Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.08.2013 00:25 - Илко Илиев - поезия
Автор: lyuliak Категория: Поезия   
Прочетен: 3100 Коментари: 1 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ВИРТУАЛНА ЖЕНА


Виртуално говориш. Виртуално мълчиш.
По-стаена от орех. По–незрима от стих.

По–загадъчно светла. По–човешки добра.
Като сбъдната клетва. В телефонна игра.

И през сълзи се смееш. И от смях се топиш…
Миг безплътна идея. Нереално болиш. 

А когато се молиш – сякаш няма сърна
търси своята пролет. Интернетно сама.

Виртуално ранима. Като призрачен дух.
Само шепот и… име. Аз така те дочух. 

ДУШАТА НА КАМЪКА

И камъните много ги боли...
Понякога от болка се разпадат.
Отвътре мъка бавно ги троши
и пепел е студената им клада.

От камъните дялат храм и гроб,
родилен дом, красива бяла къща...
Със камъни преследваха Езоп,
на камък става хлябът ни насъщен.

За камъните нищичко не знам -
дори Душите им са тъй дълбоко.
И ги подритваме така, без свян...
Че сме от камъните по-жестоки.

 

КРОЯЧЪТ НА НАДЕЖДИ

През облаците слиза кроячът на надежди,
в дъждовната му риза небето се оглежда.

Намига и простира палтото си небрежно,
през кръпките прозират цветя от сляпа нежност.

Запретва се кроячът, без ножици и креда
отдън Душа въздъхва и почва, без да гледа:

На просяка скроява дъга от сън и свила,
на скитника в брадата втъкава път и сила.

В очите на децата нощува и ги гали,
разплаканите къпе в реки от течен залез.

Бездомните повдига, в палтото ги загръща.
А там, отвътре грее нетленната им същност.

Накрая гол, бездимен, в сърцата се разтваря,
за да крои отново в небесната си гара.

 

ГЛЪТКА ЩАСТИЕ

Понякога съм труден като орех

и невъзможно е да ме обелите.
В черупката си съм така затворен,
че ми убива даже през постелята.

Понякога от себе си излизам
и се разтягам да броя човеците.
Но отеснява потната ми риза -
от странстване сред крачещите речници.

Понякога, но винаги се връщам
при закъснялото си лудо щастие.
И побелял, но никога намръщен
отпивам глътка, просто за причастие...


ЛЮБОВ

Ще изсветлеят миглите на лятото
и от любов ще се стопят завинаги.
Усмивката ти ще струи, познатата,
ще свети тихо в нощите индигови.

Ще ми подпалиш ириса със нанизи,
като бездънно шепотен молитвеник.
И аз ще те броя, така беззалезна,
до утрото и бялата му видимост.

СБЪДВАНЕ...


Сънувах пролет - нежна като длан,
с напъпили лалета във градина.
И вдишах твоя свиден дъх - тих, ням...
след толкова неслучени години.

След всички просънувани лета,
в които все очаквах да се върнеш.
Ти слезе - слънчев знак на пролетта,
поверие от сън, наяве сбъднат.

ИЗВОРЪТ В ОЧИТЕ ТИ...


Аз не съм те измислял такава:
от усмивка под сини слънца.
От гореща и влюбена лава,
и не съм те рисувал с лица,

нито вдишвах с Душата ти вечер,
за да скитаме двама насън.
И, прескочили сянка на глетчер,
да се скрием в оазис без дъно.

Но открих във очите ти извор,
щом избликнеха в смях и сълзи.
Там отпих, и от толкова близо,

че без вино пиян, без лози
в тишината ти светла оставах.
Аз не съм те измислял такава…

СВЕТЛИНА...



Тя извира от топлото в твоите длани,
но побира в прегръдка студения свят.
От очите ти слиза и топи горестта ми,
тя е нежно дихание в облак от цвят.


Тя е тихият дъжд, с който небето ни храни,
къс усмивка, стаена в сиротно сърце.
Белият гълъб сред ятото пърхащи врани,
тя е всичко, което пригалваш с ръце.


И попива в горчивия залък на дните -
кротка сянка, вградила мечтана жена.
Тя е сънният залез, просвирил с щурците…
Неповторен у никого – лъч Светлина!

ДА БЯХ ПОСПРЯЛ...


Да бях поспрял да вдишвам думи...
Сърцето ми насън боли.
Витае облак помежду ни,
а дъжд... отдавна не вали. 

А слънцето е все тъй нежно, 

изгубен дъх от нежен тюл.
Аз мога дълго да нареждам,
но себе си... не съм се чул.

Но себе си не съм обичал -
аз само милвах Любовта,
 
когато с думи ти се вричах...
Да бях поспрял... да дойде Тя!

НЯМА МОЛИТВА

Някак тихо ме молят очите ти,
не молба, а седефен сноп светлина.
Ти си не просто жена, нямо птиче си,
непокътната нежност, сън във съня... 

Ти си вечната жажда, горещата,
свидният ромон на неземна река.
И те скътвам в сърцето си, грешното,
да ми светиш, светулчице няма, с дъха.

Илко Илиев

 

 

 

 




Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

1. metlichina - великолепната...
07.08.2013 01:20
поезия на Илко... и моите
аплодисменти..
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1212905
Постинги: 706
Коментари: 605
Гласове: 1552
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031