-Тате, тате вввярно ли е че дядо Кккколеда се е пппенсионирал и няма да ни носи повече пппподаръци.-дърпаше ме за панталона малкия. Обърнах се към него изненадано от къде му бе хрумнало това. Очите му бяха пълни със сълзи, всеки момент щеше да заплаче, винаги така заекваше на думите, когато щеше да ревне. Направих му знах да млъкне за малко и го изведох от заведението.
-Какво има малчо, от къде ти хрумна това?
-Ами вчера по ттттелевизията, един чичко посочи дядо Коледа, който си лежеше и гледаше телевизия и каза, че Ддддядо КККоледа се е пенсионирал и сега от Банка ОНБ сега са заели неговото място и раздават подаръците.
Мислено се хванах за главата. Някой глупаци не знаят как да рекламират. Малкият бе на две годинки и половина. Но разбираше достта, още не му бяхме казали, че няма дядо Коледа, исках да има нормално детство за разлика от мен.
-Няма такова нещо малкия, тези от телевизията лъжат.
Той ме изгледа тъжно с насълзените си очи и кимна, но явно още не бе свършил:
-Като казах това в детската градина децата ми се присмяха и казаха, че няма Дядо КОледа а подаръците ги получавам от теб и мама. А госпожата, когато отидох да и се оплача каза, че наистина било така. А ти ми каза да и вярвам на това, което казва!
Усещах, как в гърдите ми се надига възмущение. ТАзи жена не знаше какво приказва, трябващше да поприказвам с нея. Аз и се доверих а тя предаде доверието ми и най-вече разстрои синът ми.
-Госпожата явно не е била на кеф или се е объркала, аз ще поговоря с нея. Има дядо Коледа и аз съм го виждал като малък.
Това не бе съвсем лъжа, но не бях сигурен, че е дядо Коледа или някой от любовниците на майка ми. Защото след срещата с него тя се промени и промени живота си. Синът ми кимна. Усмихна се, макар, че в очите му още имаше съмнение, но то бе малко. Прибрахме се в къщи. Жена ми бе сготвила любимото ми ориз с парченца телешко по китайски. Целунах я на влизане и тя ми се усмихна лъчезарно, но веднага усети, че съм ядосан.
.Миличък, отиди да гледаш телевизия, искам да поговоря с баща ти.-обърна се тя към него.
-Не не телевизия, нямам им доверие, пустни си ето това двд, днес ти го взех.-казах му аз и му подадох двд с Найтмен, любимият му супергерой. Той зарадвано скочи взе го и бързо истича да го пустне.
-Коте какво има.-изгледа ме тя изпитателно.
Разказах и какво е станало. Тя мисли известно време, после приклекна и започна да си играе с косата си. Изчаках я да помисли, знаех, че няма да чакам дълго.
-Трябва да говорим с госпожата и двамата.-тя наблегна на последното. Знаеше, че когато става дума за семейството ми ставах неконтролируем в някои моменти. Само кимнах.
-Децата не можем да виним, че така са възпитани, но преподавателката ....-в погледа и блеснаха искри. И тя бе ядосана. Сигурно се чудите, защо се притеснявам толкова, от истината, която ще разбере момчето. Смятам, че всики трябва да е готов за истината и да я узнае, когато е необходимо.
На сутринта се обадих в детската градина и казах, че малкия днес остава в къщи а ние със съпругата ми ще дойдем да поговорим с госпожата. Поканиха ни. Запалих трудно колата, бе замръзнала отминусовите температури. Навън беше красиво изцяло в бяло, дори дърветата, но беше студено. След няколко минути пристигнахме. Поканиха ни в кабинета.
-Добре дошли, кажете какво става, нещо с детето ли не е наред?
-Малкият физически е добре, но....
-Нека аз говоря скъпи.-постави ръка върху моята жена ми. Познаваше ме и за това ме спря, тя не обичаше скандалите.
Разправи всичо, бавно и методично без капка емоция, възхищавах и се за това. Аз не го можех това умение. Когато приключи, единият виновник за ситуацията гледаше шастисано.
-Аз имам подход към децата, смятам, чме трябва да знаят истината от рано, за да бъдат подготвени за трудния живот.
Зяпнах, просто не вярвах на ушите си. Жена ми стистна силно ръката ми. Аз се извърнах към нея и я изгледах сърдито. Тя не ме погледна, гледаше госпожата.
-Искам да говоря с директорката, веднага.-каза тя без капка емоция. Учителката цялата пламна. Отвори уста да каже нещо, но като видя, моят поглед както и този на жена ми отстъпи и сви рамене. Поведе ни към стая в дъното на коридора.
Отново разказахме всичко на директорката. Тази история вече се разказваше за не знам кой път. Беше ми пистнало. Директоракта кръстоса пръсти и се втренчи в тавата. После погледна над очилата си право в мен. Почувствах все едно бях на изпит по физика в гимназията. Гласът и бе басов:
-Служителката не е направила никаква грешка, не разбирам от какво се оплаквате.-очите и ме гледаха мъртво. Без никакво чувство. Побеснях, отметнах ръката на жена си и отворих уста:
-Да сте чували за разбиване на детски мечти , това малко ли е бе тъпа...
Жена ми ме дръпна и излязохме навън.
-Знам че гневът ти е справедлив, но успокой тамперамента си, става ли?
Кимнах намръщено. Тя влезе вътре, аз останах навън. Замислих се. По това време на годината не се намираха лесно места в детските градини, за това местенето не бе алтернатива. След дест минути жена ми излезе от стаята. Личеше си че е бясна и едвам се сдържа. Беше мой рад да я поуспокоя. Влязох в един Бар наблизо и я завлякох с мен. Не обърнах внимание на името му.
