъде имаше билбордове с всякакви реклами, повечето от които бе виждал по телевизията. Блоковете бяха грамадни, не бе виждал толкова големи. Пред него се изпречи стъклена сграда и то много висока. На нея пишеше Mall. Знаеше английски и се досети какво беше това, но в момента нямаше пари за харчене. Огледа го. За много неща беше чувал, но съвсем различно беше да ги видиш. В малкият град имаше Mall, но не беше толкова голям и толкова пълен. Опашки от хора влизаха и излизаха от този. Тези които излизаха бяха с голями квадратни торби. Продължи надолу. Чудеше се, дали тук имаше по улиците череши, но никъде не видя. Имаше някакви странни дървета, на които едвам листата им напъпваха сега. Това леко го разочарова. Черешите щяха да му липсват. Наближи площадГолямо количество хора отиваха към някакви туби и бутилки към чешми от които постоянно течеше вода. Приближи се и изчака да дойде реда му. Подложи си ръка и отпи. Водата бе гореща и опари ръката и езика му. Изплю я стреснато. Хората около него се разсмяха.

- Това е минерлна вода момче, напълни си бутилка и изчакай да изстине.

Един старец му подаде многократно използвана бутилка:

- Ето вземи черпя, за дето ме разсмя, отдавна не бе ми се случвало.

Наля си вода.  Метростанцията бе вече близо и той се отправи към нея. Водата прибра при другият си багаж. Купи си билет и премина през въртящата се вратичка. Слезе по стълбите и видя влакчето да пристига. Качи се и седна. В купето нямаше никой освен него и още две момчета с бръснати глави. Трябваше да слезе след три спирки. Оглеждаше се постоянно. За първи път се качваше в такова превозно средство и му бе интересно.

- Ей ти видяхте при чешмата абе ти да не си селянин?

Обръщението му прузвоча обидно.

- За пръв път съм в града.

- „За пръв път съм в града”.-имитира го превзето единият от гологлавите.

- Ти си селчо бе. Кво правиш тук, не искаме такива като теб.

- Момчета моля ви, притеснено ми е и без това оставете ме.

- Ама ти много граждански говориш, леле що не говориш на селски а?

- Абе тоя нещо ни се прави на интересен, да го научим как да се държи а?

- Айде.

Влакчето намали:

- Станция три.

Не беше неговата метростанция, но искочи от вратите и побягна. Гологлавите го изпратиха със смях. Излезе от метрото и се озова на улицата. Бе започнало да се стъмва. Нямаше монети да се обади. Щеше да остане да спи на улицата. Бе предвидил това. Сгуши се в един по тъмен ъгъл на подлеза и се зави с едно одеало. Не беше толкова студено все пак беше пролет. На сутринта като се събуди намери няколко двулевки по себе си както и много стотинки и дори две петолевки. Как се бяха озовали там? Един човек мина покрай него и също похвърли една монета от петдесет стотинки. Изстръпна. Мислеха го за просяк. Като осъзна това, го изпълни чувство на отвращение. Хората обаче минаваха и продължаваха да му оставят пари. Дори една десетолевка се появи в ръцете му. Така той успя да си стъпи на краката. Спечелените пари ги влагаше в банка. Един негов „колега” го посъветва да го направи. След година влезе в университета. Завърши компютърни системи след пет години и веднага след това си намери работа. Следващата година извика и майка си в големият град. Бе си взел отпуска. Разведе я и и показа какво и как му се бе случило през първият ден.

- Казах ли ти че няма лоша професия?

Усети разстърсване.

- Ейййй събуди се.

Отлепи очи. Автобусът бе пристигнал.

- Ти какво тук ли смяташ да останеш?

Беше сервитьорката.

- Какво, къде съм?

- В автобуса.-усмихна му се тя.-да не би да си пил нещо различно от колата?

- Не просто сънувах, странни неща, как някакви гологлавци ме нападнаха в метрото и после станах просяк и след това…

- Скинари, но не се безспокой, те не ходят в метрото, все още.

- Ами добре, но беше толкова реално.

- Ето нещо реално. Днес ще спиш у нас, нашите се съгласиха, после ще ти намерим работа в ресторанта на чичо ми. Какво ще кажеш за това?

Той онемя.

- Защо?

