Живееше си живота, ходеше по дискотеки, забиваше се с момчета, бе пълна с живот и искаше да го сподели с всички. Нямаше, човек, който да не я харесва, приятели имаше много. Живееше за мига, за тръпката, за самото чувство да е жива, да усеща как кръвта пулсира във вените и в ритъма на танца. Докато тичаше в парка се радваше на птичките, възприемаше нещата от към светлата им страна. Обикаляше различни заведения, ходеше на екскурзия всеки уикенд, нямаше насита. Където отидеше купона бе гарантиран, канеха я навсякъде и тя успяваше да отиде почти навсякъде. Не таеше омраза в сърцето си, смяташе , че живота е даден да се живее и че няма време за отрицателни емоции, които само го загрозяват.  Оптимизмът и бе заразен, успяваше да намери нещо положително във всичко, раздаваше помоща си без да иска нещо в замяна. Доставяше и удоволствие да се усмихва и да вижда усмивката на другите. Не обичаше да си спестява нищо хубаво. Това продължи дълго, докато съдбата не реши нещо друго. Докато се прибираше от едно приятелче, което бе успокоявала до късно през ноща,  я удари кола. Отхвръкна, удари се в стъклото и без да му навреди падна бърху тавана, когато шофьорът даде газ тя се изтърколи и падна на булеварда по очи, като удари главата си в твърдият асфалт. Отсреща имаше денонощно кафене в което имаше неколцина окъснели клиенти. Един от тях набра телефона и повика бърза помощ. Когато се събуди, установи , че не може да вижда нищо. Усещаше, усещаше много неща. Суматохата около себе си, например, но не можеше да я види, опита се да стане, но някой я докосна по рамото и я накара да се отпусне и да легне на носилката, като и говореше с мек и внушаващ доверие глас. Бе изплашена, за първи път в живота си бе объркана и не знаеше как да заобиколи болката и несигурността, която изпитваше. Усещаше движението на линейката, чуваше как по станцията говореха:
-Караме пациентка с комоцио церебри и вероятност за засегнат очен нерв.
Затвори очи и се опита да си представи, че сънува, че това е кошмар, но когато ги отвори внимателно, тъмнината бе все още там, сега обаче тя вече осъзнаваше, че е реална. Извика тихичко, по-скоро изписка, не можа да го подтисне. Усети как някой дойде при нея, но като видя, че нищо и няма я остови да лежи сама и уплашена пред неизвестното бъдеще. Затвори очи и се оттегли в своя собствен свят, където винаги отиваше при проблем. Но до сега проблемите и не бяха толкова трудни за преодоляване, нямаше смисъл нищо не можеше да я спаси от ужаса. Усети нещо, неизвестно до сега, паниката постепенно почна да я завладява. Усети тежест в стомаха си, която протегна пипала и стигна до слънчевият и сплит и бавно обхвана сърцето и. Тя закрещя с всичка сила старият и живот бе свършил, всичко бе свършило, сега бе безполезна дори за себе си и сляпа. Как щеше да се радва на нещата от живота, тя не можеше да ги види. Тя бе сляпа, никога нямаше да види, котката си, нямаше да погледне телевизия, нямаше да види цветовете на цветята, нямаше да види момчето което обича, никога, щеше да разчита само на спомените си, натрупани само за един тинейджърски живот. А ако се влюби..., как би могло да стане това изобщо? Тя заплака, хлипаше по целия път към болницата. Сложиха я в реанимацията, след това и направиха няколко шева на главата и по лявата и ръка и я оставиха да почива в една стая, сама. В стаята имаше телевизор, но какво от това тя не можеше да види нищо нали?
Първите няколко дни предимно мълчеше. На хората които идваха да я видят отговаряше едносрично. Бе изпаднала в мрачно настроение. Чувстваше се неудобно и това я ядосваше. Беше безпомощна.  А  те я съжаляваха и окуражаваха а досега тя бе правила това.  Не и харесваше позицията в която бе изпаднала. Дойдоха по-малко поситители отколкото очакваше доста по малко, но по-добре и те да не бяха идвали. Скъса с гаджето си, не искаше да му е в тежест. Той не бе съгласен, но тя не му остави избор. Бе решила в сърцето си. Не искаше той да е с нея от съжаление. Имаше доста време да прекарва в самота и тъмнина. Усети че въображението и се развихря, представяше си какво ли не, сякаш мозъкат и не искаше да приеме затвора на безцветната тъмнина и си представяше всичко, всеки един момент през който бе живяла, не можеше да се примири с положението си, сякаш живота и отново минаваше през очите и като на лента, но тъмнината и доказваше неизбежността на положението и. Как щеше да живее от сега на татък? Оправяше се бавно, сякаш имунната и система също се бе повредила или просто нежеланието и да излезе от болницата подтискаше естествените процеси в тялото. Страхуваше се да излезе, какво щеше да прави? Пред нея за първи път щеше да излезе светът, но в очите и той щеше да е голяма страшна черна дупка. Един ден долови сматоха в коридора, възбудени викове, разбра, че бе станало нещо ужасно някакво масово бедствие, май катастрофа. Имаше много пострадали, един от тях беше с гърчове предизвикани от удара и засягането на някакъв нерв. Точно неговата носилка бяха внесли в стаята и. Помолиха я да го настанят в нейната стая, нямаше места. Тя мълчаливо кимна. Напоследък усещаше изостряне на другите си сетива. Първоначално се усили слухът и, после дойде ред на обонянието, вкусовите и рецептори се засилиха неимоверно(вече усещаше всяка разлика в храната, дори едно късче от подправка), и накрая допира, те доста добре компенсираха зрението и. Можеше да различи по миризма всеки човек, чуваше съвсем непривични звуци. Усещаше, неща, които по друго време не би усетила. Това я караше да изтръпва приятно, но все още се плашеше да излезе от стаята сама. Страхуваше се да не бъде наранена, не толкова физически, колкото психически. Съжалението на хората я караше да се чувства унизена.
Няколко часа след като докараха новият пациент, тя усети раздижване в неговото легло. Знаеше какво представлява епилепсията на теория, бе чула това онова за нея. Разбра, че той е болен от това от разговорите на докторите. Подочу, че има тази болест от години и разбра, че не е единстваната онеправдана от живота и какво от това? А дали в действителност бе онеправдана? Лекият шум от съседното легло продължи и дочу леко стенание.
-Ооооох, главата ми, тази проклета болест, ще свърши ли някога?
Гласът на момчето и хареса, беше мелодичен, динамичен с изразена индивидуалност. Обърна се натам и видя нещо. Първоначално предположи, че е някаква остатъчна халюцинация, но не беше. Забелязваше мозъка на момчето, първо леко размазано, след това, като се вгледа забеляза, че задният участък бе зелен, а предният в синьо. Тя стана и вниматално се насочи към него. Не знаеше защо го прави, но усещаше някак си , че може да му помогне. Момчето отново бе заспало. Трябваше и малко време за да стигне, за първи път се предвижваше сама. Стигна до него и положи ръце на главата му, усети леко гъделичкане по пръстите си, сякаш ток премина през тях. Зеленото петно от мозъка постепенно избледня и се превърна в синьо. Постепенно престана да вижда и отново настана тъмнина. Тогава стана и без проблеми стигна до своето легло. Легна и въздъхна доволно. Бе открила за какво да живее отново. Тя бе уникална и това и даваше надежда, че може да промени нещата дори за себе си. Не знаеше как стана това с нея, но не я интересуваше. Една докторка влезе и изведе пациента. След около два часа тя усети някой да влиза в стаята. Някой я прегърна и каза:
-Благодаря ти!
Докторите дойдоха и я попитаха дали нещо интересно е станало докато пациента е бил при нея, тя се усмихна и поклати глава. Нямаше смисъл да обяснява, сега имаше сила за всичко и кой знае някой ден може би... Когато докторите излязоха тя постави ръце върху очите си.

