Кой сега го безспокоеше, беше си взел отпуска два дена преди великденските празници за да си почине от всички и всичко. Погледна дисплея. Беше забравил да изключи алармата. По-дяволите, кога щеше да се научи? Посегна да я изключи и започна нова мелодия. Тя му звънеше. Уффф, досада:

- Алоооо?

- Ти ли си Калине, да не спиш на работа?

Типично за нея, без да знае прави предположения и обвинения.

- Ами да спях, само, че не на работа а в къщи.

- Да не си болен?

- Ще престанеш ли с предположенията? Взех си отпуска за празниците за да си почина.

- Супер.-изчурулика тя и започна да говори за екзкурзия на която щели да ходят от събота преди Великден да обикалят някакъв си манастир...Той отдалечи ухото си от слушалката. Не искаше да ходи никъде. Не и с нея, не и сега. Чуруликането спря и той чу заветният въпрос:

- Идваш ли?

Направи се, че обмисля предложението и за да не прозвучи грубо, все пак бяха си останали приятели нали така?

- Ами, виж сега, аз всъщност имам да ...

- Ясно разбирам, няма да дойдеш нали?

- Ей как разбра?

- Калине познавам те, не се прави на ироничен моля те.

- А ти какво искащш от мен?

- Ами да си поразмърдаш задника извън тоя мръсен град за малко, ще заприличаш на нищо а и какво ще правиш през тази почивка?

- Ами през Уикенда ще гледам доктор Хаус, този човек ме кефи. Ще пускат два сезона и пак ще мога да гледам серията с девойката дето прелъстяваше всички а после се оказа хермафродит. Колко беше изненадана горката.-той се засмя, малко насила. Осъзнаваше го, но не му пукаше.

- О, веч минахме на саркастична вълна а? Няма ли да се стегнеш а? Прелеодолей го.

- Първо, казва се „вече”, не „веч” само ти казваш „веч”. Второ, ти може и да си го преодоляла, защото ти ме разкара, но аз не съм го преодолял. Може да сме си останали приятели, но на мен ми трябва време. Да не мислиш, че като ми зачуруликаш и аз ще скоча като дресирано кенгуру да подскачам след теб? Какво искаш от мен Елица? Чудеса? Е не съм Исус не мога да възкръсна за нов живот, трябва ми време, а и доколкото си спомням и на него му е трябвало повече от месец а от раздялата ни минаха само две седмици.

От телефона му отговори пълна тишина. Чу се хлип.

- Чакай сега, не ми плачи, недей. Мамка му, знаеш как мразя това влизаш ми под кожата така, недей не е чесно.

 Хлипът престана. Тя си пое високо въздух.

- Добре, извинявай, че те безспокоя.-гласдът и бе станал леден.

- Извинявай, че ти наговорих тези думи.

- Няма нищо ти си прав за себе си? Няма да ти се обаждам повече, ти ако искаш ме потърси.

- Елица, недей така, просто ми трябва време.

- И аз ще ти го дам, потърси ме да консумираме приятелството ни, когато си готов. И нямам пред вид това, което си мислиш под „консумираме”.

Усмихна се, знаеше и че тя се усмихва сега.

- Знам.

- И не взимай много пример от Д-р Хаус, прекалено черно гледа на живота.

- Ами според мен вижда нещата каквито са.

- Добре няма да споря с теб, до следващият път, надявам се да има такъв.

- Ще има.

Телефонът даваше вече свободно. По-дяволите, развали му цялата почивка. Отиде до хладилника. Тям нямаше нищо. Погледна часовника. Минаваше девет, нямаше да заспи отново. В момента по телевизията се въртяха само глупости, нито му се слушаха новини, ното му се гледаха стари и забравени вече сериали. Посети торент сайтовете да си свали нов филм, но нямаше нищо интересно. Трябваше да излезе. В къщи щеше да полудее. Апартамента сякаш изкаше да го погълне в скука. Погледна леглото и започна да се облича. Защо изобщо му се обади Елица? Виновна ли се чувстваше? Прогони спомена за нея и се усмихна. Щеше да се забавлява сам, без да има, кой да го депресира и съжалява. Излезе и тръгна да се разхожда по улицата. Прияде му се гирос и хвана автобуса за центъра. Намери гръцкята бърза закуска. Току що отваряха и се наложи да изчака докато свинското се изпече на шиша. Знаеше ,че не се яде свинско , но не му пукаше. А и не беше единственият, който чакаше. Имаше още една девойка с раница. От време на време тя ставаше и се оглеждаше сякаш чакаше някой, но никой не идваше и тя се изнервяше повече. Накрая се извърна към него:

- Може ли да ви попитам нещо.