- Защото си сладък и защото знам какво е да се справяш сам, една моя приятелка го преживя преди да дойда и аз в града. Ще ми върнеш услугата като станеш голяма клечка.

- Няма да забравя това.

- Знам.

Той грабна чантата и слезе от автобуса.

- Изчакай ме тук за да се отчета пред шефа. Нали няма да избягаш?

- Върви и все пак как се казваш?

- Анелия а ти?

- Велислав.

Огледа се в и наистина видя същите реклами като в съня си. Мозъкът му бе намерил разрешение на проблемите му, но не бе предвидил късмета.

- Тръгваме ли?

- Разбира се.

Десет години по-късно вече имаше собствена интернет фирма. Беше женен за Анелия с две деца. Тогава доведе майка си.

- Мамо виж, тук хората си наливат минерална вода, когато дойдох за първи път един човек ми даде бутилка, защото…

Усмихна се, нарочно реши да и разкаже сънят си вместо истинската си история. А после щеше да и разкаже и нея. Наистина нямаше лоша професия, в ресторанта на чичо и, той бе стартирал като мияч на чинии. Сънят обаче бе толкова реален, че усещането бе все едно бе преживял два паралелни живота в големият град. Беше отворил плика на майка си след като бе стабилизирал живота си. В него имаше десет лева. А вътре пишеше:

„Ако си отворил този плик, значи си загубил надежда, дано тези пари ти я върнат.”

Усмихна се. Майка му бе мъдра жена, тези десет лева ги постави в рамка и сега стояха на бюрото му. Бяха му давали надежда цели десет години.

Винаги  обаче щеше да помни алеите от череши в малкото градче и неговото село. Тук имаше само кестени, които цъфтяха прекрасно, но ароматът им бе различен. Догодина щеше да посети за първи път от десет години своето родно място.

Тлефонът му завибрира, беше съпругата му.

Трогателно. Хората вече са забравили, какво е съчувствие, трогателност и други подобни.
Имам няколко точки, които ми направиха впечатление.
Първо, днес селяните не са толкова несигурни. Точно напротив. Бая са отворени, да ти кажа.
Освен това в съня му не описваш, че е станал просяк, глътнал си там прехода и обяснението. Липсва. ЗАбелязва се чувствително.
Трето, никой не стои в големия град 10 години без да види майка си. Има достатъчно превозни средства, няма как да е истина. Освен ако е гьон, или наркоман, или нещо откачено.

коментар 1 ме разби тотално :)))
@ 1 - Не искаш ли да ти даде GSM-а на лирическия герой да го поразпиташ за съня и що не е виждал майка си 10 години? Може и CV да се навие да ти прати.

Fenris, да не забравиш да отговориш на @1 точка по точка :)))

развълнува ме страшно много. в момента съм на работа и сигурно всички ми се чудят за какво съм се просълзила...

Затрогваща история. Жалко, че хора като Анелия са такава рядкост. Кой ли днес би подал ръка на непознат, просто така... Поздрави, Фенриз!

Много приятен разказ! Дано има повече амбицирани млади хора като героя ти! Момента с отварянето на плика ми хареса :) Поздрави :)

По точка едно, той сънува, не преживява нещата, сънищата знаеш, колко са неясни, не винаги ги помниш напълно, понякога ти се губят части! Това е случаят тук! Отностно сгурността и несигурността на селяните, нека ти кажа, че аз не описвам както Йовков, средностатистическият селянин, моят герой е просто обикновено момче, изхвърлен от удобното му бащино огнище и захвърлен в големият град! Той е наясно какво го чака, но все пак не е достатъчно уверен, че ще се справи! За това не е сигурен и уверен в себе си!
Трето, той е решил да извика майка си, когато се е установил, "станал човек" за каквото и го е изпратила майка му в големият град!
иначе се радвам, че ти хареса!
Благодаря ти!:)

Джеесеми не давам, това е поверителна информация!:))))))

Нека се чудят, нали ти се чувстваш добре?
Благодаря ти за прекрасният коментар!

Има хора, които са импулсивни и добри, и те не са толкова малко, надявам се!
Благодаря ти!

