И той, дребната душица, ми каза да въздържам емоциите си, и да не се смея, след погребението на баща ми. Има късмет, че още не бях изпила поредната ракия, защото тате обичаше да пие и не бях изпушила една цигара, защото тате обичаше да пуши и все още не се бях освободили съвсем от задръжките си, за да му кажа това, което си помислих, а именно, да върви на майната си.
След погребението на баща ми, можех да изиграя едно хоро, или да танцувам полугола на масата или да рева като магаре и никой нямаше право да ми казва какво да правя и какво да не правя и как изобщо да се държа. Защото той не само беше мой баща, ами от абсолютно всички, които присъстваха на погребението му, въпреки абсолютно всички проблеми, които може да сме имали през годните, той е бил винаги по-близо по душевност до мен, отколкото до собствената му жена, или собствената му втора дъщеря, или до така наречените му приятели, да не говорим за ... брат.
Защото той, дребната душица, няма никакъв начин, по който да разбере как се почувствах аз наистина след смъртта на баща ми и общо как са чувствам по принцип, защото той нито има чувствителността на баща ми, нито моята, нито може да разбере защо хора като тате, или дори мен - тайно, им се иска да се махнат от този свят и изобщо не ги е грижа за дребните сметки за месеца, за рушещата се къща на село или за необходимостта да се събуждаш всеки ден.
Да си вкопчан в живота на всяка цена, да държиш да преживееш още един ден и да дадеш нещо ... на някой не е качество, задължително за всеки и достойно за поклон. Има хора с кратък живот, които не ги е било особено грижа за другите и които са дали на света толкова, колкото милиони не са дали за десетки милиони години.
И днес, след смъртта на баща ми, се чудя какво да си обещая, какво да дам или да направя така, че неговото име, ген, дело да продължава да живее и си казвам, че единственото, което мога да направя е да .... бъда себе си, защото гена му е в мен и ако мама и сестра ми са кротки и отстъпчиви, което е добре ... за някои, то аз съм единствената, която може да продължи егоизма му, и характера му, и опърничавостта и чувствителността му, която в крайна сметка доведе до непукизъм, защото човешкият организъм може да понесе болка само до някаква степен.
Няма да мога да продължа слабостта му, защото гена и на мама е у мен, но защо да продължавам са си мълча и да великодушно да опрощавам посредствеността, и дребнавостта, и откровената глупост?
Въпреки, че видях леля си да съжалява, че е била по-остра и е казвала искрено мнението си, смятам от днес нататък да бъда повече като нея и повече като тате.
Защо да им мълча на простаците и на дребните души? За да има мир? Защо ми е мир? За да стоят всички, винаги, на удобните места, на които са и да не помръдват наникъде???
От днес аз ще бъда тате и ще им скъсам задниците от откровения и критики, ако не откровени попръжни! Пък ако ще да ме намразят и да не искат да ме видят никога вече.
Както казва вече пораснала ми дъщеря, или на галено - my little hater: „Ич ми не е!“
Въпреки, че имаше слабост към алкохола, тате поне имаше смелостта да бъде откровен и да казва каквото си мисли ...и отгоре на всичко, по някаква абсолютно необяснима за мен причина (освен да е бил далеч по-интелигентен, отколкото съм предполагала и най-вече далеч по-интелигентен от мен), винаги се оказваше прав ....
Е, мога да се помоля само да постигна мъдростта му ....
Броя минути, минават дни.
Дни отброявам, летят години.
Казвам истини -
никнат стени.
Сривам стени, за да мина.
Стигам донякъде, ала не знам
дали е късно, дали е рано.
Всяка посока ми дава рана,
а аз -
смисъл и разстояние.
Всеки вади
аршин и съд.
Но животът вечно не пасва!
Пътят сам си намира път.
Пътникът търси място.
Да, животът е по-просторен
от всякакъв мизансцен.
Дали обикновените хора
го правят обикновен?
Все пак нещичко вече знам
и на всекиго стискам палци.
Който може -
да бъде голям.
Без да прави
другите малки.