-Не мога.-вървеше си по улицата и си повтаряше това. До нея минаваха хора, някой я блъскаха, валеше сняг. А тя продължаваше да си го повтаря. Опитваше се да си втълпи, че постъпва правилно. Нещо обаче я разкъсваше вътрешно и продължаваше да го прави с удоволствие. Това вътре в нея се наслаждаваше на това, което правеше. То само повтаряше:

-Разбира се, че можеш.

И така до безкрай. Беше сигурна, че постъпва правилно, но това чувство в нея, не можеше да го оперира, да се отърве от него. Изкрещя:

-Не могаааааа!.-гласът и отекна надалече. Една млада жена , която минаваше наблизо се стресна и изпусна чантите, които носеше. Какви ги вършеше? Ускори крачка за да се откъсне от зяпащите я хора. Утре бе Свети Валентин а тя бе развалила всичко. А дали беше така наистина? Той и каза „обичам те“. Защо го направи? Обърка всичко. Тя не вярваше на тези думички, отдавна не им вярваше, след една вечер преди десет, години разбра, че за мъжете те нищо не значат. А толкова добре се чувстваше с него усещаше любовта му и тогава, го видя. Видя го с друга точно преди свети Валентин. От тогава всяка година, на тази дата тя бе сама. Бе станало като традиция при нея. И сега, когато смяташе, че ще разчупи навика, той и каза „обичам те“. Винаги приключваше връзката след тези думички. Те я плашеха, мислеше, че ще я наранят. За това винаги първа нанасяше удара и приключваше връзката. Сега обаче не искаше да я приключи. Избяга от кафето и хвана първият автобус, който и попадна. Слезе на следващата спирка. Тръгна пеша към къщи. Прехвърляше през умът си това отново и отново и се опитваше да се убеди сама, че не може да се довери на това момче. Познаваха се от месец и половина. Той я караше да се чувства обичана и истинска. Въпреки това, тя му нямаше доверие. Не изискваше нищо от нея, освен да се виждат от време на време. Никога не го канеше във вкъщи. След онзи случай, никога не го правеше. Винаги се срещаха в някое кафене, ресторант или клуб. Минаха 3 седмици преди да го допусне до леглото си. Направиха го в тях. Беше невероятно, но това не значеше, че ще му се довери напълно. И така се стигна до днес. Хапваха и си изкарваха приятно, когато той каза думичките “Обичам те“. Тя го гледа зяпнала за около минута и изтърси само „Благодаря“. Почувства се адски тъпо и избяга от ресторанта. Наближи квартала си и забеляза автобусна спирка. Почувства се уморена и се отпусна на пейката. Гледаше в краката си и се чудеше как да постъпи. Един автобус спря и тя се качи в него. Не погледна номера. Всички, които спираха тук водеха до нейният квартал. Качи се в автобуса и седна на една двойна седалка. Загледа през прозореца. Тогава забеляза, че автобусът се движеше през някакъв парк. И определено не бе в нейната посока. Озърна се. В автобуса имаше двама мъже и две жени.

-Извинете, но този автобус кой номер е?И къде отива за бога?-обърна се към близкостоящият мъж със смугло лице и кестенява коса.

-Автобус 606 госпожице и минава през всекидневният си маршрут парк Ардивал.

-Той не е ли затворен за посещения?

-Не и за автобуса госпожице. Аз съм Домакина между другото. Приятно ми е да се запознаем.

-Домакин на какво?-изгледа го тя все едно бе нещо странно във витрина.

-Така ми казват, това е Професора.-посочи един възрастен мъж, който кимна и се усмихна.

-Готината мадама там Страстната.-девойката отметна кичур коса и се усмихна.

-И сладураната там е Търсещата, но трябва да и намерим ново име, тя вече го намери.-момичето и махна.

Бе попаднала....Къде бе попаднала по дяволите. Дръпна се и седна на най-задната седалка. Включи си мобилният телефон имаше 27 пропуснати повиквания. И един смс:

-Къде изчезна, какво стана, аз ли сгреших нещо. Ако не ме обичаш кажи ми....-това беше. Набра номера му, но когато вече му звънеше изведнъж сигнала прекъсна и чу думите:

-Абонатът е изключен или извън линия, моля опитайте по-късно.

Тя се приближи, до момичето на което трябваше да се смени ника.

-Може ли да ви питам нещо?

-Разбира се, питай.-усмихна се тя.

-Кога ще излезем, от парка, че тук няма обхват а приятелят ми ще се притеснява за мен.-като го каза се изчерви, защото се почувства виновна. Тя бе виновна той да се чувства зле.

-Има нещо повече нали?-изгледа я преценяващо.

-Толкова ли ми личи?-изчерви се отново.

-Ами не толкова. Да речем, че просто се досетих а и не би се озовала, случайно тук. Никой не се качва случайно на този автобус, никога.-тя подчерта с интонацията си, думите „никой“ и „никога“.

В този момент автобуса спря на някакъв паркинг. Зад паркинга имаше странна къща с огледална врата и без прозорци.

-Огледалната къща.-промърмори професора.-госпожице май тук е вашата спирка.

-Нима?-учудено го погледна тя. Това беше лудост. Тези хора да не бяха някаква секта? Обаче нещо в нея и подсказваше, че наистина е така. Вратата се отвори и замига надпис:

„Госпожицата с дългата червена коса, моля слезте“.

