-Мое си е.-каза тя и издърпа шоколадовото десертче. Брат и я изгледа ядосано и посегна към така желаното шоколадово блокче, пълно с кокосова есенция и карамел. Тя дръпна рязко ръка. Прекалено рязко и залитна. Винаги така ставаше. Когато майка им вземеше заплата винаги взимаше от готините парчета сладост, даваше им по-две на ден докато свършеше кутията. Едно за него и едно за нея. Евелина, сестра му обаче обичаше да си ги запазва и ги изяждаше, когато и се прияде. Той винаги го изяждаше веднага. А тя после го дразнеше като го ядеше пред него. Ще я нареди хубаво той.
-Стгига глупости Лина, дай го ще си го разделим.
-Не е честно ти си изяде твоето. А и аз съм момиче, не можеш да ме удариш.-каза тя и му се оплези.
-Не мога ли?-изрева той и замахна.
-Ивоооо, неее.-изпищя тя.
Обичаше сестра си, но когато го вбесяваше, едвам се удържаше да не я натупа. Ако някой обаче друг и посегнеше горко му, независимо от ръста или силата на този, който се осмелеше. Бе си създал име и в училище говореха с уважение за него и внимаваха как се държат с нея. Но този случай беше друг. Тя му се подиграваше а той правеше, толкова много неща за нея. В замяна искаше само парче от шоколада. Само едно малко парче от него. Нищо повече. Погледна я. Тя го гледаше уплашено и здраво стискаше сладката цел и причина за скарването. Беше горещо и той беше започнал леко да омеква. Трябваше да го вземе скоро иначе можеше тя да го повреди и тогава нямаше да е толкова вкусен. Направи една крачка напред. Тя отстъпи назад със страх в очите. Защо се бе вкопчила така в този проклет десерт. Прииска му се да изругае, но се спря за да не го изпорти тя на техните.
-Защо го стискаш толкова, скръндза такава?
-А ти ти какво си? Мое си е крадъц такъв и лакомник.-тя отново му се оплези и добави.-
-Ако ме докоснеш ще кажа всичко на мама, за всичко.-и тя му се ухили предизвикателно.
-За какво говориш?
-За странните сънища, които сънуваш. Че си някакъв индиански войн и търсиш сестра си. Аз не съм ли ти сестра а?-в очите и бяха блеснали сълзи. Иво изстръпна, почувства се зле. Първо, защото бе споделил с нея и това можеше да доведе до нещо много лошо. Майка му бе партиен секретар в квартала а различните като него не ги толерираха. Второ, защото бе наранил чувствата и.
-Лина, извинявай, но това е само сън и го казах само на теб, защото ме беше страх.
Очите и го изгледаха очудено.
-Теб да те е страх? Не може, ти си моят батко, не те е страх от нищо.
-Но това е нещо друго, не го разбирам и ми е гадно и ми се свива корема и ме е страх.
-Дали сестра ти от тогава е жива?-промълви Лина.
-Не знам мъниче, не знам. Забрави за десерта, но гледай да го изедеш до утре, защото бонбоненото чудовище ще дойде за теб.
Той се втурна да я преследва издигнал гротескно ръце и направил искривена визиономия.
-И идва да те гъделичка до смърт.
Лина се изкикоти и побягна. Иво я последва надолу по стълбите. Беше време за хапване. Имаше свинско с зеле и бисквитена торта. Двамата със сестра му посегнаха към тортата, но майка им със усмивка издърпа вкусотията от очите им. Двамата намусине се заеха с основното ядене. Иво се замисли. Най-объркващото в този сън беше, че той беше девойката, която не бе успяла да спаси брат си. Когато го сънува за първи път си помисли, че е в резултат от филмите с Гойко Митич който бе гледал. Скоро разбра, че не е така. Започна да усеща природата по-различно. Веднъж като се прибираше от училище стана свидетел на скарването на семейство щъркели. Женската се караше на мъжкия, че бе закъснял да донесе храна на децата. Беше уплашен. След няколко дена стана свидетел и на бой между улични псета за територия. Тогава сподели със сестра си. Не смееше да го каже на никой друг. Усещаше някакво желание да тръгне на път и да изпълни обещанието си, което бе дал на сестра си...аааа..брат си. Обърка се. Разстърси глава и се съсредоточи в храната. Живееше във времена, когато различните не се толерираха. Беше пионерче а сестра му чавдарче. Комунизмът царуваше вече от петнадесет години. Страхуваше се да не го помислят за различен, а той бе такъв.

