Сънят лекува раните. Той беше място където да си направиш убежище и да се скриеш. А в действителност? Не по-дяволите, защо се събуди? Реалноста я сграбчи с съсухрените си, кокалести, скелетоподобни пръсти право за врата. Буквално не и достигаше въздух. Пое си дълбоко въздух. Дробовете и отказаха да се подчинят и да се отпуснат. Тя се прозя по силно и заплака. Въздухът нахлу в дробовете и със свистене. Така бе всеки ден след...Тя заплака не можеше да преживее това, не искаше да го преживее. Обаче и се живееше не искаше да умира, някаква малка надеждица я крепеше, че всичко ще се оправи и от това болката бе още по неустоима. Именно неустоима, сякаш изпитваше удоволствие от това, че я изпитваше. Все пак изпитваше нещо, не бе умряла. При тази мисъл тя отново се разплака. Защо трябваше той да умира? Кой му даде това право? Стисна със зъби за да спре сълзите си. Бе отишъл на планина с приятели. Шегували се и се смеели, когато от високото нещо истрополяло и го ударило. Той залитнал и паднал в една клисура. Изпадна в кома. Казаха, че нямало да излезе от нея, никога. от тях зависело, кога да дръпнат щепсела. Майка му се надяваше и не даваше да го пипат. Можеше да го поддържат дълго така. Бяха минали два месеца от тогава. Всеки ден тя ходеше да го види. Когато по тялото преминеше спазъм тя се изпълваше с надежда, но после доктора разбиваше тази надежда, отново и отново. Това бяха просто химични процеси протичащи в тялото. Да бе просто химически процеси. Мозъкът му бе мъртъв, но тялото не го осъзнавало. Тръгна към училище, тази, година беша абитуриентка. Абитуриентка, каква простотия. Не се интересуваше от това, не и пукаше за това, не искаше нищо да празнува. Родителите и се опитаха да и помогнат, е предимно майка и. Отпращаше ги. Не искаше да говори с никой, защото никой не я разбираше. А и какво им пукаше? Спомни си сънят, който сънуваше. С него бяха на абитуриентският им бал. Затвори очи и се пренесе на мястото. Беше нещо като замък, но сякаш изваден от Хирос 5. Поставен в клоните на вековно дърво, толкова дебело, че целият китайски народ не можеше да го обгърне. То обвиваше с клоните си страховитият замък. До горе се стигаше на гърба на дракон. Той и помогна да се качи на крилото на животното. То го повдигна и така те се настаниха на гърба му. После драконът се издигна до входа и спря във въздуха. Любимият и пристъпи и и подаде ръка за да се настани до него на някаква количка карана от еднорог, украсена с перли и рубини. Еднорога спря пред вратата и те слязоха. На вратите имаше огледало. Двамата се погледнаха в него. То бе облечен в тесен зелен костюм, тя в красива светлосиня рокля бухнала в осовата си. Образите им на огледалото се извърнаха и вратите пред тях се отвориха. Сякаш вратат ги разпозна. Той и се усмихна и я поведе към дансинга. Накрая ги обявиха за кралица и крал на бала и когато той се изкачи на подиума започна да избледнява от устните му се отрони:
-Съжалявам, но не съм за туууу.... -и образът му изчезна.
Огледа се, публиката също бе смаяна и тогава се събуди. Не може ли поне насън той да живее достатъчно дълго? Ако можеше да заспи за да бъде с него завинаги? Ако можеше. Напъха учебниците си в чантата и тръгна за училище. Облече се набързо, среса се надве натри. Бе отблъснала всички от себе си, защото всички и съчувстваха и я гледаха тъжно. Майната им, не искаше тяхното съчувствие, тяхното съжаление, те я пробождаха като с нож. Седна на чина си и се сви в отбранителна позиция. Никой не я заговори, дори не я изпитваха устно напоследък. Тя се бе затворила за всички. Не и пукаше, идваше просто по навик, за да избута това нищо и никакво даскало. Изкара до края на деня така свита на чина, нарушаваше черупката си, само когато отиваше до тоалетната. След очилище отиде в болницата. Пуснаха я без да я заговарят. Отиде при него и докосна русите му къдрици, вече пораснали за два месеца. Една сълза се отрони и капна на затвореното му око. То потрепна леко, но не стана нищо друго. Тя заплака с глас. Когато се умори, вече бе минал почти час. Гледаше, го и не можеше да повярва, че това бе нейният любим облечен в пижама в мръсно син цвят. Прибра се хапна надве натри за да не събужда до сутринта, заради глад. Тя искаше да си направи убежище в съня, да намери изсход от този мръсен и грозен свят. Този свят вече и беше чужд, не беше нейният. Никога нямаше да бъде неин. Все един валидол и затвори очи. Усети въздействието на хапчето след няколко минути. Сънят я понесе. Тя се огледа мястото и бе познато имаше усещане за дежавю. В умът и сякаш проблесна светкавица. Това бе лобното му място а тя се рееше във въздуха над него. Как бе стигнала до тук. Сърцето и се сви. Той лежеше долу и едва дишаше, над него бе наведен някакъв човек. Тя се снижи. Той каза нещо, промълви името и и припадна. Разплака се и над двамата под нея закапаха едри капки сълзи. В този момент от тялото на любимият и се отдели самият той и се озова до нея.
-Какво правя тук?
Това бяха първите му думи. Тя се разсмя до сълзи.
-Ти си тук с мен, о колко ми липсваше.
Тя го прегърна. Обстановката се смени. Двамата бяха над болничното му легло.
-Знаеш ли колко часа съм прекарала тук плачейки?
-Но сега съм с теб?Защо плачеш още? Защото е сън и се страхувам, че ще се събудя.
-Може би не е?
Той и се усмихна загадачно. Астралните им тела се сплетоха в страстна прегръдка и се извисиха към небето.
На другата сутрин Тя не се събуди продължаваше да лежи. Направиха и изследвания. Нямаше причина, но тя бе в кома. На баща и, му хрумна да я оставят на легло до любимият и. На другия сутрин доктора ги видя, как двата пациенти в кома се бяха хванали за ръце. Не разплетоха ръцете им. След седмица само ги раделиха за да ги изкъпят, на другия ден отново се бяха хванали за ръце.
Тя бе щастлива, бе с него, за вечноста? Колко ли траеше тя? Минаваха през различни приключения, опознаваха себе си, другия, неговите фантазии, мисли, копнения. Искаше и се да не спира никога.
След две години се случи и чудото. Двамата заедно станаха от леглото и тръгнаха към изхода на болницата все така хванати за ръце. Болничният персонал не посмя да ги спре.
-Благодаря ти, че ме преведе през това любов моя.
-Аз ти благодаря, че имах възможността да го преживея заедно с теб любов моя!-отвърна тя.