-Какво стана мила?
Тя ми се усмихна унило. Въздъхна леко.
-Накрая не издържах и аз избухнах. ТАзи жена ми лазеше по нервите. Каза ми че се държа като снобарка и че детето ми е достатъчно голямо за да му кажа истината. Тази ще ме учи как да си възпитавам детето. В момента има голяма вероятност да напустнем това детско заведение. НЕ искам да възпитават синът ми според гледната точка на тъпи рекламни оператори.
-Искаш да кажеш режисьори.
Усмихна ми се мило.
-Миличък, не ме поправяй, става ли?
Усмивката и не вещаеше добър край на деня и аз смутено млъкнах.
-Извинете, че се намсвам, но случайно чух за какво става дума, мога ли да ви попитам нещо...
-Ами защо не , все пак историята вече я разказвахме поне 10 пъти днес, защо и вие да не чуете.-саркастично се усмихна жена ми. Разказахме му историята, тя само добави скандала на, който аз не бях присъствал. Непознатият само кимаше. Бешес черна коса и бяла брада. Брадата беше къса тип катинарче и когато се усмихваше и кимаше ми напомняше на някой, но на кой?
-Разбирам, в съвременния свят хората не оценяват цената на мечтите, както и тяхната загуба. Щом сте реагирали така предполагам за вас няма защо да се тревожа нали?.-той ми смигна на мен и жена ми. Аз се изчервих а тя захихика срамежливо. Боже, този човек имаше влияние върху мен. Но не можех да разбера какво. Чувствах се сигурен с него някак си все едно ... трудно е да се опише. И наистина ми беше познат от някъде.
-Имам усещане за дежавю.-промълвих, не бях сигурен, но го казах.
-Ти ли си хлапето, което наблюдаваше през ключалката докато говорех с майка му, преди повече от тридесет години?.-той ме изгледа. Почувствах все едно чете мислите ми.
-Как е тя?
-Почина, в катастрофа, миналата година, но изживя пълноценно последните 36 години от живота си. Вие да не сте...?-не довърших думите си, беше ми на езика, но не вярвах в ...
-Е може и така да ме наречеш, но от едно време нещата се промениха. Сега просто моите подаръци са за тези, които имат нужда и които искат да са добри и не са играчки. Материалното в днешния свет, вече няма значение....наистина играчките вече са нещо, което нямат това значение, както преди.-той въздъхна леко. Жена ми се пулеше и не вярваше на очите си, личеше и. Ами трудно е за вярване, но все пак...една малка частичка от мен и се искаше това да е вярно и нейният писък си пробиваше брутално път и започна да овладява мислите ми.
-Сега просто докосвам сърцата на хората и ги карам да се замислят. Приказката за чичо Скрудж, дето са ви чели и разказвали и сте гледали не е измислица, истина е. Е прзнавам си.-усмихна се той.-там малко прекалих с ефектите, но имаше разултат. Тогава разбрах, че мога да подарявам на хората сърца. На тези, които им липсват такива. Надежда на тези, които имат нужда от нея и сила за осъществеването на мечтите на тези, които искат истински да ги постигнат. Това правя подарявам Коледа за душата, за духа, не за егото или тялото.
Усмихна се и стана. И жена ми и аз понечихме да кажем нещо, едновременно и да станем и да го последваме, но се сбълскахме, като се пльоснахме по дупе на плочките. Той излезе през вратата. Понечих да извадя пари и да платя сметката. Келнера се усмихна:
-Идвате за пръв път нали?.
Кимнах отнесене.
-Тогава заведението черпи.
Излязохме бързо навън. Огледахме се припряно. Нямаше никой. Решихме да се приберем вкъщи.
Когато отворихме вратата синът ми се хвърли на врата на майка си.
-Мамо, тате има дядо Коледа , поговорих си с него. Много е готин виж какво ми подари, каза, че е за вас.
В ръцете му имаше стъклена играчка в която имаше сърце, като се разклатеше върху него заваляваха сини снежинки във вид на сърчица. Отдолу пишеше "Подарявайте сърца на всички около вас, както аз ви докоснах, така и вие ще можете да го правите".
Когато докоснах играчката по мен мина лека тръпка и разбрах, ние бяхме помощницете на дядо Коледа. Взех синът ми и моята любима и отидохме при учителката.
-Госпожице, заповядайте този подарък в знак на извинение.-подадох и сърчицето. Тя се усмихна накриво и протегна ръка. Поколеба се , но го пое по нея премина тръпка. Поток от думи се отприщи от устните и.
Тя бе докосната от Коледния дух, извини ни се и прегърна малкия, като повтори поне 10 пъти че наистина има дядо Коледа. Сбогувахме се и отидохме при директорката. Бръкнах в чантата сърцето си стоеше там, сякаш никога не бях го давал. Процедурата се повтори.
Дядо Коледа, седеше и наблюдаваше ситуацията от далече:
-Браво помощници мои, но дали това вълшебно време на Коледата ще продължи и сле нея? От вас зависи.-усмихна се и тръгна към Бар "Среща на силите".

Това е Коледният ми подарък за вас едно сърце, вие преценете какво да правите с него! Трябва да осъзнаем нещо, Коледата не е просто празник а ежедневие , не е време да се реваншираме а да градим!

за ценния подарък!Коледа сме самите ние.

иска ми се да го разберем и да не се суетим толкова около него! Защото не подаръците и харченето са важни а ние!