Кой съм аз? Аз съм един средностатистически гражданин на нашата страна. Е може би не съсвсем средно, но определоно участвам в статистиката за населението. Ставам рано, не обичам задръстванията и за това го правя. Имам си и други причини, от които ще ви кажа само една. Не обичам да закъснявам, независимо за къде, дали за работа или за удоволствие. Абе сега като се замисля, не съм съвсем обикновен, но за това ще стане на въпрос по-късно. Вървя си към спирката и един човек ме поздравява. Прави го всеки ден, като се засечем!

-Здравей младеж.

-Здравей-отговарям аз.

И двамата си продължаваме по пътя засмяни. Това ми е първата усмивка за деня. Имам час и половина до работа. Чудя се какво да правя. Автобуса мина точно пред мен. Това решава въпроса който си задавам. Тръгвам си от автобусната спирка и се насочвам директно към работата с моите сандали на краката. Времето е приятно. Подухва ветрец, които разрошва косите ми. Приятно ми е и ми идва да искрещя от кеф. Слагам си слушалките и веднага като по поръчка ми пускат на Крис Риа - Път към ада. Поглеждам към кръстовището покрай което минавам. Май Крис е бил прав за нашата действителност рано сутрин. Само дето не вали, но то само това оставаше. Пея си в тон малко фалшиво, но не ми пука от учудените погледи, които ми хвърлят хората. Все едно не са виждали щастлив човек. А колко му трябва за да си щастлив. Замислих се, може би щастието ми щеше да е пълно ако не беше и дарбата ми. Или може би проклятието ми. Да усещам хора с проблеми и да им помагам. Дори да се сбъскам с човека директно на улицата ще го усетя и той ще ми поиска поради някаква неведома причина телефона. Имал съм множество неприятности, но напоследък, казвам две три думи и не си давам лесно телефона. Той не е обществен. Вървя си и си тананикам „Диджей отнеси ме от тук”, стрелбата в тази песничка много ме кефи, когато усетих сблъсък в рамото. Бая трябваше да съм се унесъл. А това ме посеща, имам невероятен късмет да оцелявам. Обърнах се една девойка ми се извиняваше срамежливо. Цялата се бе изчервила и тя носеше слушалки. Явно се бе отнесла в небитието като мен. Докарах най-лъчезарната си усмивка, която можах и тя се усмихна.

-Няма проблем, случва се, а и вината е отчасти моя-казах.

-Проста напоследък не знам какво става с мен. Приятелят ми ме заряза. Получих двойка по обща психология....

Май трябваше да се кача на следващият автобус. Естествено това нямаше да ме разстрои, вече бях имунизиран. Съчувствах и, но истинското съпричастие ми бе запазено, само за най-любимите ми същества. Жене ми и двете ми дечица, майка ми и нейните родители. Толкова, сърцето ми не е голямо колкото НДК.

-Ей успокой се не плачи.

„Ще се измокриш”. Добавих наум. Момичето бе адски разстроено. Погледна ме с измъчените си очи и аз реших да и помогна. Е, доколкото мога.

-Виж сега, ти обичаше ли го?

-Да.

-Колко? До там, че да имаш деца от него?

-Ей, аз съм още малка, уча, студентка съм. Не не толкова.

-Тогава, защо за бога се разстройваш?

-Ама той ме заряза и отиде при оная кучка Лавина.

Ама, че име.

-И какво, приеми го така. Всъщност ти си се оттървала от един полуидиот.

-Ами не момчето е умно.

-И какво, явно не разбира от жени, след като те е изоставил.

Комплиментите винаги помагаха. Тя се усмихна.

-Мислите ли?

-Разбира се. И един съвет, когато учите не яжте, за да се съсредоточите по-добре, но не учете повече от 8 часа на ден. Следващият път ще вземете изпита.

Усмихна се.

-Може ли да ви взема телефона?

Очаквах въпроса и бях подготвен за него.

-Не, нямаш нужда от мен ще се справиш и сама.

-Ама аз не за мен, а за една приятелка. Аз вече съм малко по-добре. И ще последвам съвета ви.

-Разбирам, не няма да стане. Това днес бе ексклузивно и само за теб. Ако я срешна  може и да и помогна. А и не мисля, че съм ти помогнал особенно. Ти си силна, ще се справиш сама.

Кимнах и продължих. Усетих как ме гледа, но не се обърнах. Телефона иззвъня. Беше тя. Единствената жена в моя живот:

-Как си?

-Ами вървя към работа а ти?