Понякога, надеждата е просто надежда и нищо повече, нищо материално, защото не е нужно да е нещо повече!
Благодаря ти!:))))

Настръхнах и се просълзих...А съня-аз съм го преживяла в реалност,като изключим просенето...
по едно време се поотпуснах-срещнал си добрата фея,късметлия,добър край за твоята история,но не ,пълен си с изненади!!!Плика- и вечната и святата-МАМА.Твоя герой е щастливец-и с ЛЮБОВ и с МАМА е благословен от бога...
Много ми харесват твоите истории,пиши!!!

Просълзи ме, признавам си! Успяла си да усетиш всичко, животът винаги ни дава възможности и те са неизброими, така става и с моят герой, има възможност да избира и той прави своят избор! Но подкрепата, която получава е особенно важна! Благодаря ти, че си разбрала! Ще пиша, още и още!

Ще ме извиниш, ама за филологическото си образование съм изчела доста критическа литература, в сравнение с теб и тера, която пък звучи адски смешно за всяка възраст.
Освен това знам и литературоведческия поглед на други нации, където съм обучавана, доста по-напреднали от нас.
Не претендирам да съм специалист, не ме влече, но пък знанията и опита са си знания и опит.
По нито една точка не си ми отговорил логично. Ако искаш, вникни в грешките си. Ако не искаш, пиши си нелогично. Грешките си остават твои.
В нито една грешка не се съмнявам. Не съм обръщала внимание на спорни моменти, а само на груби грешки.
Да речем, такъв селянин, който си описал, просто не съществува в сегашната действителност, а кока-колата те изпраща в сегашната. Защото преди имаше оранжада и нещо като кола. Ти явно не ги знаеш тези неща. Тогава имаше и наивни селяни. Сега са по-отракани от теб, но и по-груби.
А даже бих казала, че описваш български селянин от поне 19 век, ако не 18. Този герой е нереален, не се вписва в ежедневието ни. А това са задължителни правдоподобни неща, които само във фантастиката могат да бъдат измислени, ако има логична причина за това. Примерно, селянин от 18 век попаднал в днешна България.
Дори бих ти казала, че селяните от северо-западна и северо-източна българия, южна....са много различни.
Поздрави за успеха, но ... показах, къде накуцваш. Не си разбрал грешките си.
А ядовитостта на реакцията е нелогична също.
Пак казвам, на мен ми е все едно, че пишеш с пропуски. Аз няма да печатам този труд и не ме засяга. Мога и да не чета. Просто ти помагам. Не можеш да станеш филолог, без да .....всъщност има и глупави филолози, и все пак, няма мой колега, който би се възпротивил на конструктивна критика. На всеки са му ясни основните правила. ОСНОВНИТЕ. Не издребняваме.

Успокой се! Аз наблягам, на индивидуалността, ти на ситуацията като цяло! Имам грешки и ги осъзнавам! Но героят ми не е грешка! Благодаря ти все пак! Аз не съм Йовков, както отбелязах по нагоре и не претендирам да съм или че ще стана! Моят герой си е просто такъв! А ако мислиш, че няма срамежливи селяни, лъжеш се! И още веднъж, взимам си бележка и отново благодаря!:)

Олееее,филоложката,по кротко!
Не сме на приемен изпит,нито разказа е в издателството...А много по хубав,по човешки,от излезлите от печат....Айде,каква помия е заляла пазара...друга тема е!
Знаеш ле колко струва да пътуваш от София до или Силистра и обратно?????????????
Знаеш какво е да отидеш в големия град,в столицата без средства,без подкрепа...сам да търсиш работа,да те оглеждат и подпитват разни идиоти,и да не ти плащат реално за положен труд 14-16 часа?Знаеш ли колко струват мизерните квартири,докъде стигат средствата,и как нямаш не само пари но и време да си идеш,та само два дни е пътя-работодателя ще те изхвърли и яма да ти плати заплата за цял месец...Ти къде и как живееш -не въпроса,но ти не познаваш реалния живот ,а автора на този разказ много точно го описва...А ти като такъв голям специалист,пиши си твоите истории ПРОФЕСИОНАЛНО,и ни остави нае да си четем това което ни харесва.
Автора маже да не е точно Йовков,но може би е бъдещия Елин Пелин,защо не!!??

"Понякога, надеждата е просто надежда и нищо повече, нищо материално, защото не е нужно да е нещо повече!" - точно за това, по скоро и за това ми хареса момента с плика, много, много уместно и точно!