Тя се поколеба малко, но се реши и слезе от автобуса. Той не тръгна, само затвори вратата и остана да чака на паркинга. Тя бавно се приближи и хвана дръжката на вратата. Тя сама се отвори навътре с леко скърцане. Беше тъмно след това постепенно помещението се освети от

лека синкава светлина. Бавно прекрачи прага. Беше и странно, че изобщо се намираше в тази ситуация. Струваше и се че сънува. „Аз се казвам Виктория и това трябва да е сън, повтаряше си тя, утре аз ще се събудя и нищо от това няма да се е случвало.“ Отвори очи, но беше в странната стая. Огледа се и видя , че има 4 врати в нея. Приближи се до най-близката и рязко я отвори. Отпред я гледаше нейният образ, но с по-различно облекло. Облечен беше секси и провокативно. Той я наблюдава известно време и накрая проговори:

-И сега какво, ще изприпкаш бързо при приятеля си, като добро кученце и ще махаш с опашка? Той ще те нарани, като всички останали, но неее ти искаш да си с него. Гади ми се от теб.

Тя гледаше образа срещу себе си зяпнала:

-Абе ти за каква се мислиш бе? Как може да ми говориш така? Ще направя каквото си искам, няма ти да ми нареждаш, обичам, го и ще бъда с него, ако трябва , ще му родя и деца.

-Забравяш нещо, аз съм част от теб и докато аз съм тук, няма да го позволя!.-озъби се образът.

-Ами мога и да те разкарам нали?-отвърна Вики и излезе като тръшна вратата.

Отвори втората врата и влезе. Отпред стоеше нейният образ, облечен ежедневно и обикновено.

-Трябва да се върнеш и да му се извиниш.-каза той.

Тези образи почваха да я изнервят:

-Той развали всичко. Защо му трябваше да казва тази думичка?

-Ами може би защото те обича? Ти как мислиш защо ли ти я е казал?.-саркастично подхвърли образа.

-За да ме накара да го заобичам и да ме изостави, за това.-троснато отвърна тя.

Това място я побъркваше, а тези образи сякаш проникваха и в най-тъмните кътчета на съзнанието и. Това не беше съвсем нормално. Забеляза, че образа пред нея, отмяташе косата си като нея. Дали...? Не можеше да е това. Сигурно имаше някакво нормално обяснение. Засмя се. Нервният и смях прокънтя в стаята и я стресна. Образът на другото и аз продължаваше да я наблюдава с лека загриженост и досада. Тя излезе и тресна отново вратата. Отвори с боязън следващата врата. Не и се искаше, но трябваше да мине през нея. Усещаше го. Образът бе с гръб към нея. Когато се обърна тя изписка леко. Беше човекът, който бе зарязала без обяснение в кафенето. Беше Ивайло. Разтърка очи и отново ги отвори. Той и се усмихваше. Как можеше да и се усмихва. Мълчанието се задържа дълго.

-Няма ли да кажеш нещо, като приятелите си? Или по-скоро приятелките си?

-Аз ти го казах в кафенето още, какво повече да добавя?

-Защо го каза?

-Защото го мислех, защото го чувствах, защото усещах, че трябва..-усмихна се той.

-Ама си сгрешил, не трябваше, аз не бях готова за това....не бях...-тя се разплака.

-А някога щеше ли да бъдеш?

Замисли се и откри, че той е прав. Абе тези образи вече и писнаха. Трябваше да свърши по-скоро с тях. Затвори и се приближи до последната врата. Рязко я отвори, но в огледалото нямаше никой. Огледа се.

-Намери ме.-чу глас.

Огледа се и видя че в долната част от огледалото се виждаше част от рокличка.

-Видях те, покажи се.-извика тя. Обичаше тази игра като малка я играеше с приятелките си и винаги печелеше.

Едно малко момиченце се изправи пред нея и я погледна. От очичките и извираше светлина. Личеше си, че и е забавно.

-И така какво ще ми кажеш малката?

-Първо не съм толкова малка. Второ, ти и сама го знаеш вече.

-Мисля, че да.

-Аз винаги ще съм тук, ако ти трябвам. Когато имаш нужда ще поиграем на жмичка. А сега затвори очи.

Вики затвори очите си и видя, видя страховете си, видя надеждите си, видя самата себе си и когато ги отвори след като преброи до сто, видя себе си в това детенце. То знаеше какво иска. Тя се усмихна и промълви:

-Готова или не аз отварям очи!

Сега забеляза, че огледалата са няколко. Почувства се като Алиса в Огледалния свят. Огледа внимателно четирите огледала. В първото видя, образа на гадната мацка, във второто на доброто момиче. Накрая се протегна и докосна огледалото с детенцето:

-Открих те.-усмихна се тя.

Малката протегна ръка и тя мина през огледалото. Вики пое ръката и и другите три огледала изчезнаха. Двете минаха през огледалата и излязоха от къщата. Малката и се усмихна и изчезна. Вики отиде в автобуса. Вратите му се отвориха. Домакинът я посрешна:

-Здравей Червенокоске, това, вече ще е твоето име, ако се видим пак.

Тя се усмихна:

-Сетих се как да преименуваме Търсещата на Знаещата.

Момичето с промененият прякор се усмихна и кимна.

Автобусът спря пред апартамента на Ивайло. Там имаше спирка. Явно този автобус се движеше по собстевно разсписание. Погледна нагоре. Звездите вече излизаха по небосклона, луната блестеше в странна синя светлина. Вики стисна зъби и почука на вратата. Той и отвори и тя го прегърна:

-И аз те обичам.