-Аз сега ставам-чух я как се протяга и ми стана невероятно хубаво.

Останалото го цензурирам, не е за вашите уши. Сега на лицето ми се появи втората ми усмивка за деня. Тя винаги ме усмихваше задълго. Навлязох в големият парк. Трябваше да мина през него на път за работа. Та чудите се кой съм аз? Ами аз съм приятелски настроеният съсед Спайдърмен. Защо толкова искате да знаете. Наслаждавайте се на историята. Тя наистина е обикновена, но пък често в тези истории се крие някаква магия, скрита дълбоко. Тя се отваря само за тези, които имат очи. Ще перефразирам Исус Христос. „Който има очи да вижда нека вижда”. Забелязали ли сте за колко неща, които могат да ни направят щастливи сме слепи? Кой съм аз? Няма значение. Минах покрай една пейка и там забелязах един младеж. При други обстоятелства нямаше да му обърна внимание, но в него имаше нещо особенно. Той стоеше седнал в поза лотос и медитираше. Поне аз така мисля. Защото очите му бяха затворени. Хората не го забелязваха и той не им обръщаше внимание. Колко ли сме нормални а? Това е нещо странно, нещо хубаво и забавно а кой го забеляза? О да имаше които го забелязваха. Аз и още три дечица, които бяха зарязали топката с която си играеха и го гледаха. Едно от тях каза нещо и другите се съгласиха. Малчуганите се настаниха на тревата в поза лотос и също затвориха очи. Това бе третата ми усмивка за деня. В този момент от някъде се появи една уплашена майка и накара децата да станат и да я последват. Те го направиха с нежелание. Момчето, което медитираше не обърна внимание на шума. Майката го изгледа подозрително. Продължих надолу по алеята. Няколко гълъба се боричкаха за трошички подхвърени им от една бабичка, която се наслаждаваше на топлите слънчеви лъчи и хладният вятър. Един от гълъбите бе пострадъл едвам се влачеше и за това нямаше достъп до храната. Приближих се. Другите изхвърчаха. Той не можа. Беше оплетен в някакво въже. Подхвръкваше и падаше. Настъпих въжето. Птицата уплашено запляска да се освободи. Бабичката ме изгледа осъдително. Наведох се. Хванах го за кръчето и с един замах мчахнах връвта. Птицата освободена излетя във въздуха. Изгледах бабичката, тя бе отклонила поглед. Явно и бе неудобно. Продължих отново по алеята. Стига с този въпрос. Ще ви отговоря, когато свърша обещавам. За вас съм просто гражданин на държавата. След малко алеята свършваше. На една пейка двойка младежи си отдаваха почит. Добре де натискаха се. Аз не намирам нещо лошо в това. Хората, които минаваха покрай тях ги гледаха осъдително. Явно не си спомняха как са се държали като малко или завиждаха. Кой знае? Аз се усмихнах. Четвъртата ми усмивка за днес. Сигурно се чудите защо ли броя усмивките си? Защото те са бисери и обичам да си припомням усещането им, когато ми е тъжно. Тези усмивки винаги ми носят щастие при необходимост. Например, като имам проблем. При мен не всичко е безоблачно. Даже напротив. Любовта не прогонва проблемите. Все пак като имам проблем просто ще си спомня за медитиращото момче и малчуганите, които взимаха пример от него и ще ми стане хубаво.Ще усетя емоцията и ще намеря разрешението на проблема. Пресекох кръстовището. Един идиот за малко да ме блъсне, но успях да се дръпна навреме. В този момент в ушите ми гърмеше Релакс карай го спокойно на Мика и аз се усмихнах на ситуацията. Петата ми усмивка за деня, предизвикана от песента. Наближавах работа вървях по трамвайната линия и усетих леко побутване. Обърнах се трамваят се бе заковал на място зад мен и леко ме бе изместил напред. Ватманката ме гледаше сърдито. Усмихнах и се глупава и помолих за прошка. Пресякох тичайки и влязох през вратата. Портиера ме поздрави и аз му кимнах. Още ли се чудите кой съм? Е сега ще ви кажа. Имайте търпение малко. Кой съм аз? Джони Джи! Сещате ли се песента? Не? Е потърсете я. Хора наистина няма значение кой съм.Все пак аз съм лицето, което гледате от новините по ПСН. Аз съм този, който съобщава щастливите новини, по новата кабелна телевизия. Не сте я чували ами потърсете по каналите и може и да ме намерите. А сега усмихнете се, защото е време за щастие.