Виждам, че знаеш, за какво става дума! Всичко е трудно, когато нямаш подкрепа, а когато я получиш, от почти непознат, това си е чудо, по всички правила! Виж за Елин Пелин не се бях сетил! Благодаря ти усмихна ме много!:)

Разбирам те, и се оказва, че чудото е било просто в символа!:)
Благодаря ти!

Майката, плика и Анелия - светата тройца за героя! Много символично и много красиво! Пролет, цифнали чрешови дървета, ново начало......разделя се съсъ сигурността и миналото, за да посрещне бъдещето и докаже себе си. Има завършеност!

"Надеждата крепи човека"!

Надеждат винаги да те съпътства Вълчо!

Поздрави!

Остави ме без думи! Вероятно всеки има такава троица, но за всеки е различна!:)

Благодаря за пожеланието и в отговор ще ти кажа, никога да не те изоставя винаги да е с теб, както Слънцето следва Земята!

Разбира се, че за всеки е различна, забравих да го вметна, както и името на майката - Мария, абсолютна завършеност!
"Надеждата умира последна" (всички знаем къде е написано това......), нека обаче докато сме на Земята тя ни води и е нашия добър съветник! :)

Амин за това!:)

Доста истини ина в него и доста подтиснати мисли ......, обаче хубаво е че обръщаш внинание и на дребните неща ! Поздрави !Доста си романтичен днес !

На малките камъчета се крепи колата Клео!
Благодаря ти!:)

Точно тях имах впредвид ! Спомниэ си този твой разказ , не се забравя такъв !

За това го написах, за да си го спомням!:)
Благодаря ти няма да го забравя този разказ, както и много други!:)

Преди известно време съвсем случайно попаднах на този блог и честно си признавам, че го изчетох на един дъх. Когато пишеш ти просто грабваш читателя. Смятам, че тук не са коректни забележки подобни на тези на вики11. Ти си изградил свой начин на на писане, "виждаш" героите и техните преживявания. Ако се съобразяваш с всичко и всички, то тогава едва ли щеше да има кой да чете блога, това просто нямаше да си ти. Има още много неща, които искам да напиша, но едва ли тук е мястото да ви занимавам с тях. :)
Пожелавам ви един много слънчев и усмихнат ден!

Благодаря ви, винаги се стремя, да бъда себи си, независимо какво правя, а в писането това е основно правило! Осъзнавам, че имам някои неща за доизглаждане, но стилът си е моят и не мога да го променя, може да го подобря, но основата си остава!:) Ако искате пишете и тук няма проблем, или на лични!
Успешен и усмихнат ден и на вас!

Вярвам, че човек винаги има какво да подобри или доизглади, но това не означава, че има някакъв сериозен проблем. Важното е, че това си ТИ! ;)
По принцип аз много обичам да пиша, но някак си не се получава, имам много идеи и т.н., но винаги когато вече седна да пиша започвам да се чудя дали ще звучи добре, дали ще го изразя добре и подобни, което пък е голяма грешка.
Не мога да разбера защо все още не си издал книга? :)

Аз по активно пиша от няколко месеца, до сега го възприемах на шега и пиша едва от три години! Наистина това съм аз! Писането показва същността ми! Миналата седмица бях на една конференция и попитах един известен автор, какво усещате докато пишете и той ми отговори, че всъщност той си избирал герой и преживявал неговите чувства докато пише, но само той знаел, кой е героя! Това според мен се отнася до всички, които пишат, но само те знаят, колко и кой герой изобразяват част от тях! За да напишеш нещо сядай и пиши, без да мислиш, накрая го погледни и прецени дали ти харесва! Писането е като (извини ме за сравнението) правенето на любов, ако мислиш прекалено много, не става. Естествено за това и се получават грешки! Ако ти хареса го публикувай тук, ще намериш приятели и хора, които да те подкрепят! Като издам нещо, тук ще се разбере със сигурност!