Тя се събуди. Отново проклетият сън. Какво по-дяволите ставаше с нея. Влезе в банята и наплиска лицето си с вода.  Почувства се малко по-добре когато водата прогони нощните сенки на сънят от очите и. Усети някаква празнота в сърцето си трябваше да го,..или да я намери. Нее, какви бяха тези мисли. Предишен живот ли? И тя е била мъж? Не може така. Разстърси силно глава и слезе да закуси. Тя бе отряден ръководител а днес имаше събрание, трябваше да се подготви. Според Георги Димитров няма такова нещо като прераждане, това са глупости, сигурно от някакъв филм, който бе гледала. Може би трябваше да спре телевизията за малко? Обаче толкова обичаше да гледа към синият екран. Това я отпускаше от изпълнения със зъдължения ден. А именно, училище, партийна работа, свободно избираеми, домашни, учене. Тръсна глава и прогони мислите от главата си. Но зовът остана в главата и. Трябваше да го намери. Трябваше.... От кухнята се чу глас:
-Калина, слизай, ще закъснееш за първият час.
Калина бързо влезе в стаята си и започна да навлича униформата си. Застана пред огледалото и завърши с завръзването на червената връзка. Униформата не бе строго задължителна, но препоръчителна, особенно за отряден ръководител. Някои не я обличаха, но за нея те бяха дегенерати. Бързо слезе долу. Гласът продължаваше да кънти в главата и:
-Намери я, намери я.
Най странното беше, че гласът беше неин а беше мъжки. Това са глупости, каза си и започна да се храни, но празнотата в коремът и се усилваше. Тя чувстваше липса, сякаш нещо в нея не бе запълнено и чувството за незавършеност се уголемяваше. Болката бе почти физическа. Защо това и се случваше на нея, защо сега? А раната от белият бизон сякаш бе напълно реална. Майка и я гледаше загрижено.

-Иво, какво има.-майка му го изгледа изпитателно.
Вчера си бе легнал без да изяде всичко. А днес бе умърлушен. Иво стреснато я изгледа:
-А нищо мамо просто един кошмар.
-Разкажи.-вече загрижено каза майка му.
-Не го помня мамо, само страхът остана ама и той ще си ходи.-смутолеви той.
-Добре, миличък, но ако се сетиш нещо, ще ми кажеш нали?
-О да разбира се мамо.-и той закима ентусиазирано.
Тя го познаваше и сега усети, че той я лъже, но реши да не го насилва, това не беше нейният начин. Лина изгледа брат си, но не се включи в разговора.
-Ще заведеш сестра си на училище нали?
-Да мамо.-промърмори той.
-Добре бягайте сега и не се излагайте с уроците нали?.-заклати заканително пръст тя.
-Добреееее.-оттегчено промърмориха и двамата.
Когато излязоха през вратата тръгнаха пеша. Училището не бе много далеч.
-Бате, пак ли сънува странния сън?
-Как позна?-саркастично я изгледа той.
Лина обаче не се хвана а продължи:
-Личи ти, какво ще правиш, трябва да кажеме на мама.
-Луда ли си? Ще ме затворят веднага в лудницата.
-Защо?
Иво въздъхна вече беше на четиринадесет години и знаше достатъчно а Лина беше едва на 6. Макар и напред с материала за възрастта си (можеше да чете, да смята и пише преди да стана първокласничка) тя още не бе напълно наясно с широкия свят навън. Е поне светът извън училище и вкъщи. Трябваше да намери разрешение на въпроса, на всяка цена. Застана на едно място и се замисли. Трябваше да намери близначката отсънят му, вярно, вярно, че там тя беше с мъжко лице, но може би сънят или това, което го подтикваше да запълни празнината в стомаха си, чувството за самото, щеше да го отведе до нея. Как знаеше, че тя пак не бе мъж? Ами не знаеше, просто предполагаше. Усети дръпване за крачола.
-Батееее, защооо.
Иво стреснато се обърна към сестра си.
-Какво защо? Аааа ... това ли.-сети се той.
-Защото съм различен миличка. А различните ги водят там, или на по-лошо място.
-Какво по-лошо място?-уплашено го изгледа тя.
Иво самият не знаеше нищо, само предполагаше и за това каза:
-Няма значение Лини.-така и говореше като се разнежеше.
-Сега трябва да те помоля нещо. И много те моля, не казвай на мама. Кажи и че съм у Жоро  в селото му.
Лина познаваше приятеля на  батко си и кимна:
-А ти?
-Аз ще разреша веднъж завинаги въпроса с този сън.
-Как?
-Като потърся този, който ми го причинява.
По обърканият израз на очите на Лина, Иво разбра че тя е объркана.
-Няма значение Лини, ще се върна до няколко дни.

