Щях да се качвам за първи път в метрото. Не виждах смисъл да се вълнувам толкова от това ама нали съм си любопитен се ме гъделичкаше приятно чувство. Чувствах се като японец, който ще види Айфеловата кула. Само дето не завиках "Банка ДСК Я". Абе детска работа. Приближих се до стъклата и погледнах. ора влизаха и излизаха през автоватичните врати сякаш това бе нормално за тях. И вероятно си беше така. Ама аз щях да се кача на метрото за първи път бе хора, много яко нали? Ентусиазмът сигурно бе изписан на лицето ми и вероятно ми предаваше идиотско изражение. Ама какво пък, не ми пукаше. Минах през вратата и я изчаках да се затвори зад мен. Искуших се да се приближа и да я накарам да се отвори отново обаче се спрях. И без това с това изражение изглеждах идиотски, оставаше и да се държа идиотски. Огледах се беше добре поддържано и чистичко, не като на Централна гара. Приближих се до будката където се продаваха билети. Една възрастна жена ме изгледа така сякаш и бях изял току що излюпените патета. А аз я гледах ухилено като клоун без костюм.
-Две билетчета моля.
Тя ми даде билетите върна ми рестото и не продума нищо. Зачудих се защо са я сложили тази дърта вещица да разваля кефа на хората. Не че бях по дискриминациите, но едно ухилено девойче щеше да е по-добре. Ухилено и отговорих:
-Благодаря, аз за първи път се качвам на метрото и ми е много хубаво.
За какво и го казах изобщо. Физиономията и се промени и тя се начумери като Горгоната:
-Приятно пътуване.-измърмори.
Аз продължих да и се хиля и пристъпих към пропусквателният пункт. Преминах през него, но реших да не се връщам, че онази вероятно нямаше да ме пустне втори път. Заслизах бавно по стълбите за да се насладя на обстановката. А тя определено ми харесваше. Не приличаше на натоварващата оцветена в сиво, която се излъчваше по американските филми и където те е страх да влезеш да не би отнякъде да изскочи я дух, я престъпник, я вампир. Беше добре осветено в успокояващ отенък на бежавото. Имаше пейки и аз доволно се настаних на една от тях. Продължавах да се хиля като избягал от лудницата и хората вече ме заглеждаха с недоумение. А някои дори с досада. Не ми пукаше особенно щях да се забавлявам, ако на тях не им харесваше да се цупят. Погледнах часовника, не бързах за никъде. Следващата мотриса щеше да дойде след няколко минути. Зачудих се какво да правя до тогава. Огледах се наоколо нямаше много хора. На съседната пейка бе седнала една девойка. ЗАбелязах, че хората избягваха да сядат един до друг. Сякаш не се понасяха, защо ли беше така? Освен това според някои изследвания това бе противоречащо на човещкият стаден инстинкт. Станах и седнах на нейната пейка. Тя ме изгледа с лека досада и забоде поглед в някакъв жълт или женски вестник. Явно бе решила, че така ще се оттърве от мен. Усмихнах се по широко. Ако можеше изобщо това да стане. Това момиче не ме познаваше. Приближих се до нея, тя се отдръпна леко. Аз отново се приближих. Тя инстинктивно се отдръпна още. НАложи се да скоча и да я хвана за ръка. Бе стигнала до ръбът на пейката и дупето и се понесе стремглаво към земята. Тя се изправи и ми се усмихна притеснено.
-Благодаря ви.
Аз се усмихнах, надявах се да е мило а не идиотски, но какво пък това си бях аз.
-Моля госпожице, но внимавайте повече.
През лицето и мина сянка а след това то се обагри в красив розов отенък. Почувства се неудобно. Не знаеше дали да ми се разсърди или да ми благодари. Освен това аз я бях предпазил от падане, което косвено с нахалството си бях предизвикал, но пък тя защо се дърпаше. Бях добре облечен, не миришех на друга освен парфюм и бях усмихнат.
-Аз се казвам Мартин а вие?
Тя отново се изчерви. Господи този цвят и отиваше, щях да го използвам и другпът ако имах възможност.
-Мелина.
-Интересно и на двамата имената ни започват с "М", интересно нали?
Продължавах да се хиля аз. Това момиче се изчервяваше твърде лесно. Само ми кимна. Бях я смутил окончателно. Явно нямаше да продължат нещата повече. В този момент мотрисата пристигна. Тя се възползва и се качи бързо в нея. Аз я последвах. В този вагон бяхме само двамата. Огледах се хареса ми обзавеждането. Мотрисата тръгна бавно и аз плавно се отпуснах на една седалка. Удобни бяха не като тези в автобусите. Затворих очи за да се насладя на усещането. Нали за това бях дошъл. След малко отворих очи и забелязах Мелина да ме наблюдава. Дали се изчервяваше нарочно или беше естествена? Извърна бързо поглед от мен. Не исках да и досаждам повече и забодох поглед през съклото навън. Все едно се движехме в осветен в по-голяма или по-малка степен тунел. Кефех се, но започваше да ми се прави нещо диво. Изправих се и се насочих към девойката. Този път тя се отдръпна колкото да ми направи място и ми кимна да седна.
-Аз пътувам до последната спирка а ти?
-И аз съм за там.-отвърна тя.
Усещах някакво приятно напрежение в разговора. Тя се изчервяваше отново и отново, но този път не от притеснение.
Поговорихме си, тя беше студентка и живееше в Студентски град на квартира. Не мога да си спомня, каква бе специалаността и, но беше някаква техническа и сложна дума. Ама какво значение имаше. Не целях нищо с този разговор просто исках да прекарам приятно в метрото за първи път ми беше. В един момент докато приказвах забелязах, че бе притворила леко очи и устните и се бяха отворили съвсем леко. Аз веднага я целунах по устата. Този път изчервяването не бе розово а направо вишнево червено и тя ми удари лек шамар. Изгледах я учудено. Тя се разсмя и каза:
-Това е защото не ми пусна език!
И започна да се смее. Сякаш хиляди звънчета зазвъняха във вагона. Този път аз се изчервих, но не и останах длъжен. Придърпах я до себе си и отново я целунах- Езикът и потърси моят и той и откликна. Леко се докоснаха и отдръпнаха. След това се вплетоха в страстен танц. Отдръпнахме се да си поемем въздух. И двамата бяхме червени. Огледахме се. Метрото беше празно дори и в другите вагони. Аз леко и закачливо я целунах по вратлето и тя ми отвърна. Върнахме се към началната спирка леко раздърпани и разчорлени. Тя се пооправи и с достойнство слезе аз я последвах.
-А сега е време да лягате деца нищо че сте тинейджъри, останалото ще ви разкаже майка ви. И не тичайте веднага при нея, ясно?
Усмихна се като ги наблюдаваше две от тях приличаха на нея, а едното на него. След малко щяха да излязат и да хванат последното метро за отиване и връщане. Днес щеше да се навършат 10 години от тази паметна среща. Ухили се отново усети страхотното усещане в гърдите, което от тогава не бе спирало да го напуска, когато тя бе до него.