Всъщност тук се регистрирах само за да пост-на коментарче. :) Имам блог в blogger, който тепърва щв търпи развитие и е направен именно за тези моменти, в които ми се пише. Факт - когато пиша не мисля, дори накрая не знам какво точно съм написала, камо ли да го повторя :) Труден е старта. Е, стискай палци и до него да стигнем. ;)

Стискам палци и много успехи в писането!:)

fenris, "винаги се стремя, да бъда себи си", аз те харесвам точно такъв и точно за това! Моля те, не се променяй!!!!!

Когато пишеш със душата си
от теб само си четиво извира
и който няма си душа за четене
той няма и да те разбира...
Не се променяй не недей!!!
Ти просто себе си бъди
и разни ми ти филолози
на майната си ги прати...
Само не при мене, майна
щото аз едвам се отървам от тях...:)))

Ти мамините десет лева
навярно си запазил
и свойството с надежда
да се спасяваш от омрази...

Поздрав!

Няма, не се притеснявай!:)

Ох усмихна ме а имах нужда
защото денят мибеше гаден
но сега всичко е наред
и гледам с надежда напред!
Благодаря ти!:)

много си забавна, наистина :)))

Пропуснала си личностното израстване на героя! ТОй е обикновено момче, на 18 години захвърлено в големият град, любопитно и уплашено! Не съм ироничен, не и в този разказ! Аз съчувствам на героя, защото...но това е друга тема!

Адски ми е под нивото - обаче @13 ме разби отново : )))))))
Даже тези тъпотии нямах време и сили да ги изчета - само започнах ... ама то край няма ... :))))))

Ех, теричка, какво да ти кажа, случва се и да си неразбран!:))))

Благодаря ти!:)

Наивно, може би! Все пак, не винаги трябва да гледаме действителността и да се оплакваме! а приказките, често са базирани на факти! Извод: Може и да се е случило!:) Позитивното усещане у теб го задръж по-дълго за да се усмихваш по-дълго!:)
Благодаря ти!

Фе, твоя разказ е като свирене на цигулка от виртуоз
КАК ДЕТАЙЛНО ЗАПОЧВАШ РАЗКАЗА, ЗА ЧЕРЕШИТЕ, ЗА РЕКАТА. ЗА ВРЕМЕТО РАЗДЕЛНО, В КОЕТО ВСЕКИ ПОЕМА СВОЯ ПЪТ И ОБИКНОВЕННО РОДИТЕЛИТЕ ПОМАГАТ ПО ЛЕСНИЯ НАЧИН, ПО-СИГУРНИЯ БЛИЗО ДО ТЯХ
НО ЕТО СИЛНАТА ЖЕНА, МАЙКАТА ПОНЕСЛА КРЪСТА ДА ОЦЕЛЯВА САМА В ЖИВОТА, НЕВЕРОЯТЕН ОБРАЗ
И МОМЧЕТО, ВЪТРЕШНО ПО-ЯРКО, ПО-ВИДЯЛО В ЖИВОТА, ЗАЩОТО Е ЖИВЯЛО НЕ В АКВАРИУМ А НА СЕЛО, СРЕД ПРИРОДАТА
ЧЕТА И ПРОСТО СЪМ ТАМ И ТИ БЛАГОДАРЯ ЧЕ ТЕ ИМА
ТЕЗИ РАЗКАЗИ ПОВЯРВАЙ МИ, КОЙТО ПИШЕШ НА ЕДИН ДЪХ, ТЕ СА ДОКОСНАТИ СВИСШЕ И ОМАГЬОСВАТ ВСЕКИ И ГИ НОСИШ ПО ЦЯЛ ДЕН СЪС СЕБЕ СИ
ТАКА СТАВА С МЕН КОГАТО ГЛЕДАМ ВЕЛИК ФИЛМ ИЛИ ЧЕТА СВЕТОВНА КЛАСИКА

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

са съпътствали този симпатичен твой герой!
Е не винаги късмета спохожда добрия човек, трябва и малко помощ от някой друг добър човек и тогава ... ех ,"ще настане такъв живот, че само си викам дано"!
Поздрави за хубавата поредна приказка :)

Джулс с този коментар ме остави без думи, за мен е голямо удоволствие да разбера, че съм променил живота на някой пък макар и за ден и то с обикновен разказ! А казано честно тези разкази ми помагат и на мен самият много!
Благодаря ти за прекрасните думи!

И дано тази приказка се сбъдне на повече хора!
Благодаря ти!:))) "Дано, дано, дано..."