2. Моите приятели тук
3. Друга моя страница
4. Името
5. абв.форум
6. Смях
7. Научих!
8. още един в абв
9. Нещо по-забавно от "Стани богат"
10. Може би най-верният хороскоп!
11. Вижте тази снимка!
12. За хората търсещи любовтта!
13. Едно приятно място за бъбрене!
14. За феновете на Бърнс
15. Дуетът!
16. Българският Взор
17. Гадания
18. Хороскопи
19. Криминално
20. За Апатията
21. Откровено
22. 10-те блогърски заповеди
23. Зороастрийски хороскоп
24. Приятелство
25. Японското ти име
Прочетен: 4218 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 03.10.2013 19:25
-Хъм, буден съм и сега какво?
Погледна през прозореца. Слънцето закачливо се заигра с очите и те автоматично премигнаха. Това го накара да се усмихне. Слънцето беше нещо щастливо, нещо което го караше да се усмихва. Въздъхна и започна да се обува. Леглото до него бе празно. Жената бе излязла рано както обикновено. Въздъхна и сам не знаеше защо. Сутрин някак си светът бе по различен, да можеше да запази този свят по-дълго. Ако можеше. Алармата иззвъня. Спря я и пъхна джеесема във вече обудите дънки без да се усети, че там джобът му бе скъсан и той се плъзна по кракът му приземявайки се върху пръстите му.
- По дяволите. Взе го и го пъхна в другият джоб. Днес щеше да е на работа след обяд имаше профилактика на системата. Правеше се веднъж месечно. Имаше цял предиобед на негово разположение. Намъкна една фланелка, но не внимаваше и усети че тя го души отпред. Днес всичко объркваше. Усмихна се без да му е до смях и се облече на ново. Пусна компютъра. Изчака го да се зареди, потраквайки нервно с пръсти. Когато антивирусната изпищя пронизително, че вече е ъпдейтната той кликна върху огнената лисичка. Първо погледна новините от деня и му причерня. Имаше силно развито чувство за справедливост. То беше неговото проклятие както обичаше да го нарича:
- Любимото ми проклятие.
Ядосваше се, когато то е накърнено. Антикризистните промени публикувани в новините бяха направо идиотски. Е...поне той мислеше така. Щеше да бъдат засегнати всички социални слоеве, майките, пенсионерите и държавните служители. Тези групи най-вече. В главата му преминаха различни сценарии, кой от кой по-лоши. Сестра му чакаше дете, как щеше да се справи? Той беше държавен служител. Започна да чете коментарите на различни читатели на новините. Един се наби в очите му. Имаше много за и против. Всъщност тези, които бяха за, нямаха някакви интелигентни аргументи, но всеки има право на мнение нали? Но този който видя най-накрая го растърси. Пердето му падна и той започна да му отговаря. Някакъв нарекъл се „Обикновен човек” разправяше, как държавните служители, по цял ден се излежавали, всички ги носели на гърба си, а те висели само в интернет и нищо не правели а взимали оп заплати на 2 000 и крайно време било и те да започнат да дават нещо следваше тирада в полза на гения измислил реформата. Отговори на Обикновения човек остро, излагайки му всички факти за това, какво означава да си държавен служител. В един момент не му стигна място и той написа две съобщения. Онзи сякаш това бе чакал и му отговори почти веднага. Наричайки го с името на поддръжниците на партията, която бе в опозиция на тази, която бе завзела власта и нещо още по гнусно, което не мога да спомена тук. Като държавен служител, той нямаше право да членува в никаква партия а и пристрастията му определено не бяха към тази партия. Усмихна се и продължи битката. Размениха много гневни реплики докато накрая не излезе съобщение, което спираше коментарите му от този компютър. Вбесен той погледна часовника си. Ако не побързаше, щеше да закъснее. Бързо изхвърча хващайки автобуса в последният момент. Телефонът му иззвъня.
- Миличък, какво става с теб, защо не дрънна един телефон?