Калина отново изпита неистово желание да побегне на изсток сякаш това бе жизненоважно за живота и. А може би беше. Объркавено в душата и се засили. Какво ставаше с нея. В три часът имаше преглед при лекар, от няколко месеца имаше световъртеж и дишаше трудно. С болките в стомаха се появиха и сънищата. Дали имаше връзка. Калина почука на вратата на доктора със свито сърце.
-Да заповядайте влезте.-гласът бе мек и успокояващ.
Тя влезе и застана уплашено на прага на вратата. Докторът, се усмихна и каза:
-Заповядайте, другарко нали сте смело пионерче.- и, и намигна.
-Ами другарю доктор, аз...-и млъкна.
-Седни и ми кажи какво става.-посочи и той удобното черно кресло от искуствена кожа.
Тя се отпусна и се почувства малко по-добре. Постепенно каза на доктора за световъртежа, болките и всичко останало. Сънищата ги запази за себе си. Помнеше последните думи на "сестрата" от съня си:
- И ще те открия, кълна се че ще те открия, в някой друг живот.
Реши това да не го казва на доктора, боеше се да не я помисли за луда. А тя беше на 14 години, вече жена.
-Мисля, че се досещам, какво е. Ще трябва да ти направиме някои изследвания, ела утре с майка си, на този адрес.- и той и подаде едно лисче.
-Не е далече от тук, там е лабораторията. Довиждане млада другарко.
-Довиждане другарю доктор.
Калина със свито сърце тръгна да се прибира в къщи. Обаче сърцето и говореше:
-Намери го, той ще ти помогне.
Не не можеше да го направи, да избяга точно сега. Какво говореше, изобщо това не е допустимо. Прибра се в къщи омърлушена и каза за утрешният ден на майка си. После се прибра и легна. За да сънува сънят отново за пореден път.

Иво се качи на един автобус, пътуващ в западна посока. Вътрешната неудоволетвореност, го водеше натам. Не му поискаха билет, пътуваше безсплатно. Като го попита шофьора каза, че отива да види, болната си сестра. След няколко десетки километра автобусът стигна един град в средата на страната. Иво слезе и се огледа. Трябваше да отседне някъде. Имаше няколко лева, които бе скътал от закуски. Но тях пазеше за храна. Трябваше да си намери подслон, но как? Оглеждаше се но мястото му беше непознато. За момент съжали, че се бе захванал с това пътешествие. Отпусна се и седна на бурдюра. Няколко деца надолу по улицата играеха на ръбче. Обичаше тази игра, но сега не му бе до нея. Червата му прокъркориха. Трябваше и да яде. Обхвана го лека паника. Запачна да се оглежда наляво надясно без причина. Някой го потупа по гърба. Извърна се уплашено. Беше възрастен човек добре облечен.
-Ей момченце, изгуби ли се.
Първото нещо, което му направи впечатление, бе че той не го нарече другарю или другарче. Усмивката му изглеждаше изскрена.
-Ами май да.-смотулеви Иво.
-На пътуване ли си тръгнал?
-Как разбрахте?
-Ами, нека това остане мояа малка тайна нали?-усмихна се той съзъклятнически.
-Търся една отдавна изгубена моя састра, брат....уфффф всъщност не знам.-откъсна се от устата на Иво. След тези думи той сложи уплашено ръка на устата си. Мъжът се усмихна:
-Не се притеснявай момче, няма защо. И аз търяс нещо в този живот. Търся отговори.
-На какво?
-Няма значение, ела с мен, ще отидем в общежитието на гарата. Там ще хапнеш и ще поспиш. На другият ден можеш да продължиш.
-А кой си ти?.-Иво се изчерви. Трябваше да каже вие.
-Аз съм този, който ще ти посочи пътя на сутринта и това ти е достатъчно за сега.