Истинско вълшебство.

поредната красива история, Вълчо, благодаря ти!

писал си ... вълшебно и ме смиряваш...тази вечер,

:)-

Астралните пътувания наяве или сънищата за тях са ми много интересни...
Разказът доказва,че за любовта няма граници...
Благодаря ти!

Впечатли ме, защото е точно в мой стил, има онзи прекрасен привкус на приказност, който прави действителността по-красива. И по-реална! ;)))

за любовта!

Поздрави Вълчо!

Много вълнуващо пишеш ! Толкова харесвам стилът ти, че понякога забравям, че чета малко разказче, чакам героите да се развват и се ядосвам, че авторът тук е спрял ...поздрави ! Рядко коментирам, но тук не можех да несе спра !

Благодаря ти! Човек е способен на вълшебства, когато е ръководен от нещо висше! Като любовтта!:) Благодаря ти!

Красотата е в очите на тези, които я четат! Благодаря ти аз, че я видя!:)

Този коментар ме разстърси, благодаря ти за това!:)

Да няма, имал съм астрално пътуване, което е невероятно изживяване!Благодаря ти!

Или може би действителността предлага на вълшебството да излезе наяве? Благодаря ти Хрис!:)

Приказките, понякога стават истина!:)Благодаря ти кроталче!

Радвам се, че се включи! Героите се развиват просто по-бързо! А останалото е за вашето въображение, на читеталите!Благодаря ти!:)

истински.

Благодаря ти!Наистина така го чувствах!

Когато ми съобщиха лошата новина за неизличимата болест, припаднах. След това, само за една нощ, бях отслабнала с 3 кг. Когато почина.. отнесе от мен поне
50% живот. Така е когато човек, много обича някого.
Тъжно, но добре написано!
Поздрави!

Благодаря ти за коментара, съжалявам, че ти припомних това! Благодаря ти!

Понеже съм го преживяла ще ти направя едно допълвнение - срещнат ли се душите , освободени от телата , не искат да се връщат.Много трудно беше отново презимяването и доста болезнено.Мене ме събуди една песен " Грях ли е , че те срещнах .." , на Тони Дачева и Найден Милков и излязох от комата .Необяснимо , но факт !Този , който ми пееше тази песен - знаеше , че много я обичам и никога няма да я подмина без да се заслушам и аз се върнах заради него , и заради песента , която обичах.
Астралното преплитане и изживяване на всичко това с нищо не може да се сравни и замени земните неща.Това е един друг свят , в който всичко се пожелава само с мисъл. Много светлинни години ще минат докато усъвършенствуваме телепатията......
Разказа беше разкошен и вълнуващ...Благодаря ти !

радвам се че си усетила нещо такова принцесо! Благодаря ти за коментара! Любовта винаги намира начин да стигне до нас независимо от обстоятелствата нали?

Май ние намираме и избираме начина . тя само ни омотава , завладява , но ни подсказва и води ......
Изборът е в нас !

ние си решаваме, това не може никой да ни отнеме!

от смъртта!
Затова всички се стремим неистово към нея!
Поздравления за добрия пост!

Казала си го с две думи и то страхотно!Благодаря ти!

Усетила си емоцията!Страхотен стих!Благодаря ти!