- Извинявай бухи, ядосах се?
- Кой те ядоса?
Разказа и.
- Май трябва да откажеш политиката, мисля, че не ти се отразява добре.
- Май си права.- усмихна се той.
Заговориха за обикновени неща.
Автобусът пристигна и той приключи разговора. Разбраха се да я чака в един парк, времето беше хубаво. Пристигна навреме чекира се и седна на бюрото си. Главата го болеше адски и не можеше да се съсредоточи. Първият му клиент, или както се наричаха в нета работодател (нали лежаха на техен гръб пристигна). Заговори с него и попита за какво е тук. Човека искаше да си плати данъците. Забеляза че и той също като него постоянно масажираше главата си.
- Има ли проблем.-попита човека.
- Ами....как да ви кажа, не ми е удобно.
- Защо какво има?
- Боли ме глава и подозирам, че причината е че се скарах с един човек в нета.
- Така ли и поради каква причина?
- Ами не мисля, че е удобно.
Изгледа го, изглеждаше интелигентен, на средна възраст към 40-те.
- Кажете. Лили донеси ми два беналгина моля те.
Колежката му веднага донесе с две чаши вода. Човека благодари и изпи хапчето. Зад него нямаше опашка.
- Благодаря ти страхотна си.-тя му се усмихна разсеяно.
- Кажете, докато обработя документите ви. Споделете, може да ви разкара.
- Ами става дума за антикризисните мерки на правителството и там аз започнах спор с един, който подкрепяше държавните служители. Човека може би беше прав не знам, но аз казах, че...той цитира дословно думите на обикновеният човек. До сега бе слушал с едно ухо, но сега веднага се конценрира.
- И?
Човекът продължи разказа си. Продължи машинално да работи, имаше този навик от години. Бе запазил маска за хората пред него, докато работеше. Често се случваше, някои на следващата година да го търсят отново. Предразполагаше ги като психиатър и ги оставяше да си излеят душата. Намираше удоволетворение в това а и не се чувстваше виновен, че им взима пърите без нищо в замяна. Нещо като изграден механизъм, който винаги работеше. Усети в гърдите му да се надига гняв. Човекът завърши с думите, че му е бил спрян достъпа за коментари.
- Вие привъженик ли сте на партията на правителството?
- Разбира се, те са първите които...
- Ясно, разбирам.-прекъсна го той.-Нека ви кажа нещо.-пое си въздух и продължи:
- Аз съм човекът с който сте спорили.
Чивекът смени веднага цветът на лицето си пребледнявайки, след това почевеня.
- Вие?
- Да аз. Първоначално не бях сигурен, но в процеса на разказа ви се убедих.
Настана неловко мълчание в което той завърши документите му и пусна принтера. Машината изрева като ранен лъв и продължи да вие. Човекът стреснато се извърна към нея подскачайки. Двамата се гледаха в очите страшно, както Трифон Иванов по време на мача с Германия от световното 1994. Принтера нададе последен жален вой и замлъкна.
Вратата от зад се тресна беше влязъл киент. Той обаче се насочи към друго бюро.
- И сега?-каза Обикновеният човек.
- Какво?-отвърна му той.
Двамата се засмяха едновременно. Ситуацията бе абсурдна. Всеки се чувстваше прав за себе си, и в това нямаше нищо лошо. Обаче реалният живот бе различен.
- Да се поразходим в парка. Имам 15 минутки нали няма да ми отнемеш и тази привилегия?
- Не, но не ги превишавай.-отвърна му Обикновеният човек и му смигна. Седнаха на една пейка и загледаха минаващите хора. Забързани в ежедневието си. Една девойка с късичка поличка привлече вниманието и на двамата и те се разсмяха едновременно. Оказа се, че слушат една и съща музика, дори в храната си приличаха. И двамата бяха щастливо женени. Доколкото е възможно това.
- Знаеш ли бях готов да ти изтръгна гръкляна на място ако те видя а сега?
- Сега се чудиш защо спорихме?-довърши мисълта на обикновеният човек той.