Когато чу обясненията на Лина, майката на Иво се усъмни. Тя отиде у майката на Жоро.
-Жоро, наистина замина при дядо си на село, но дали твоят син е с него, не знам, но е възможно. Жоро обаче нищо не ми е казал.
-Елена, вероятно е с него, не се притеснявай.-обаче в очите и имаше загриженост. Елена взе адреса на дядото и се затича към вкъщи. Прибирайки се веднага вдигна телефона и набра хотела на съпруга си.
-Скъпи, може ли да се прибереш по-рано от командировката?
-Защо миличко, какво има?
-Ами Иво е изчезнал, вероятно е с приятел, но трябва да проверя, имам лошо предчувствие. Напоследък, той се държи странно, омърлушен е, не яде достатъчно, сякаш нещо му тежи.
Едно нещо, което Тодор бе научил бе да не спори с жена си, когато е притеснена само каза:
-Прибирам се довечера.- и затвори телефона за да се подготви за непредвидената екскурзия.
Елена въздъхна и започна да гризе ноктите си. Имаше лошо предчувствие. Нещо ставаше и тя не знаеше какво, а това я плашеше повече от всичко. Обади се в полицията. От там и казаха, че не могат да направят нищо преди да минат два дена. Обади се в работата и си взе отпуск за следващата седмица. Лина гледаше притесненията на майка си, но бе дала дума. Нямаше да продума. Майка и обаче я изгледа подозрително. Дали се бе досетила? Лина реши да избере този момент и да отиде в стаята си, не обичаше да гледа мама разстроена. Чувстваше вина за това, че си мълчи, но знаеше, че така е добре за батко и, усещаше го. Елена изнервена до краен предел се отпусна на креслото в дневната и заплака. Нещата и се бяха изплъзнали от контрол и тя се чувстваше безспомощна, мразеше това чувство. Притесненията за Иво човъркаха и дълбаеха мозъкът и предоставяйки и ужасни картини. Блъснат от кола, изгубил се в гората и прочее. Тръсна глава, нямаше да се откаже, докато не намери детето си. Сигурно наистина е при дядото на Жоро, опита се да се самоуспокои тя, но вече не си вярваше.

Калина стреснато се събуди, точно когато белият бизон замахна и разспори корема и, в момента когато той (всъщност сама тя, но в мъжко тяло) го нараняваше смъртоностно. Разстърка очи и едва не се разплака. Животът и сякаш се разспадаше. Погледна часовника, беше време за ставане имаше записан час при лекаря. Усмихна се накриво когато чу гласа на майка си:
-Калиии, слизай време е.
-Дааа, мамоооо почти готова съм.
След минутка беше долу, но  само ровеше с вилицата си макароните със сирене. Стомахът и се беше свил на топка. Самата дума "изследвания" я плашеше. Майка и я погледна, но не и направи забележка.
-Да тръгваме-каза тя.
Когато пристигнаха пред кабинета нямаше хора. Майка и почука на вратата на кабинета и отвътре суе чу познат глас
-Да заповядайте.
Когато влязоха Калина позна доктора от предишният ден. Това малко я изненада, но това не пролича особенно на притесненото и лице.
-Здравейте отново заповядайте седнете.-усмихна се той.
-На дъщеря ви трябва да се направят следните изследвания.-той започна да изрежда списък с такива. Калина обаче не разбра нто дума.-ще приключим до два часа надявам се.
Майката на Кали кимна и каза:
-Кога започваме?
-Веднага, първо ще направиме рентгенова снимка. Оттук моля.-той посочи вратата.
Когато вече и бяха взели и кръв Кали се чувстваше самотна и изстощена емоционално. Може би трябваше да намери този близнак? Мисълта така естествено се бе загнездила в главата и, че тя чак се изплаши. Дали не се побъркваше наистина?

Влязоха в общежитието и минаха през рецепцията без старата жена на гишето да им обърне внимание. В общите помещения нямаше никой все още. Иво разбираше, че нещо адски странно се случва с него. В друг момент би разкарал възрастният човек със ситните бръчки и наполовина побелялата коса веднага, но сега реагираше сякаш не беше той. Сви рамене, бе се захванал с това и щеше да го довърши. а можеше да си стои на спокойствие в къщи. Помисли си за майка си.  Сега сигурно бе издивяла в момента. Не постъпваше правилно, но знаеше, че трябва да го направи.
-Как си девойко?
Гласът на човекът се бе променил и това стресна Иво. Още повече го стресна, че той говореше на чужд език а Иво го разбираше и го бе нарекъл девойко? Извърна се към него:
-Аз съм момче бе.-извика той, но увереността му се бе изпарила и добави:
-Нали?
-Сега да, но това, което ти се случва е заради предишното ти жизнеподвизание.
-Моля?
-Затвори очи отпусни се и виж.
-Няма да стане.-заинати се Иво.
-Не мога да те накарам, но така духът ти няма да намери покой.
-Кое няма да намери покой?-уплашено подскочи Иво.
-Твоята жизнена сила.
Иво нищо не разбираше, но на някакво друго ниво усещаше, че странният старец е прав. Въздъхна и затвори очи:
-Добре да започваме.-промълви уплашено той.
-Затвори очи и се отпусни и виж.
Иво усети някакъв повей със странна миризма, като от билките на баба му. Хаотично пред очите му започнаха да се сменят образи. опита се да улови и види някой но не можеше. Те се завъртяха като вихрушка и Иво се строполи на леглото и заспа. Образите придобиха линия и се пръварнаха като филм. Тогава той видя армията на Нерон, тълпите от свещенници, конквистадорите в Южна америка, Наполеон при нападението над Русия, нахлуването на Японската армия в Китай и Корея, на Руската армия в Османската империя. И през цялото време той бе или мъж или жена, която търсеше своят близнак от противоположен пол, но какъв бе смисълът на всичко. Накрая той бе този, който я спасяваше (него или нея) от беда. Дали и сега щеше да е така. Нещо в него се променяше докато спеше. Усети топлина в ръцете си, главата и коремът си. Иво усети, че той се бе променил. Когато отвори очи старецът го нямаше. Той се попипа и видя, че всичко си е на мястото. Все още харесваше момичета. Още си бе той, но имаше нещо повече в него. Неувереността бе изчезнала. Знаеше, че може да се справи с задачата, натоварена му от съдбата. Все още му бе странно, но несигурността бе изчезнала. Изправи се взе мешката си и тръгна на запад навлизайки в гората. Страхът от неизвестното бе останал далеч зад него и оставаше само целта а тя бе право напред.

