Оля се прибра в къщичката и се просна на леглото. Бръкна и извади парите. Щяха да стигнат за близо пет дена, за хляб, картофи, сирене и една дажба месо. Обаче се чувстваше остаряла с десет години. Остави парите на масата, обикновени медни монети. На сутринта майка и щеше да ги прибере и да ги разпредели за домакинството. Седна на леглото и прикри лице с ръце. Тялото и започна да се тресе, плачеше. Сълзите и се стичаха по бузите спускайки се по гърлото и. Преглътна няколко пъти и се опита да спре сълзите с юмруци, като разстърка очите си. Пое въздух за да се успокои. Беше принудена да го прави и не виждаше изход от това. Тя едва бе навършила пълнолетие, преди няколко месеца. Баща и почина преди шест години. Майка и я порази болест, която изкриви пръстите и и тя не можеше да работи повече. Опитваше се да отглежда зеленчуци в задният им двор, но това и причиняваше голяма болка. Живееха от подаяния дълго време. В един момент майка и започна да носи у тях пари. Оля не се замисли от къде идват, докато веднъж не намери майка си у тях с учителят и по литература. Това я потресе и тя избяга от стаята. След това с майка и не размениха нито дума по въпроса. Оля бе разбрала и се закле, като порастне да не позволи на майка си повече да прави това. Като навърши пълнолетие, отиде в местната кръчма. Облече се добре за да привлече вниманието. Скоро се намери желаещ за нейното внимание. Тя само се наведе и му каза няколко думи. Човекът се съгласи. Така загуби девствеността си. Тогава за първи път остави пъри на масата в къщи. Плака цяла нощ, на другият ден стистна зъби и го направи отново. Така продължиха нещата и продължаваха до сега. Знаеше какво прави, но не виждаше изход и не искаше да живее в мизерия. За това всяка вечер плачеше от безнадежност. Селото бе много далече от града забутано в тундрата. Веднъж в месеца идваше пощата и това беше единствената връзка с останалият свят. Беше се примирила, че ще оцелява по този начин. Другите жени от селото я гледеха с подигравка и чуваше зад гърбът си думи като "уличница", "курва". Свикна да ги игнорира, защото не очакваше разбиране от тях. Имаше един момък, който тайно я харесваше, но тя не му обърна никакво внимание, защото той не беше за нея, беше порядъчно момче, а тя беше... Парите за лекарствата на майка и изискваха да го прави по-често почти всяка вечер. Скоро притръпна, и не обръшаще внимание, правеше го механично. Подтискаше емоциите си, усещанията си. Но въпреки това плачеше всяка нощ. Не можеше да понася противните мъже с които го правеше, но не виждаше изход. Обърна се настрани и заспа.Единствено в сънят намираше покой. Сънува, че се разхожда в тундрата и един вълк я следва по петите като я пази от останалите животни. Интересното бе, че в тундрата нямаше вълци а мечките бяха най-опастните животни. Събуди се сутринта и приготви закуска за себе си и майка и. Тя трябваше да взима билките си след закуска, така бе казал, лечителя. Седнаха на масата и закусиха мълчаливо. Напоследък, така ставаше всяка сутрин и вечер. Оля въздъхна, не искаше да е така, но какво да направи? Излезе да се поразходи. Не бе изминала и десет крачки, когато двамата стражари на селото насочиха пушски към нея:
-Стой!На място!
Тя спря, с единият бе го правила няколко пъти и тя го погледна учудено. Той извърна поглед, но не отмести щикът. Приближи се някакъв човек облечен в черно с шапка в същият цвят.
-Госпожице, обвинени сте в нарушаване на морала и трябва да приложим в сила царският закон спрямо вас. Оля изтръпна, познаваше този закон. Според него обвинените в нарушаването на морала биваха прогонени в тундрата с храна, вода, провизии и сечива оставяни на милостта на съдбата, времето и дивите животни. Този закон не бе прилаган в това село от стотици години. Защо сега?
