Чакаше я, вече не искаше да си спомня от кога. Всъщност я бе чакал от като бе целунал първото си момиче, бе изпитал първата тръпка, първото докосване от жена, първата... Разстърси глава. Не можеше да мисли за други жени, не че не си позволяваше, просто не можеше. Някак си вече другите нямаха значение. Припомни си как се запозна с нея. Усмихна се, беше хубаво като в романтична комедия-драма, както ги наричаха в интернет. Тя бе плаха в началото. С правалните думи успя да я накара да се отпусне и да го почувства по-близък. Дори не се усети как ги намери, те сякаш сами излизаха от устата му. Още преди да се срешнат, вече градяха планове за общо бъдеще. Тук сърцето го заболя. Спомни си какво се случи след това. Болка. Да болка. Неуписуема тежест в гърдите, която те прогаря и стига до сърцето ти и се извива и го стяга като анаконда и стиска, стиска. Наложи се да вземе решение за негово и нейно добро. Не искаше да го прави, цялата му същност вътрешно крещеше против това решение, но разумът му нашепваше, че е длъжен да го направи. За негово и нейно добро. За тяхното общо бъдеще. Имаха ли изобщо такова? Бе решил вече, че ще я чака, колкото трябва, колкото е нужно. Имаше много жени в живота си, които минаваха през него като сезоните, нищо сериозно. Омръзваха му, след 2-3 месец най-много. И после някак си връзката прекъсваше автоматично, без драми без нищо, сякаш не бе имало такава. Имаше нещо в нея, което го привличаше, побъркваше го, не можеше да я изхвърли от главата си. Не искаше да го направи, това бе важното, не искаше да го направи. Усещаше, че този път си заслужаваше. Преди да дойде болката бе щастлив, радостен, изливаше щастие навсякъде. Хората се дразнеха от това негово настроение и се опитваха да го свалят на земята. Казваха му да не се увлича, да си има нещо наум, но не има обръщаше внимание. Подсъзнателно си знаеше, че нещата ще се получат каквото и да стане. След като дойде болката спря да говори за нея, престана да ръси щастието си навсякъде. Поинтересуваха се какво става, той каза, че сега не иска да говори. Оставиха го на мира. А като ходеше из офиса, някои го гледаха тъжно. Омръзна му от това и леко се раздразни, но скоро престана да им обръща внимание. Болката в гърдите му още си стоеше. Появха се предложения от други момичета, но той не им обърна внимание. Просто не го привличаха. Болката още си беше там. Мислеше за нея постоянно и за това, което и причиняваше, това което си причиняваше. Вече, не можеше да се спре, бе останала само надеждата, че инстинктът му, не го е излъгал. До сега не се беше случвало. Надеждата. От нея болеше, заради нея не можеше да отхвърли чувствата си. Тази надежда го изтощаваше емоционално, трудно се усмихваше, приятелите му се опитваха да го ободрят. Той се оставяше да го правят, но болката от надеждата оставаше. Само за това мислеше, чакаше да чуе звъна на телефона и да чуе заветните думи, но не, все още не. Прибираше се пускаше компютъра и виждаше, че тя още мисли за него. Това му даваше надежда, че нещата ще се получат, но от това болеше. Надеждата не намаляваше изобщо, защото беше подхранвана. Реши да не използва компютъра известно време, но не издържа дълго. Не можеше да спи, усещаше как се изплъзва контрола над емоциите му. Щеше ли да се пречупи? Не знаеше, но скоро може би...Не искаше да мисли за това. Реши да се стегне и да наложи контрол над емоциите си. Успя, но отчасти, просто болката стана по-тъпа. Остана си, но вече можеше да се усмихва и шегува, човек, който добре го познаваше, обече разбираше, че това е просто искуствен контрол, опит за овладяване на ситуацията. Всеки Божи ден се питаше заслужава ли си и всеки път си отговаряше едно и също. Колко ли щеше да издържи надеждата му? Нейната подкрепа бе крехка, като колода от карти, можеше да рухне всеки момент, самият той се чудеше как издържа на какво се крепи. Тя стоеше като фар в далечината, към който се стремят корабите в бурята, като оазис в пустинята, който може и да е мираж, като лампа към която се стремяха нощните пеперуди. Знаят, че можеше и да има разочарование, но продължаваха да опитват. Усмихна се. Стана му забавно. Дали той бе капитана на кораба в урагана, водача на кервана или молеца пред лампата, който всеки момент щеше да опърли крилете си? Водача му хареса, а и той базираше надеждата на инстинкта си, който бе безпогрешен до сега.
Бе се занемарил, направо не можеше да се познае. В работата нещата вървяха, успяваше да се справи защото работата му бе станала отчасти механична, а и не бе загубил съвсем разсъдъка си. Пазаше го за да може да издържи на надеждата. Всеки ден от вкъщи на работа и после пак вкъщи пред компютъри, дори бе зарязал да гледа телевизия. Казваше си че трябва да се откъсне замалко, но не можеше. Днес реши да направи промяна. За да си почине за малко от емоциите, за да остави тялото да релаксира. Прибра се вкъщи и си легна рано. Телефонната аларма го събуди рано сутринта. Приготви се да отиде на работа още един изпълнен с надежда ден, изпълнен с болка, сладка болка, но болка. Отвори вратата на прага седеше девойка премръзнала и мокра, гледаше го с тъжни очи, но изпълнени с надежда. Треперейки от напрежение или студ или и двете. Бе чукала на вратат, но той бе зеспал дълбоко и не я чул. Прегърна я и я положи на леглото, което отдавна я чакаше, оправено за нея. Най-накрая я дочака. Обади се че няма да дойде на работа. Целуна я по устните. Когато ги усети по своите усети, как надеждата се превръща бавно във вяра, във истинско доверие. Вече нищо нямаше значение, нищо, тя бе тук. Съмненията се изпариха. Бе успял, тя бе в ръцете му. Усещаше потръпващото и тяло, нежната кожа на лицето и, играеше си с нейната коса, гледаше я в дълбоките и очи. Можеше да потъне в тях. Тя бе тук, до него.

Този разказ, го написах, когато имах силна емоция, към определен човек, но тази емоция вече е в миналото, останаха само резултатите от нея! И хубавите моменти! Беше отдавна доста отдавна, но разказът остана! Запазвайте само хубавите моменти, това е всичко от което се нуждаем в емоционален план!

изживяната емоция, предадена умело....като раждаща се магия!!!

аз се уморих да чакам, но пък разказа остана!:)

дали това, което е останало от изживяната емоция не е крачка към новото, това за което дори не подозираме, че ще последва...

но новото е винаги различно, красиво по уникален начин, дори по-красиво защото го гледаш с други очи, вярвам, че накрая няма вече да чакам, всъщност вече не чакам, а просто се радвам на това , което изживявам в момента!

възможността някой да промени очакванията които си имал...да те изненада, да промени представите, които си имал....
хмм...май вкарах доста апокалиптични краски:)

обичам изненадите, обичам да си промеменям представите, ако не са били правилни, ако осъзная , че не са правилни! Единственото нещо , което е постоянно е промяната! Зависи винаги от къде ще го погледнеш! Зависи, от много неща! Няма лошо, винаги можеш да се възползваш от всяко нещо, независимо добро или зло, за да почерпиш знания, и опит, и щастие!

да направиш грешка, после да я повториш, потретиш, да извадиш поуки от нея и да постигнеш един баланс, една хармония, която да спре притесненията, да изчисти мислите, да породи нови емоции...

правилно ме разбра, няма лошо в грешките, важно е да почерпим истина от тях и да ги превърнем в щастие!