Елена едва дочака Тодор и изхвръкна за автобуса. Докато пътуваше към селото на дядото на Жоро опасенията я разяждаха от вътре. Вече обвиняваше себе си, че не е обърнала повече време на децата си, но покрай партийната и работа. По-дяволите партията тя не бе майка а мащеха. Тя изстръпна да не го е казала на глас. Озърна се, но никой не и обръщаше внимание. Когато овтобусът пристигна тя първа скочи от него още в движение. Бързо намери улица Люляк 7 и почука на вратата. Един възрастен човек и отвори:
-извинете, че ви безспокоя, но Иво тук ли е?
Старецът я изгледа объркано.
-Приятелят на Жоро.-добави тя, но вече предусещаше отговора. Погледът на дядото се проясни.
-Жоро е тук другарко, но Иво не го познавам.
-Благодаря ви, а има ли от къде да се обадя тук?
-В пощата има телефон, на края на улицата е. Да ви помогна с нещо?
-Благодаря другарю, но и сама ще се оправя.
Елена се затича към пощата. Плати предварително и вдигна телефона:
-Тодоре, Иво го няма тук.-започна без предисловие тя.
-Свържи се с полицията аз се връщам със следващият автобус.-добави и затвори.
Тодор изстръпна и бързо набра 160. Обясни как стоят нещата и от там обещаха да изпратят милиционер.

-Другарко, може ли да поговоря с дъщеря ви насаме?.-докторът изглеждаше загрижен
-Разбира се другарю, но какво има?-майка и бе притеснена.
-Ще ви кажа и на вас, но след това. Моля ви изчакайте отвън.
Тя кимна и излезе. Калина остана и бе толкова уплашена че бе на път да зпалаче.
-Имаш сънища нали?
-Как разбрахте?
-В който си момче и те наръгва бизон?
-Плашите ме.
-Не се плаши момче, аз ще ти помогна.
-Момче ли?
Калина не разбираше какво става и и идваше да пищи за да извика майка си.
-Моля те успокой се, не е хубава да се натоварваш сега. Имаш аневризъм или тумор в стомаха, който не може да се махне. Само твоят близнак може да го направи. Затвори очи отпусни се и гледай.
Калина кимна. Не знаеше, защо го прави. Това бе в разрез с всичките и разбирания, но бе отчаяна а и думата аневризъм я плашеше до смърт. Пое си въздух и затвори очи. Пред очите и се заредиха хаотични образи. Скоро те се наредиха и се превърнаха в нещо като филм. Тя видя как с брат и, или сестра и бяха минали през цялата история на света, дори забеляза някои разлики между това, което бе учила и действителната истина. Историята бе любимият и предмет. Основното обаче бе, че тя всеки път беше спасявана от близнака си. Когато открехна очи, чу доктора да казва на майка и:
-Дадох и успокоително, сега е добре спи, но след малко ще се събуди. Казах ви какво има, но има вероятно то само да изклее и паднеь но това ще се разбере до дни. Ако до тогава не се оправи потърсете ме отново.
Калина се изправи и седна. Майка и я видя и притича да я прегърне. Калина почувства някаква сигурност, че всичко ще се оправи. Извърна се да благодари на доктора, но той бе излязъл. Двамата с майка и се отпарвиха към вкъщи, но сега Кали изпитваше необходимост да потърси брата си, нейната единствена надежда, сега разбра защо чувстваше празнота.