Той я погледна. Погледна часовника на ръката си и каза:

- 10 и 34 и не ми благодарете.

Тя избухна в смях. Естествен и свободен като песента на горска птичка. Сравнението му изкочи просто така в ума. Изгледа я зяпнал.

- Това беше добро, не се бях смяла така отдавна. Забавен сте, значи може да е интересно. Всъщност не това исках да ви питам.

- А какво?

- Искате ли да дойдете с мен на екскурзия до Манастира на Черепа.

- Моля?

Изгледа я така както доктор гледа болен пациент.

- Какъв Череп?

- Така се казва защото там е заровена главата на Никифор Геник.

- По времето на Крум не е имало християнство.-отвърна Калин.

- Браво някой си е написал домашното. Манастирът е построен след цар Борис а и това е само легенда. Манастирът бе открит миналата година и от тази се извършват служби там.

- И това мен ме касае защото?

- Защото се мотаеш по-това време тук, което значи, че си отпуска.

- Аха няма много логика, но както и да е. Защо да дойда с теб?

- Защото скуката ти е изписана на челото. А и защото с едни приятели се обзаложихме, че всеки трябва да доведе един непознат на срещата там. Който не успее черпи останалите с техните партньори с бира.

- А там къде ще спим?

- Има бунгала наблизо.

- Кабелна телевизия?

Тя въздъхна, но каза:

- Да има.

- Колко струва?

- За теб е безплатно и спокойно бунгалото е с две легла отделно.

Предложението бе изненадващо интересно и оригинално. И това момиче го грабна. Хареса му идеята а и щеше да си гледа третия сезон на доктора без проблем.

- Идвам. Нека само да отида и си взема някои неща.

- Парите и портфейла в теб ли са?

Бръкна в портфейла си. Всичко бе тук. Заедно с изтеглената вчера заплата.

- Да.

- Тогава да тръгваме. Влака тръгва след половин час.

Замисли се и сви рамене. Така или иначе нямаше какво да прави тези два дни до уикенда. Кимна. Качиха се на трамвая с новата си позната:

- Чакай не сме се запознали още.

- Ева а ти?

- Правнука на Адам Калин.

Тя отново се заля в сладкият си смях. Това момиче се смееше на плоските му шеги. Истинско чудо, не му се бе случвало отдавна.

В трамвая тя заговаряше много други хора и някои също склоняваха да дойдат. Накрая той я попита:

- Всички бунгала ли сте запазили?

- Забавен си, но си прав. Този който доведе повече хора получава голямата награда.

- И тя е?

- Екскурзия до Малдивите. Другите му я плащат. Ние сме голяма компания повече от тридесет човека и така няма проблем да съберем парите.

- Интересна компания сте вие.-замислено каза Калин.

- Нали?-усмихна му се и се извърна към другите си двама събеседници.

Докато стигнат до влака тя вече беше събрала повече от десет човека и от двата пола. Просто той бе първият. Малко ревнуваше от това, но после се замисли и си каза:

- Какво си мислиш, че те е избрала само заради хубавите ти очи?

- Казахте ли нещо?

- Ами не сам си говорих, обичам да чувам мислите си.-изчерви се незнайно защо той.

- И аз съм така не се безспокойте. Към Манастира на Черепа ли отивате?

- Как познахте?

- Ами чух ви да говорите с Ева тя и мен ме нави.

- Така ли? А вие сте?

- Евелина. Приятно ми е.

- Още едно момиче с Е. С този мой късмет...

- Какво имате пред вид?

- Нищо просто...много съвпадения.

- Разкажете ми?

Трамваят спря.

- Може би във влака.

