Тишина. Невероятна е, мелодията, която звучи от нея, невидима за простите уши. Не се смейте, така си е. Когато си сам, когато нищо не ти пречи. Когато чувстваш спокойствието със всяка фибра на тялото си. То попива по теб. Вмъква се през порите ти. Влиза под кожата ти. Стига до вените ти. Влива се в тях. Стига до сърцето. Тръпнеш от удоволствие. Някак си времето спира. Успяваш да изчистиш от себе си ежедневието, напрегнатия ден. Той остава някъде назад. Тишината е обладала тялото ти. Тя те води там където никой не може да те засегне. Никой не може да те докосне. Никой не може да те нарани. В твоят малък свят. Светът на твоето спокойствие. Той е твое творение, но четката, химикалката или молива ако искаш е тя, Тишината. Усамотяваш се и го променяш всеки път. В зависимост от настроението. Ти си творецът , тя механизмът. Замисляш се за момент какво би те отпуснало, какво ти се прави, какво би те ободрило. Да речем една Валкирия. Бавно започваш, топваш тишината в едно бяло езерце и слагаш първите щрихи на белия кон. Топваш в сивото езерце и правиш необходимите сенки. Продължаваш така оформяш сините му очи и свършваш с крилете. Конят изцвилва и размахва криле. Прави един кръг и се връща при теб. Продължаваш с Валкирията. Тя е по сложна. Оформяш тялото и като внимаваш да не сгрешиш нещо тя е доста красива. Поне тялото и. Стигаш до главата. Вече си оформил стегнато и тяло. Страхотните и гърди. Които после си облякъл в златни доспехи. Главата тя е най -важната. Бавно започваш. Топваш тишината в червеното езерце. Рисуваш и устните. Внимателно оформяш брадичката и. Леко волева, но не грубо. Има само внимателен намек. Нослето и е малко чипо. Напомня ти на една стара любов. Стигаш до очите. Те са зелени. Леко закачливи. В тях има особен блясък, който е с някакъв друг цвят. Сякаш кафяв, но не съвсем, светлината го променя постоянно. Свършваш с миглите, веждите и стигаш до косата. Златиста, стига чак до краката и. Отбясъците от нея заслепяват. Все пак е Валкирия. В ръката и се появява меч с другата тя се протяга и се чува гръм. Тя хваща светкавицата все едно е стрела насочва я в далечината и избухва вихър от искри. Пред теб се издига нов свят. Тя ти се усмихва и сякаш казва ела с мен. Ти поклащаш глава. Качва се на Пегас и полита с него. Нямам време искам да творя, докато тишината е с мен. Рисувам ангел. Но различен. Тук всичко е позволено. Тя е от женски пол. Оформям я, накрая прибавям един рог на челото и. Крилете и са сякаш от коприна. Сякаш власинки, но не точно. Не са обикновени. Имат стабилна основа от която излизат преплетени като плитка власинки една в друга, като коса. Цветът им е светлосин. Косата и е бяла и е от същите власинки. Тя се протяга . Аз плъзвам очите си по тялото и. Съвършено е. Леле много съм добър. Тя размахва криле те се завихрят като коси на момиче, които ги духа вятърът. От устата и излиза пронизителен писък. Пронизителен не е точната дума. Защото звукът ми харесва. Той се насочва нагоре. От там пада друг ангел. Но колко е странен той. Крилете му са метални.Самият той е метално сив, преминаващ към ръждиво злато. Сякаш е направен от благороден метал. Тя ми се усмихва и ми праща въздушна целувка. Хваща го и политат заедно. Огледах се получи се страхотно. В далечината виждах някои нови елементи. Освен фантастичните дървета, езерцата създадени от Валкирията се забелязваше и замък в небесата създаден вероятно от Ангела, на там се насочваше и той с приятеля си. Със всяко мое творение се добавяха нови щрихи към собственият ми малък свят. Промените ми харесваха. Всяко ново същество ме освобождаваше от напрежението с всеки техен вик, движение те ме правеха да се избистрям отвътре. Започвам да рисувам фея. Последното ми същество за днес то трябва да ме изчисти напълно. Мисля да я направя....В този момент се чу глас:
-Идвай на закуска миличък, яденето ще изстине. - всичко изчезва. Едва ли ще го възстановя отново по същия начин. Господи тази жена не можеше ли да изчака. Все пак чувството на отпочиналост и утеха ме бе завладяло. Чувствах се по-добре. Не напълно но нищо не можеше да ми развали настроението поне до утре по същото време.
-Идвам миличкааа, идвааааам.-усмихнах се аз. Колко му трябва на човек за да мечтае и да е щастлив?

Благодаря ти! Наистина нюансите са толкова много не успях да ги извая тук, но те се усещат навсякъде!

Така живо си описал своята фантазия в тишина,че я видях.И се възхитих!Поздрави fenris :)))))))

описал си страхотно блажено вълшебство, чак се топнах и аз в тази тишина ?Пак е сътворена в пиков час , но си щастливец !
Поздравления !

Малко му трябва на човек за да мечтае и да бъде щастлив :))))
А твоята невероятна феерия от багри и преливащи нюанси, кара читателя да полети с крилете на тихата фантазия, да се пренесе в мечтите си- в своите собствени копнежи и блянове.
И накрая тази жена.....Ех, тези жени ! - винаги действаме отрезвяващо :)))))
Поздрав, Фенрис за поредният завладяващ разказ:))))

Фантазиите ни трябва да оживяват според мен, така бихме се чувствали по пълноценни!Благодаря ти!

Щастливец бях че я описах, дано ми се случи отново, магията на тази тишина е невероятан, обичам да се къпя в нея дано ми се случи скоро пак! Благодаря ти клео!

За това са жените за да ни сваляте на земята, но когато се озовем до вас да сме още по щастливи!Наистина малко му трябва на човек да е щастлив!Благодаря ти!

В разказа си звучиш като истински щастлив мъж. А такъв ли си?

остава само още малко , мъничко до това щастие!

Как може нещо малко да не ти достига?! Какво е то?

се появи, тя ще ми го донесе!:)

тя може да ти даде любовта си и така да те направи щастлив, но самото щастие е в теб! Тя с любовта си може само да го събуди ....

макар, че си права, за щастието и аз съм в действителност един щастлив човек! Но пълното щастие е винаги в бъдещето и аз обичам да го гоня заедно с някой и ако тя е с мен постоянно ще е най-добре!

Пожелавам ти да ги имаш и двете: постоянно и безкрайно!

анонимни/на приятелю/ко!

швепс и тишина!:)