Елена вече окончателно се бе притеснила, ако можеше изобщо да има такъв термин. Когато се прибра в къщи тя завари току що дошлият полицай, който разглеждаше стаята на Иво за нещо, което да го насочи къде е изчезнало хлапето. Накрая реши да зададе въпроси на членовете на семейството. Когато стигна и до Лина Елена забеляза, че тя гризеше малкото си пръсче. Това беше доказателство, че лъже или крие нещо.
-Извинете, може ли аз да попитам нещо.
Милиционерът кимна леко с разбиране.
-Лини, усещам че лъжеш, кажи ми каквото знаеш.
Лини замълча и стисна зъби.
-Обещах мамо.
-Брат ти е изчезнал, кажи ми.-тя повиши тон. Тодор се намеси:
-Не крещи на детето.-веждите му бяха свъсени и елене смени тона.
-Моля те миличко.
-Той тръгна да търси сестра си, която сънува.
-Каква сестра, той няма друга сестра.
-И аз това му казах, ама не знам. Мамо моля те не знам повечее.-каза тя и се разплака.
Елена гушна дъщеря си и я залюля.
-Другарко, ще изпратя колеги да проверят на автогарата и жп гарата за сами деца пътувари извън града, както и ще пусна за издирване с патрулките. Не се безпокойте ще го намерим.
Лина бе уплашена дали батко щеше да пострада?
-Мамо нали батко няма да го биете?
-Какво? Какви ги говориш, просто се притесняваме за него, никой няма да го бие.
-Спокойно малката, няма нищо да му се случи.-добави милиционера.
Лина обаче, не се успокои. Елена се качи да я постави да легне. Изморена от напрежението малката заспа почти веднага. В кошмарът, който сънува брат и потъваше в едно блато а тя не можеше да го издърпа. В сънят си тя се протягаше, но не можеше да го стигне. Изпищя.

Иво бе навлязълв гората и сякаш за първи път усещаше нейното истинско очарование. Усещаше как нейната силна енергия го зарежда целият. Ослуша се и чу един мъжкар сойка да се обяснява в любов. Беше пролет. В далечината чу силен рев на елен самец, който си търсеше женска. Дърветата дишаха. Това усещане го изненада. Дори усещаше земята под краката си по различен начин.  Наслаждаваше се на гамата от нови усещания. В този момент усети нещо ново и различно, което леко наруши хармонията. Нещо силно и леко плашещо. Над гората прозвуча вой самотен, никой друг не се включи към него да му приглася. Иво го позна беше вълк единак, някак си очакваше неговото появяване. Застана на едно място и отговори на призива му. Животното му отвърна и звукът пролича от по-близо. Храстите пред него се разстресоха и пред него изкочи нещо, което не бе виждал до сега. Едър бял вълк. Той леко накуцваше.
"Ти ли си този, който трябваше да очаквам."
Иво се изненада леко, но му отговори:
"А кой чакаш."
"Един стар дух ми каза, че трябва да чакам, този, който ще ме излекува."
"Значи мен чакаш. Подай ми лапата си"
"Първо ми подай едната си ръка. Ще работиш само с другата"
Иво кимна, бе усетил недоверието на животното и постави едната си ръка в устата му. Усети, че може да му се довери. Наваде се и видя раната. Беше от куршум, който още бе вътре. Извади го внимателно с джобното си ножче. Челюстите на вълкът потрепнаха леко но не се залопнаха. Вълкът се отдръпна.
"Мога ли да направя нещо за теб"
"Изчакай още не съм свършил."
Иво се наведе набра живовляк и го изцеди върху раната. От животното се разнесоха вълни на облекчение.
"А сега?"
"Съпроводи ме до сестра ми"
"Добре, но само до там"
Иво кимна. Беше по приятно със силен спътник в гората. Настроението му се покачи, чувстваше се защитен.

Калина каза на майка си, че отива да подиша въздух. И се насочи към близката гора. Седна на една полянка и затвори очи. Отново пред очите и се появиха образите, но този път те сякаш се опитваха да и подскажат нещо. Тя стана и се насочи на изсток. Не знаеше какво става с нея, но вече бе късно за връщане. Усети как болката в областта на коремът и леко намалява и това я изспълни с надежда.

Докторът седеше на една пейка в парка, когато до него седна старец с наполовина бяла коса с много ситни бръчици.
-Дали ще успеят да се срещнат и този път вожде?
-Не знам шамане, надавям се, остава им още едно прераждане преди да се срещнем с тях във Вечните ловни полета. Аз успях да я пробудя а ти?
-Момчето имаше силен потенциал, сега сигурно вече е срешнало и водача си.
-Да се надяваме.
-Да се надяваме.
Двамата се разделиха. Единият пое на изсток а другият на запад.