добре..много добре:)

това ми е едно от първите произведения, малко само го редактирах! Обичам да се връщам назад да видя какво съм сътворил, да видя как се развивам!

... докосва! Брависимо! :)))
Животът винаги има таен Смисъл.

тайният смисъл да именно в него е тръпката от живота, а аз винаги търся такъв, което не пречи животът да ме изненада!

Вместо "таен смисъл",животът няма ли скрит замисъл?Всички тези нещастия,които ни се случват ни учат как да продължим и да знаем какво изпускаме.Ти например какво би направил ,ако ти остават 6 часа живот?Да отговоря ли вместо тебе?Сигурна съм,че ще започнеш да пишеш по-бързо!

Разказа ми хареса ,но същевременно ме озадачи и изненада.Защото точно днес ме блъсна кола и защото и аз имам биополе.Мога да виждам някои неща и тълкувам сънища.

за първото си права ще почна да пиша! Аз също имам силно биополе! Сега добре ли си?:( Написах го преди година някъде, аз също преживях катастрофа!

много ми допадна...продължавай все така.прегръщам те

продължавам!:)

Нищо ,което ни се случва не е случайно,Фенрис.Казал си го по възхитителен начин!!!! :))))

Хубаво е..:))))

dumite lee6! kragovrata e 6emetno barz i mnogo 4uvstveno presazdaden. kraqt e dobar i tova me usmihna,no geroinqta ti kato re6i da si po4ine ot seansite s o4ite si,ako moje za malko da otsko4i do men za da spe sarcebieneto mi,tai kato iz4etoh razkaza dokrai:))))))))

благодаря ти, това си е закон и винаги ще си остане така! Както се казва във филма "Константин". Неведоми са пътищата Господни, на някои им харесват на други не!

благодаря ти!

моята героиня е добра душа винаги е готова да помогне!:))) Благодаря ти!