А може би, трябваше да се захване с медицина? Защото, в това с което се занимаваше разчиташе на нещо отвлечено и непонятно не винаги одобряваха работата му, всъщност до сега не бе успял в нея. Разчиташе на музата си а тя бе кучка. Истинска кучка, господи мразеше я. Когато обаче получеше погалване от нейното крило изпадаше в див екстаз. Правеше го заради тази тръпка, заради това докосване. И вече не можеше да прави нищо друго.  Да, беше артистична натура, но това го правеше слаб и безполезен за себе си и другите а му бе омръзнало да е такъв. Обаче не можеше да се откаже от  тази тръпка. За нея живееше, за нея дишаше. Обаче произведенията му не бяха нищо особено, дори той осъзнаваше това. Рисуваше със страст а когато погледнеше произведенията си, когато бяха готови бе готов да ги изхвърли в селския нужник. Не бе ходил отдавна на село. А може би имаше нужда от това? Погледна поредното си „произведение”. Бе нарисувал каруца с два коня черен и бял на фона на житна нива. Не ги бе гледал никъде. Бе използвал за житото син цвят а за каруцата кехлибар, пътят беше в червен цвят. Единствените с естествен цвят бяха животните. Обичаше да рисува животни. Често го обвиняваха в плагиатство. Казваха му че краде идеи от различни известни художници, повечето от които дори не бе чувал. Успяваше да продаде някоя и друга картина на различни заведения. Особено кръчми често и клубове и по-рядко ресторанти. Питаха го на кой е репродукция и той неизменно отвръщаше:

-Шагал!

Те кимаха умно докато му плащаха а той си тръгваше с наранено сърце. Всеки път болеше и всеки път отново се предлагаше като проститутка наранявайки гордостта си. Болеше, господи как болеше. Намираше посещенията на музата си по-скоро за проклятие. Когато му хрумнеше идеята просто трябваше да рисува и се оставяше музата да го води и да го насочва. Независимо от резултата. Така бе свикнал, каквото и да правеше го прекъсваше и се захващаше с рисуване. От това страдаше всичко друго. Дори личният му живот. Импулсът обаче бе толкова силен, че бе готов да зареже дори девойка в леглото. Осъзнаваше, че не трябва да постъпва така, но не можеше да се спре. Мразеше музата си, но не можеше да и устои. Неговата благословия и проклятие. Неговата мъка и радост. Искаше да сложи край на всичко. Всеки ден рисуваше по една картина е почти, понякога нямаше възможност. Тогава образа оставаше в главата му до момента в който не извадеше образа наяве. И ако не го направеше скоро почваше да бълнува и да сънува този образ докато не го реализираше. Беше като обсебен, сякаш някакъв демон бе обладал съзнанието му и единственият начин да се отърве макар и за кратко бе да хване четката или молива. Рядко рисуваше и графики, когато въображението му бе в по-мрачни отсенки. Вчера се ядоса на себе си и сряза готовата вече картина с диво настървение. Изпита удоволствие от това. Сякаш убиваше нещо в самия себе си. Изпита перверзно удоволствие от това. Сега като гледаше картината бе същата като вчера. Хвана ножа. И замахна. В този момент на вратата се чу звънене. Преглътна връхлетялата го емоция. И потисна желанието да убие своята муза отново. Дали утре щеше да нарисува същата картина? Въздъхна и остави ножа до картината. Щеше да се занимае с нея после. А може би нямаше смисъл? Обу си един панталон. В къщи и докато рисуваше се разхождаше гол. На вратата отново се чу звънене:

-Добреее, идвам, идвааам.-извика той за да спре какафонията от звуци, която го подлудяваше. Погледна през шпионката, но там нямаше никой. Всъщност нищо не се виждаше. Натисна ключа за лампата в коридора през вратата. Не светна.Изруга и отвори вратата. Пред него стоеше девойка. Нисичка не повече от метър и шестдесет, на не повече от 25 години, красива с някакъв странен и привличащ чар. Очите и бяха живи и толкова големи и невинни, че чак плашеха. Оглеждаше я сякаш бе творба на художник. Тя търпеливо го изчака да свърши гледайки го иронично:

-Мога ли да ви помогна госпожице?-попита я той.