Елена остави телефона обратно на вилката. Милицията бе проследила момчето и до един град на 30 километра от тук и там следите му се губеха. Имаше предположения, че е навлезнал в гората. Деца, които играели мач, на една поляна видели някой да навлиза навътре в гората, но не обърнали внимание. Можеше и да е лъжлива следа, като турист например. Но щяха да претърсят гората с кучета.
Елена изстръпна, какво ставаше с това момче? Сърцето и се сви. Иво не обичаше да навлиза навътре в гората, какво го бе накарало да го направи? В този момент чу писака на Лина и изстича горе в спалнята.
-Какво има миличко?
-Видях бате да се дави.
Детето бе разплакано и много уплашено.
-Няма нищо миличко, това е само кошмар.
Сама не си вярваше. Самата Елена си представяше този образ. За първи път в живота си тя поиска да има Бог за да и помогне, въпреки, че не вярваше в него.

Иво усети леко напрежение в тилът си. Вълкът също се извърна и заръмжа. Трябваше да побързат, но Иво бе само човек и се движеше бавно.
"Усещам други хора и кучета" Вълкът оголи зъбите си. Не понасяше кучетата те бяха се продали в робство само за едното ядене. Иво изстръпна майка му явно го тъсещше с милиция. Дали сестра му го бе изпортила?
"Какво да правим." Попита го Иво.
"Качвай се на гърба ми."
"Но ти си ранен"
"Раната вече не ме боли"
"А като се умориш?"
"Отиваме в бърлогата ми, там тези  роби на хората няма да ме последват"
Иво се качи на гърба на силното животно и двамата се понесоха бързо в западна посока.

Кучетата залаяха и се втурнаха бързо по следата. Милиционерите ги следваха  колкото се може по-бързо навлизайки навътре в гората. След няколко километра , когато те бяха вече изморени от силният бяг видяха кучетата си треперещи да стоят на едно място и да се озъртат уплашено. В този момент над гората се понесе мощен вой. Милиционерите се огледаха уплашено и решиха за момента да прекратят търсенето, наближаваше привечер. Беше опасно това де се прави през ноща.

Вълкът се озъби на Иво, но той разбра, че това е подобието му на усмивка.
"Днес няма да ни търсят повече."
Иво се огледа в бърлогата бе сухо и проветриво. В единият ъгъл имаше побелели кости от дивеч.
"Предлагам да продължим" Каза Иво.
Вълкът надеде вой и тръгна отново на запад. Иво го последва. На небосклона излезе Луната задено с Вечерницата. Те сякаш посочваха пътят му. Наслаждавайки се на небесното очарование той ускори крачка за да не изостава от спътника си.

Калина видя че се стъмва и побърза да се прибере в къщи, когато се озова в къщи минаваше десет. Майка и бе притеснена, но като видя колко добре се бе почувствала спести караницата си и я посъветва да си ляга. Кали легна, но не можеше да заспи. Нещо я теглеше на изсток. Освен това като се прибра, коремът и отново се обади с болките си. Тя изчака майка и да заспи и отново излезе взимайки фенерче. Погледна часовника вече беше пет часа сутринта. ПОмисли си за неприятностите, който причиняваше на майка си и и стана жал за нея. Въздъхна и затвори външната врата зад себи си внимателно. Като стигна отново до мястото от където бе се върнала преди, чу вой. Стреснато се огледа. Не забеляза присъствие около себе си наблизо, но не бе сигурна в нищо. Гората сяскаш се смълча. Калина реши че трябва да се връща, когато пред нея изскочи голям и страшен вълк. Калина изписка. Вълкът беше бял. Усети нечие присъствие отзад и се обърна. Пред нея имаше момче малко по-високо от нея с тъмнокестенява коса и кафяви очи.
Когато Видя Кали Иво я разгледа. Малко по -ниска от него с черна коса и зелени очи.
Двамата се изучаваха продължително, когато вълкът се намеси.
"Хоратата с кучетата не са далеч"
"Добре бягай аз намехи сестра си"
"Ще се видим отново малки братко" Вълкът отново нададе вой и изчезна в гората.
-Трябва да тръгваме.
-Разбира се.- каза Кали за своя собствена изненада.
Бяха заедно. Иво вече усещаше как празнината в него бе запълнена. Кали усети същото, но болката и се усили и тя изохка. и приклекна.
-Добре ще го направим тук.
Иво постави ръце на коремът и, и затвори очи. Пред очите му се появиха образи и тогава той усети проблема. С помоща на жизнената си сила той докосна тумора и силата на образуванието бавно започна да намалява. Изстощен той приклекна но не откъсна ръцете си. След няколко минути образуванието завяхна съвсем пред очите му. Иво се отпусна и падна на земята. Кали усети липсата на болка и скочи на крака. Видя обаче лежащото момче и се засуети около него. Притеснена тя затвори очи и видя образи. Тя го прегърна и го отнесе до едно дърво. Иво прегърна дървото и лицето му постепенно започна да придобива цвят. Чу се лай на кучета. Последван от силен и страшен вой.