- Да защо?
- Имам идея.
- Кажи.
- Ти обичаш тази държава нали?
- Разбира се, иначе отдавна да съм при сестра ми в Англия.
- Още едно общо нещо между нас.
- Имаш роднина в Англия?
- Не имам сестра.
Двамата отново се засмяха. Погледна часовника си. Оставаха му пет минути.
- След малко трябва да вървя. Ето я идеята и двамата имаме обща мечта да видим страната ни променена нали?
- Прав си.
- Защо не споделиш тази мечта с някой друг и утре вечерта да се съберем всички, които мислим това за страната ни и да го правим заедно.
- Защо? Това да не са някакви психо-глупости.
Тъкмо да го помисли за унтелигентен човек и...
- Чувал си за силата на мисълта нали?
Кимна. Да беше чувал, и дори беше пробвал веднъж но не му се получило.
- Ами за това става дума. Време е да реализираме мечтите ни и за нас и за страната ни. Време е да тръгвам. Айде до утре след работа тук.
Работният ден мина по спокойно. Главоболието бе изчезнало, дали от почивката или от лекарството не знаеше. Обаче идеята набъбнала в главата му започна да се оформя. Той влезе в блога си и започна да пише. Рядко пишеше там, защото просто или нямаше време или нямаше за какво. Там изложи идеята си и сподели, че е добре всеки, който има хубава мечта за страната ни, да дойде в градинката и да я сподели, дори да се повтаря, няма проблем. Без обаче критики към настоящето , просто мечти. Излезе от нета и продължи работата си. Прибра се с половинката си и включи компютъра без да се усети, че той е включен и го рестартира. Усмихна се, но този път с леко сърце. Нещо му бе леко на душата за първи път след като се прибираше от работа. Влезе в блога си. Имаше към сто отзива. Някой казваха, че ще присъстват, други казваха мечтите си. Как виждаха близкото бъдеще на нашата страна, но в положителни краски. Имаше няколко песимисти, отговори им подобаващо без да влага яд или нещо.
- Я? Това е страхотна идея. Този дето го е измислил е гений.
- Мислиш ли?
- Аха.
- Аз бях.
- Как стана? Страхотен си да знаеш.
Той и разказа историята.
- Интересно, разкажи я утре в блога като имаш време.
- Защо не сега?
- Защото сега си зает?
- С какво?
- С мен?-усмивката и му разкри интересни тайни и той се гмурна в тях.
Сутринта се събуди първи:
- Здравей слънце.
- Какво има миличък?
- Извинявай бухи, говорех на слънцето.
Тя имитира цупене.
- Но сега ще се заема с теб.
Излязаха заедно.
Работата му мина в очакване края на деня.
Нямаше търпение. Когато се отправи към парка той беше пълен.
Хората разговаряха помежду си и споделяха вижданията си. А „Обикновеният човек седеше на пейката им и го чакаше.
- Виж какво създаде каза му той.
- Какво създадохме искаш да кажеш.
Втурнаха се в разговорите като в море. Море в което нямаше нужда да плуваш, защото никой не можеше да се удави.
Никой не очакваше нещо да се промени бързо, но след месец, едно от често повтарящите се видения се сбъдна. След два още едно. Нещата се променяха. А политиката? Той вече не четеше новините създаваше ги. Тяхното движение набираше сила. Скоро се регистрираха като фондация и спечелиха първият си проект просто така като да извадиш бонбон от устата на бебе. Нещата се променяха бавно, но се променяха. Често като се срешнеха двете им семейства си спомняха за първият ден когато се срещнаха, сложил началото на „Фондация Мечта за страната ни” и се смееха с глас.
Много си права за това и написах този разказ, нещата така се раздуха, че изпитвах вопиюща нужда да взема становище по моя си начин! Благодаря ти!
Значи има напредък!:)
Според последните информации, не са толкова зле. Надявам се!
Поздрави и на теб!:)
Поздрави!:)