-Търся художникът с името Ендорин.

-Намерихте го, но аз не съм художник, нямам нито една изложба и нито една продадена картина в живота си.

Никога не броеше картините, които продаваше на заведенията.

-Дали сте скромен или глупак това няма значение за мен. Видях ваша картина в едно заведение в центъра, хареса ми.

-Нима?.-той отново я изгледа.

-Госпожице, аз съм никой и вече никога няма моя картина да напусне този апартамент. Името Ендорин е мъртво. Вървете си аз вече не съм жив.-той се извърна да си тръгне, когато усети ръката и, на рамото си. Извърна се.

-Госпожице, казах виче, вече приключих с….

Тя престъпи прага му и безпогрешно отвори вратата към аталието му. Когато видя картината му тя зяпна. Гледаше я с отворени очи и уста.

-Точно така си я представях господи сънувам я вече две нощи под ред.

-Така ли, ами ето какво ще направя с нея.-отвърна той и сграбчи ножа.

-Не моля ви недейте…боли.

Рязко се извърна и видя в очите и неимоверна болка. Изпита нужда да разкъса картината и да види болката в очите и, за да разбере и тя неговата болка. Замахна и острието докосна платното точно на окото на белият кон. Момичето изпищя. Извърна се и видя как тя се държи за окото. Изпусна  ножа и бързо се приближи до нея. В платното се бе получила само лека вдлъбнатина. А от нейните очи се стичаха сълзи.

-За бога какво ви е?

-Вчера изпитах силна болка привечер сякаш щях да раждам, остра и дълбока. Сега изпитах същата, но в окото.

-Но защо за бога, тази картина не означава нищо за мен, моето изкуство не се харесва на критиците, на останалите художници, дори ме наричат плагиат, а и всеки ден рисувам по една такава, просто заради перверзното удоволствие, което ми доставя самото рисуване, самото влияние на музата. Мразя я, защото това ми носи само болка и ми омръзна да ме третират като евтина курва в различните заведения, където предлагам картините си. Така реших да си отмъщавам, а и картините са мои, мога да правя с тях каквото си искам.

Всъщност защо и обясняваше всичко това? Огледа се за ножа. Отново я погледна. Тя го гледаше сякаш той щеше да и посегне на нея.

-Добре вземи проклетата картина и си тръгвай.

Тя се усмихна и подсмъркна. Кимна му и взе картината излизайки набързо, сякаш се страхуваше, че ще я нападне с ножа.

-Беше ми приятно г-н Ендорин аз съм Ерато. Няма да съжалявате.

-Вече съжалявам, довиждане.-той понечи да затвори вратата.

-Не искате ли да ви платя?

-Защо тази картина за мен е мъртва?

-Грешите, но скоро ще го разберете.

Той затвори вратата. Погледна през балкона, наблюдавайки я как се вмъкваше в колата с картината.

В главата му отново се породи образ, този път беше човешки, на жена със…Той стисна зъби, не обичаше да рисува хора. Легна си и след като склопи очи веднага започна да сънува. Девойката се разхождаше гола на лунна светлина. Луната беше синя, косата и беше зелена и се спускаше до прасците и покривайки гърдите и. Тялото и беше оцветено в червено. Два коня я следваха черен и бял.  Събуди се с вик, хвана четката и започна да рисува. На сутринта, като погледна произведението си се стресна. Момичето от картината беше точно като това, което го посети. Някой иззвъня  на вратата. Когато я отвори на прага имаше пакет.

„Благодаря ти за прекрасната картина а това е за теб”

В пакета имаше вестник и един малък пакет.

Във вестника имаше статия за малко известният художник Ендорин, който умело преплита нестандартните багри с живата действителност. В малкият пакет имаше пари.

Не ги преброи, не го интересуваха. Интересуваше го момичето. Тя ли беше неговата муза? На вратата се позвъни. Машинално се отправи натам сякаш в полусън. Какво му се случваше и дали ….Отвори вратата. На прага стоеше момиче с зелена коса  и червено тяло, като му се усмихваше:

-Защо ли те посетих виж сега в какво състояние съм.

Тя се смееше от все сърце. А нашият художник гледаше оживялото си творение и намираше смисъл във всичко.