Кучетата отново се спряха уплашени. Милиционерите се чудеха, как един вълк може да ги изплаши толкова.

Иво бавно се изправи и усети как силата на природата го зарежда с енергия.
-Аз съм Иво.-той протегна ръка за здрависване.
-Аз Кали.-тя се поколеба леко, но после стисна здраво ръката му.
Не знаеха какво да си кажат а и нямаха време.
Кали извади химикалка и написа адреса си на един лист от бележник. Иво направи същото.
-Пиши ми, някой ден може да се видим отново братле, не знам как ще ти се отблагодаря.
-Сестриче, така ни беше писано, аз просто направих предопределеното.
Иво се почувства така сякаш някой друг говореше вместо него.
-Сега тръгвай, те търсят само мен, няма нужда и ти да се забъркваш а аз ще се оправя.
Кали му помаха и тръгна тичешком към къщи. Когато се обърна да помаха отново Милиционерите го бяха заобиколили.

-Луд ли си?Знаеш ли как се уплаших за теб?
Милиционерите го бяха завели директно при майка му и сега тя му четеше конско.
-Мамо прииска ми се да преодолея страха си от гората.
-Ами онзи вълк ако те беше хванал?
-Но не ме хвана нали?
-А сестра ти сънува кошмари заради теб и каква е тая сестра дето си тръгнал да търсиш?
-Казах го просто така мамо.
-Добре наказан си до рожденият си ден.
После го прегърна. Иво се усмихваше над главата и. Наблюдавайки тази сцена Лина също се усмихна.
Знаеше, че истинската тайна бе запазена от малката му сестричка.

На сутринта Кали с майка си потърси доктора, но там и отговориха, че такъв няма. Потърсиха специалист по вътрешни болести. Направиха и същите изследвания, нямаше и нищо. Туморът бе изчезнал. Днес Калина седна и започна да пише писмо. Днес тя бе усетила неимоверна сила. Ръцете и бяха леко заякнали, чевстваше се способна на подвизи. Записа се в отбора по баскетбол за девойки младша възраст. За всичко това тя започна да пише до новопридобитият си брат.

http://fenris.blog.bg/viewpost.php?id=141136
Можете ако искате да прочетете първата част!

Ще има ли още една част?
Нали им предстои още едно прераждане....

Поздрави!

Отнесе ме в друг свят! Невероятен майстор на на мистичните приказки си!

ще разгледам, прераждането им по -времето на рим, в средновековието в азия и накрая и последното! А кой знае може да има и още!:)
Благодаря ти!

Благодаря ти, опитвам се и се радвам, че се получава!:)

Ама този път си прегрял и разпънал доста дълго !Ше я чета пак , но си запазвам правото на коментар.
А сега давам предимство на другите да изкажат мнение !
Внимавай- днес е ден на Русалката !
Усмихвам ти се и ти се радвам !

наистина прегрях, но нямаше друг начин да го напиша, трябваше да е така! Благодаря ти и ще внимавам! И чакам още един коментар!;)

Твърда черупка и ядка или коагато махнеш последната люспа няма да е останало нищо?
Мда-аа-а :)

ще призная, че си виртуоз, Фенриз!
Така умело преплиташ сцените и ги напасваш, че направо се преродих с твоя разказ!
Поздрави за разказа! :))))

Героите ти безумно много ми заприличаха на тези от "Дисни трилър" на Филип Ридли.:)
Като се прибера ще го дочета.
Ууусмихвай се!:))

Предпочитам лууук!:))))Но да ти кажа ще има нещо, но предстои да се види!:)

колежке, благодаря ти! РАдвам се че си усетила тръпката, която и аз усетих докато го писах!
Поздрави и скоро музата ще те езнанада, виждам го!:)))))

Да си пирзная, не съм го чел или гледал, ще се радвам да ми кажеш повече!Благодаря ти и много късмет и усмивки и на теб!:))))Ще чакам още един коментааар!:)

Бях съвсем в началото. Неговите, Леонс и Лена, ядат шоколад, много шоколад, само шоколад. И сънуват, страхуват се... от това, което е отвън.
Хареса ми твоят разказ.:)

май се сещам, за какво говориш! Благодаря ти! Радвам се че ти хареса!