-Може ли?.-обърна се тя към келнера, който я бе подминал за сетен път. Наблюдавах я, предложих и да я отменя и аз да поръчам, но се бе запалила да ми докаже нещо и аз вдигнах ръце. Винаги ми беше интересно да наблюдавам отстрани хората и сега го правех. Келнера си гледаше работата, но бе много зает и ако не го дръпнеш и му кажеш сериозно какво искаш и то да го донесе бързо, нямаше да стане. Бях идвал в това звадение и друг път, знаех, че е така, но тя исакаше да ми докаже нещо. В този момент пустнаха песен на Тони Бракстън, не можех да я понасям и като гледах на тази музика как девойката се мъчеше ми призля. 
-Приятел, дамата има поръчка.-дръпнах го по -силничко аз. Той се обърна изненадан и сякаш се зачуди дали да  взема поръчката, но физиономията ми, явно го накара да вземе решение.
-Разбира се.
След като той се извърна и тръгна тя ме изгледа учудена. Никога не бях губил, контрол над гнева си до сега, но в момента нещо бе станало. В очите и проблясна интерес, познавахме се от няколко седмици, и винаги бях доброто момче, просто това бе стила ми. Освен това ако загубех  контрол се случваха разни неща. Но тази песен просто ми бъркаше в здравето. Притворих си плътно устата за де не види някои от заченките на гнева ми. ДАли не беше късно?
-Миличък, какво стана? Не можах да те позная, явно в теб има повече от един човек?.-усмихна ми се леко тя.
Чудех се дали да и го кажа, но реших, че едва ли е момента , не и докато тази прокледа песен звучеше тук, пък и едва ли някога щеше да стане момент за това. Беше ми станало тъпо в заведението и и предложих:
-Хайде да си ходим миличка, тук ми изтъпя а и музикате вече не струва.
Тя кимна учудено, знаеше, че обичам това заведение. Когато излязохме погледнах към небето, още нямаше полунощ. Рано беше да се прибираме у нас. Известно време вървяхме мълчаливо, но тя не издържа на мълчанието. 
-Те ну преставаш да ме изненадваш, а сега имам чувството, че не те познавам изобщо.-звучеше леко превъзбудена и това възбуди и мен. Обаче още не бях овладял гневният си импулс и за това се постарах да подтисна нагона, който бурно започна да напира в долната област на тялото ми. В такива случаи сексът бе неконтрулируем и можеше да стане лошо, вече ми се бе случвало. За това и винаги слагах маската на доброто момче. Тя обаче май усети, че съм напрегнат и сякаш неволно ръката и се отпустна и потърси бандажа на панталоните ми. Реакцията отдолу бе мигновенна едвам подтиснах импулса да я зграбча. Дръпнах се и тя учудено ме изгледа:
-Миличка, не сега нещата могат да излязат извън контрол.-задъхано промълвих аз.
-Ами ако искам точно това?-тя ме изгледа с примижал поглед. Мамка му, знаеше как да ме предразположи, но това точно сега не и трябваше изобщо. 
-Романтично е а и никога не сме го правили навън, наоколо е горичка, никой няма да ни види.-прошепна тя и облиза устни. Наистина бяхме се озовали в горичката наблизо, там често студентите си правеха срещи през  този сезон. Луната грееше отгоре в някакво странна синя разцветка. Не трябваше да го прави. Отворих уста да и противореча отново, но тя се приближи и докостна устата ми с пръст и поклати показалеца си:
-Ами ако искам точно това, винаги съм усещала нещо повече в теб, защо го кри толкова дълго от мен?
Идваше ми да изкрещя, че е за нейно добро и че не знае какво си пожелава, че последната, която ме предизвика в такъв момент се оттърва с комоцио и временна амнезия. Девойката, не помнеше нищо от онази нощ, но аз помнех и се стараех това да не се случи отново. Днес просто прекалих, може би бях събирал достта дълго, не знам, но имах нужда от освобождаване на напрежението.
-Миличка, не ти трябва, не искам да пострадаш.-отвърнах през зъби аз.