Отидоха и си купиха билети. Щяха да пътуват цял ден и малко от ноща. В влака той се отпусна донякъде от спокойствието, което навяваше ритмичното потракване на влака, донякъде заради усмивката на новата му позната. Разказа и историята си. От време на време Ева идваше да им каже по няколко думи и да се посмее с тях. И двамата с Евелина бяха на мнение, че има заразен смях. На гарата тя бе успяла да събере още хора. По средата на пътя влакът направи почивка от половин час и те слязоха да се поразтъпчат. Евелина го хвана под ръка. Разходиха се по гарата и си купиха нещо за хапване. Ставаше за ядене. Заговориха за историята на евелина. Тя не беше скъсала наскоро с гадже като Калин, но пък имаше интересна история. Живееше сама също като него. Работеше като мениджър човешки ресурси в едно малко, но бързо развиващо се предприятие с много аспекти на дейност, като счетоводство на фирми, доставка на информация, одит и дори културна дейност от всякъкъв вид. Бяха успяли да спечелят два проекта финансирани от Европейският съюз. Единият към министерството на културата, а другият бе социален. Калин работеше като шеф на дистрибуцията към фирма за сокове и той не се похвали с това особенно. В един момен изтощена от вълненията Евелина заспа с усмивка облегнала рамо на него. Калин се изпълни с усещане за топлина.

Ева влезе:

- Забавлямате ли се.

Калин сложи пръст на устните си и посочи Евелина.

- Извинявай.-прошепна Ева.

- Не знам как ме накара, но ти благодаря за това, че го направи.

- Няма защо, аз се забавлявам като правя хората щастливи.

- Трябва да ти се реванширам.

- Лесно е просто бъди какъвто си и прави другите щастливи. Всички около теб.

- Изглежда лесно на думи, но...

- Лесно е повярвай ми, просто го направи. Сега ще надгледам и другите, но пак ще се върна.

Калин кимна и усещайки дишането на Евелина сам се унесе.

Усети разстърсване.

- Събуди се слънчице.

Ококори очи. Евелина до него търкаше своите.

- Време е да се приготвяте. Пристигаме.

Влакът бе забавил ход. Двамата станаха и Евелина отново го хвана под ръка. Усещането беше приятно. Не бе предполагал, че отново ще го изпита. Сети се за Елица и за първи път не изпита никаква болка, сякаш миналото си бе отишло. Бавно си пробиха път към перона и се измъкнаха от влака.

- Всички се съберете тук и слушайте.

Групата им сигурно бе станала към тридесет човека.

- Ако приятелите и са поне наполовина като нея ще сме направо като за концерт.-усмихна се Калин.

- Прав си.-усмихна се Евелина.

- Сега ще тръгнем по този път. Бунгалата са в неговият край. А от там една пътечка води към Манастира на Черепа. Според легендата Бокалът от Черепа на НИкифор е бил пренесен и заровен тук след смърта на Крум. А няколко века след това върху него е построен манастира, за да се заличи историята за Никифор Геник и Крум от, която са страдали много хора. Все пак монасите поддържали легендата жива. Разбира се черепът не е намерен, защото има забрана за копаене в този район. Всъщност манастирът се казва „Чудеса Христови” и е много красив. Пътят до него е повече от ден. За това утре си почивайте. В събота ще стигнем до него. Въпроси?

- Кога ще се храним?-извика един едър младеж. Всички избухнаха в смях, включително младежа. Калин се огледа. Всички момичета бяха хванали младежите до тях подръка. И всички бяха весели. Самият той също. Не си го обясняваше, но му харесваше.

- Като стигнем бунгалата ви чака вечеря.

- Ами да тръгваме тогава.-провикна се Калин. Групата се насочи по пътя. Минаха през селото, което се казваше Чудеса. Вероятно кръстено на манастира. Постепенно пътят стана коларски. Умората почна да се трупа в краката му и скоро от всякъде се чуха протестиращи викове.

- Още малко зад завоя е.-каза Ева.

- Така каза и преди двадесет минути.-изохка едно момиче с рижава коса.

- От тогава вървяхме направо нали?

Така си беше а сега завоят се виждаше. Стигнаха и грохнали се разположиха в общият ресторант. Вътре беше пълно. Тях ги чакаше отделна маса.

- Ей Ева къде си душичке, пак ли ще ни биеш по точки?

- Здраво, Габриел.

- Ела да се преброим.

- Идвам Мишо.

Докато те си почиваха приятелите и приятелките на ева сновяха между масите. Хапнаха набързо и когато утолиха глада си някой призова към тишина.

- Внимание! Обявявам ева за победител, защото тя има 32 човека и то разпределени поравно. Аз също имах толкова но при мен жените преобладават. Какво да се прави?.-Мишо сви рамене.