-Но този закон не е прилаган тук от много време. А и какво ще стане с майка ми?-в гласът и прозвуча отчаяние.
-Това не значи, че е невалиден. От месец, във всяко село се изпраща представител на царя и църквата, който ще следи за спазването на законите, аз съм този представител във вашето село. За майка ти ще се погрижим.
Обзе я черно отчаяние, то сграбчи сърцето и тя изпищя и понечи да побегне. Стражите обаче я хванаха бързо. Тя се задърпа със всичка сила, накрая обаче уморено се отпусна.
-Това е несправедливо, ами тези, които се възползваха от мен?.-задъхана, тя погледна към единият от войниците.
-Те ще платят неустойка на майка ти.
Поведоха я към килията в стражницата. По пътя я забеляза влюбеното в нея момче Гриша. Той веднага се приближи към малката процесия.
-Какво правите, веднага я пустнете?-провикна се той и застана на пътят им.
-Господине не се мешайте, това е царска работа, не ви засяга.
-Напротив и няма да мръдна от тук , докато не обясните.
Облеченият в черно изложи ситуацията пред Гриша. С всеки момент погледът му се променяша все повече и повече. От гневен ставаше учуден, изплашен и огорчен. Той погледна Оля и тя отвърна очи от него. Отстъпи място и те продължиха. Тя се извърна да го погледне. Потърси очите му, но те бяха наведени надолу. Въздъхна, току що бе загубила, единственият човек, в който имаше пълно доверие.
Бутнаха я в килията. Огледа се. Сиви стени. СИва постеля и сива тоалетна без място където да се усамотиш. Реши, че ще стиска до утре. Погледна през металните решетки, едно от малкото произведени от метал неща в селото. Навън един петел гонеше кокошките и не ги оставяше на мира. Погледна слънцето и забеляза, че наближаваше обяд. Чу превъртане на ключ в ключалката и се извърна.
-Присъдата ще бъде изпълнена още днес.-каза господин Черна дреха.
Стражите я поведоха към централният площад. Тя изтръпна, не искаше да срещне обвинителните погледи насочени към нея. Изправиха я на трибуната и представителя на царя започна да говори. Тя не го слушаше а наблюдаваше хората събрани на площада. Повечето погледи бяха подигравателни или обвинителни. Няколко мъже гледаха настрани и ровеха с крак. Двама-трима и съчувстваха, но сред тях липсваха майка и и Гриша.
-...поради това се наказва със заточение в гората с хранителни провиции, продукти и сечива и се оставя на милостта на Всевишния. Ако има някой, който иска да каже нещо сега е момента да говори.
Оля седеше като замаяна и не можеше да повярва. Сякаш, това, около нея не се случваше и не я касаеше. Тя се рееше някъде във въздуха.
-Има.- проехтя силен глас. Това извади Оля от унеса. Черни дрехи се обърна учудено към посоката на гласа. Тълпата започна да се отдръпва и да прави място на някакъв младеж, който водеше кон за юздата натоварен с провизии.
-Само това, че аз ще тръгна с нея.
Оля позна гласа и бързо прогони вцепенението:
-Гриша, какво правиш осъзнай се. Не го прави.-провикна се тя.
Младежът приближи и я погледна в очите:
-Кажи ми честно, обичаш ли ме?
Оля не отговори, но той продължи да я наблюдава. Черни дрехи се опита да се намеси, но единият от стражите го спря.
-Към теб може би изпитвам, това, което е най-близо до това чувство. Но това няма значение, не искам да се обричаш на заточение, аз не го заслужавам.
-Това остави аз да преценя за себе си.-отвърна той.
-Ти не мислиш трезво, изобщо не мислиш ако...
-Много добре знам какво правя и не ми пука за последствията.-прекъсна я той.
-Но аз мисля за тези последствия, животът е пред теб а аз, аз съм...
-Замълчи, достатъчно аз взех решение.-отсече момчето.
Оля млъкна и се усмихна, за първи път от десет години.