Тя се приближи на педя от мен и с едно движение свали зелената си блузка.
Преградите ми паднаха. Зъбите ми порастнаха, ноктите също и се чу страхотен вой. Да този вой излизаше от устата ми. Не не бях върколак, аз не вярвах в върколаци. Просто в мен имаше нещо сбъркано, сякаш дремеше вълк и когато бях гневен, той взимаше връх. И сега това се случи. Погледнах я с кръвясали очи. Тя сякаш не бе изненадана изобщо в нея също бе станала промяна, чак сега я забелязах. Около нея имаше светлина, някаква синя светлина.  От устата и бяха поникнали зъби тялото и бе станало черно с някакъв син отенък. От устата и се чу рев гръмогласен като на кагуар или черна пантера. Тя ми се усмихна. Телата ни се вплетоха сякаш в смъртоностна хватка, но не бе това беше любовна игра на диви зверове. Продължи дълго докато тя се измори или поне се направи и разкри корема си пред мен. Тогава проникнах в нея. Цялото това животинско преживяване бе невероятно. Тя мъркаше от удоволствие, точно като черна пантера а аз виех като див вълк. Скоро напрежението спадна и двамата останахме да лежим на тревата и по двамата ни имаше резки от ноктите ни, които вече се бяха прибрали, както и зъбите съответнто. Обаче, започнаха размишленията. Какво бяхме ние по-дяволите мутанти ли? Тя се извърна към мен:
-Това беше най-невероятното нещо, което съм преживявала, защо го криеше от мен?
-Не е ли очевидно?-засмях се аз.
-Скъпа, само да ти кажа нещо , аз междувпрочем ставам вълк като се ядосам. Как ти звучи това?.-добавих.
-Да прав си разбирпа се, авно и двамата сме се специализирали в това, да се крием от другите, но не е било нужно да се крием един от друг. Когато се опита да ме спреш се досетих какво има, само не знаех какво си....
-Да не би да казваш, че знаеш...
-Да знам, какво сме ние. Ние сме това, което хората са били едно време, едно с природата. Това, че си се научил, да го контролираш сам е страхотно постижение. Няма много като нас, всъщност ти си първият, който срещам. Мен майка ми ме обучи, за това и бях толкова търпелива към келнера, но гнева си беше в мен. Животното в нас, реагира на силните емоционална състояния, за да се справиме по-лесно с проблема и той да отмине по-бързо. Нещо като тотемно животно, но не точно, защото това животно е част от нас и ако се сприятелим с него може да е ценен помощник...
-Чакай малко, до сега не ми е помагал изобщо...
-Защото само си го спирал, не си го пустнал на свобода, но с необходимият контрол.
Кимнах, това беше откачено, но ми харесваше а и мъркането и още звучеше в главата ми, беше прекрастно, някак си неземно, сякаш бях част от нещо повече, докато се случваше. Растарсих глава, тя ме гледаше с леко перверзна усмивка и зебелязах отново котката в нея, която сякаш чакаше нова доза от това преживяване. Казах си какво пък и усетих как страста ме обладава отново. Дали щях да съжалявам за това, което превех сега не знам, но вълкът отново се събуди за подвизи а пантерата нямаше да чака. Щях да му мисля когато гневът улегнеше. А вие не ме съдете строго, не се знае какъв звяр се крие във вас.

написано е на един дъх, не съм влагал смисъл, просто пишех, защо тези хора имат животинско превъплащение не знам просто са такива!

Я,не се оправдявай,че си написал тая прелест...

импулсивно за това си мислех, че може да не е съвсем както трябва....

Вярвам във всичко добро,
но съгласи се не може без зло!
И тези хора са живи,
дори лоши, злобливи,
времето ще ги промени,
а ти с нас остани!

Весели празници!

И аз ти благодаря, радвам се че ти хареса! Знам защо радвам се че успях да те усмихна!

абсолютно съм съгласен с теб, благодаря ти, Весела Коледа и на теб! Благодаря ти и за стиха, страхотен е!