Легнаха след малко, като стаята на Калин съвпадна с тази на Евелина. Това не го изненада. Заспаха като къпани. На другият ден той усети топлина до себе си. Събуди се и видя евелина в неговото легло да спи блажено ,дори не я бе усетил. Погледна часовника си. Минаваше два часа след обяд. Тук бе толкова спокойно, че дори в сънят си не бе чул алармата на мобилният си телефон.

Наблюдавайкие спокойното лице на Евелина и отново се изпълни с топло чувство. Тя отвори очи:

- Какво?

- Гледам те как спиш.

- Извинявай, че легнах до теб, но беше студено.

- Беше ми приятно, наистина.

- Така ли? И на мен.

 Станаха оправиха се и излязоха да се поразходят. Птичките пееха подухваше прохладен ветрец, слънето грееше. Всичко беше страхотно. Усетих глад и се върнаха. Обядваха към четири и отново се прибраха по стаите. Легнаха и отново заспаха. На сутрина алармата го събуди. В този момент някой почука на вратата.

- Ехоооо.

- Влизай.

Беше Ева.

- Трябва да тръгваме.

- Разбира се след 20 минутки сме готови.

- Но не повече.

- Разбира се.

Оправиха се и след петнайсет минутки бяха долу.

В индианска нишка по двама потеглиха по пътечката. Към обяд направиха спирка на една полянка, единствената, която срешнаха по пътя си. Сякаш хората се бяха заредили с енергия от това място и не се чуваха мрънкания. Само смях и шеги. От ресторанта бяха приготвили храна за изпът в малки ранички. Това влизало в цената. Калин се замисли, колко ли са се изхарчили Ева и приятелите и за това начинание, но прогони мислите си. Беше тук да се забавлява. Към десет часа привечер запалили факли, донесени от хората на Ева те се приближиха до манастира. Беше голям, по-голям от най-големият, който бе виждал. Имаше пет купола който блестяха от факлите поставени около всеки от тях. Как се бяха озовали там никой не знаеше. Главната порта бе голяма и величествена. На нея бяха изобразени някои от Чудесата на Исус. Дърворезбата беше прекрасна. Всички бяха застинали в блоговоление. Влязоха вътре и застинаха. Вътре беше пълно с реалистични икони изобразяващи също чудесата на Исус. Калин беше чел Библията и някои от чудесата там не му бяха познати, но ги бе срещал в апокрифните евагелия.

- Манастират е бил затворен заради няко иот иконите, защото не са догматични. Опитали да го изгорят, но огъвят просто не пламвал...

Тя продължи разказа си, но Калин вече не я слушаше а гледаше и сякаш нещо го пренасяше назад във времето. Усещането беше неземно.

Тихо музика започна да се лее и хорът започна да и приглася. Калин не обичаше да ходи на църква, не бе силно религиозен. Беше чел Библията от обща култура, както и някои от апокрифите. Направи го след като прочете „Шестото клеймо” И „Шифърът на Леонардо” от Дан Браун. Тази музика обаче го завладя. Беше нежна и необятна. Усети как евелина се притисна до него както и нейното вълнение. Времето сякаш бе спряло. Накрая чу заветните думи:

- Христос, возкресе из мертвих. –и хорът замлъкна.

Импулсивно той се наведе и целуна Евелина. Тя му отвърна с желание. Когато целувката им свърши се огледа и всички двойки се целуваха помежду си. Усмихна се:

- Христос Возкресе.

- Воистина Возкресе.- отвърна му Евелина.

После почнаха да казват тези думички и на съседите около тях. Потърси с очи Ева или някой от приятелите и без да се изненадва откри, че ги няма. Досещаше се какво представляват те. Вдигна телефона и набра един номер:

- Христос Возкресе Елица!

- Воистина Возкресе Калине, ти да не си дрогиран?

- Не просто съм щастлив. Възкръснах.

- Много се радвам, това е страхотно.

- И аз мисля така. Хайде до следващият път.

Евелина също говореше по телефона. Изчака я.

- Какво ще правим сега?

- Ще се прибираме.

- А Ева?

- Тя си свърши работата, доведе ни тук. Да вървим, че ни чака влак.

Усмихнаха се един на друг и последваха другите към изхода.