Вече трети ден вървяха през тундрата. Дивеч нямаше и за сега караха на припасите. За сега храна имаше, но след четири дена щеше и тя да свърши. Водата намаляваше застрашително. Забелязваха се мечи следи. Мечката сякаш ги следваше през цялото време. Не знаехе къде отиват, но вървяха напред. Гледката не бе красива. В един момент се чу вълчи вой. И двамата стрестнато се огледаха. В тундрата нямаше вълци, никога не бе имало, не и в този район. Гласът бе единствен. Може би и той беше прогонен? След около час се наложи да спрят, конят бе уморен и наближаваше привечер. Гриша приготви бивака и запали огън. Самотният вой отново прозвуча в ноща, но този път бе по-близо. Огънят запращя и това накара и двамата да се отпустнат. Животните се страхуваха от огъня. Скоро и двамата прегърната започнаха да се отпускат и да им се приспива. Гришата пое първата смяна. Трябваше постоянно някой да бди и да поддържа огъня жив. След полунощ застъпи Оля. Леко започна да клюма и да се отпуска. Ноща бе спокойна, отнякъде свиреше щурец. Огънят постепенно изгасна, но Оля не го усети. Чу се ръмжене. Двамата скочиха на крака. Един вълк бе застанал срещу една мечка и и препречваше пътя към тях двамата. Мечката се бе изправила на задни лапи и ревеше застрашително. Лапите и бяха опастни, можеха да отнесат главата на вол с един замах. Вълкът стоеше на растояние , но не отстъпваше и ръмжеше с оголени зъби. Те също държаха мечката на разстояние. Гришата бавно приготви двуцевката. Мечката усети новата опастност и се обърна към него. И изръмжа. Имаше две възможности да я уцели в окото. Сърцето и бе защитено от много мас и не бе възможно да го порази , не и с тази пушка. Мечката се втурна към него. Вълкът реагира светкавично и се впи в гърлото и в този момент момчето стреля. Мечката изрева и се строполи. Вълкът, който я бе пустнал още при изтрелите, се отдръпна на почетно разстояние. Гришата се приближи, беше млада, което бе добре дошло за тях. Лапите и ставаха за храна и освен това имаха нужда от пресно месо. Той погледна към вълка, който завъртя опашка като куче. Оля си спомни съня и се затича към него. Вълкът също се приближи като гледаше Гришата внимателно. Той понечи да я спре, но тя вече бе клекнала при него. Вълкът постави глава на коленете и и тя го почеса зад ушите. Вълкът се изправи отново на крака и зави. Побягна на исток, след, което спря и го погледна.
-Мисля, че иска да го последваме.-усмихна се Оля.
-Чакай малко, но той е вълк.-възрази Гриша.
-Но също така и ни спаси нали?
-След като ти забрави огъня.
-Може ли да проведем, този разговор по-късно?-навъсено го изгледа тя.
-Добре де, добре, ка признаеш, че си сгрешила.-примирително вдигна ръце той.
-Добре, признавам, сега доволен ли си? Може ли да тръгваме.
-Тръгваме.-кимна Гриша.
Вълкът ги изчака и затича леко и бавно да могат да го следват. След повече от час ред тях се ширна река. Беше ги завел при чиста вода.
Децата си играеха с вълчетата на двора, когато тя мина покрай тях.
-Бабуля, бабуля, айде да ни разкажеш за теб и дядо и вълкът, моля тееееее.-най-малката внучка бе много настойчива. Оля се усмихна хвана я и я постави в скута си.
-Слушайте сега деца. И така....След като стигнахме до реката дядо ви веднага се даведе и нпълни един мях, конят се приближи също да пие и тогава....
Тя се усмихваше, щастието я бе споходило, а миналото сякаш бе оставено зад гърбът и, почти не си го спомняше.

В Русия такъв закон е съществувал, до не много отдавна, естествено по царско време!

Супер си !Подражаваш на велики умове във всякакви цветове , образи.и пейзажи.

На кой тук подражавам?:)

то не е на един!Просто вземаш положителното от много умове!Имаш способност да се пренасяш във всички епохи, да описваш житейските пътища на хората в онова време и чудесно да ги съпоставяш с днешните премеждия.
"...Съвършенството е достигнато не когато няма какво повече да се добави , а когато няма какво да се премахне !...."Антоан дьо Сент Екзюпери
- води се от тази мисъл когато пишеш разказите си .Успех и попътен вятър в новото ти творчество !

какво да кажа, изчервих се!:)