-Махай ми се от главата!-вече за пореден път го казваше. И не можеше да направи нищо в действителност. Защото той не беше действителен, реален е поне не беше за другите. Объркана беше и не знаеше какво да прави.
-Миличка, устата ти изричат едно но вътрешно не го мислиш. Нали ти казах, усещам какво става в душата ти.-ироничната му усмивка я побъркваше. Тя и беше една от причините да не го забрави, подсъзнателно да го задържа тук. Не можеше да се лиши от компанията му, без нея се чувстваше самотна, но понякога бе прекалено натрапчива. Замисли се, напоследък и се случваше доста често да го прави и не и харесваше на къде я извежда потока на мислите и. Върна се около година назад, когато всичко бе идеално. Как и се искаше този момент да не свършва. Бяха се запознали случайно в едно кафене. Причината за това беше неучтивата и неориентирана продавачка. Тя имаше голяма банкнота, а глупачката, не можеше да и върне пари, нямаше. Винаги се бе чудила на шефовете на такива заведения, те малоумни ли бяха, та не оставяха дребни пари. От опашката зад нея, се протегна един мъж и остави някакви стотинки, като поръча един чай и за себе си, като и се усмихна мило. После в различни разговори се шегуваха, че тази е била причината за запознаването им и винаги и оставяха голям бакшиш. Имаше още един час до работа и тя за благодарност му предложи да изпият сутрешната си закуска заедно. Той се усмихна на израза и прие. Беше импулсивен, винаги знаеше какво да каже, със страхотно чувство за хумор. Веднага го хареса. Когато погледна към часовника, забеляза че вече закъснява с повече от десет минути. Той и подаде визитката си и тя изтича на бегом, разочарована, от това, че прекъсва такава хубава среща. Минаха четири дни, докато тя събере сили или смелост по -скоро и му се обади. Постъпвайки като джентълмен, той и предложи да се срешнат на кафе след работа. Тя разбира се прие. След това нещата се развиха по познатия сценарий. Всичко беше перфектно до определен момент. Когато разбра, че той не е перфектен, тя също не беше. Развали се магията, която бе поддържала връзката им толкова дълго. Проблема беше, че вече нещо се бе променило, не искаше да си спомня какво а и нямаше значение. Разделиха се като големи хора. Но с болка в гърдите. Не искаше да си спомня това, но се връщаше отново и отново към този момент. Десетина дни след това той почина в катастрофа. Обикновена катастрофа. И тогава започна всичко. По някакъв начин тя го призова и го покани в живота си. Не знаеше как. Един ден се събуди беше сънувала сън, който се повтаряше вече за трети път. Вероятно мозъкът се освобождаваше по този начин от напрежението, но така тя обаче се напрягаше допълнително и сякаш се движеше в порочен кръг от, който нямаше измъкване. В сънят си тя беше насред шосето в ношница на цветчета а той облечен в костюм. Тя протягаше ръка към него, но все не можеше да го достигне, коолкото и бързо да тичаше. Беше плувнала в пот. Този път обаче имаше разлика и тя и крещеше право в лицето. Той се бе надвесил над нея и я гледаше усмихнато с онази иронична усмивка. Тя исписка леко в първия момент а след това като ъсъзна какво вижда се разкрещя, като сложи възглавницата пред очите. Махна я още беше там.
-Тук съм, все още съм тук.-и каза той.
Постепенно свикна с него, даже се радваше, че е при нея. Беше призрак, дух, същество от астрална величина. Това нямаше значение. Проблема беше, че постоянно се движеше с нея. Навсякъде усещаше присъствието му. Другите не го виждаха. Понякога и беше трудно да не се засмее, докато той иронизираше, мъжете, които разговаряха с нея. Той почваше да пречи на живота и. А тя не можеше да го отхвърли. Не можеше, той запълваше някаква празнина в нея. Оставена след края на връзката им. И тая празнина крещеше за запълване. Обаче, тя вече не искаше той да и се меси в живота и, искаше призраците на миналото да си отидат от живота и. И за това повтори :
-Искам да си вървиш, моля те върви си, никога не съм искала да те задържам тук.-тя изхълца леко, докато миеше съдовете от поредната и самотна вечеря.
Той отново се усмихна и разбра какво означаваше тази усмивка, ако беше реален човек, щеше да го изпъди лесно, но призрак?Как го бе повикала? И защо той се бе отзовал. А може би полудяваше? Отишла бе да се прегледа, не бе казала всичко, но я прегледаха, не откриха отклонения в ЕКГ, нито в ЕЕГ, нито със скенера. Тялото и бе наред, имаше само завишени нива на допамин и адреналин, но не толкова много, препоръчаха и спокойствие и хапчета за нерви. Не взе хапчетата с какво ли биха и помогнали? С какво?
Преоблече се, вече бе свикнала с неговото присъствие и не се смущаваше, а това може би бе най-смущаващото. Излезе и се качи в колата, и подкара на път за работа. Спря близо до едно друго кафе да си купи сутришната доза. В кафето в което се бяха запознали вече не ходеше. Докато спираше одраска малко калника на една кола. Притесни се. Един млад мъж такмо излизаше от кафето и тичешком се приближи до колата. Явно бе неговата. Тя уплашено го изгледа:
-Извинете, просто не знам какво ми става напоследък, по принцип не ми се е случвало, боже господи, какви ги говоря, ще покрия щетите от ремонта.
Той се усмихна:
-Щетите не са големи, но ако искате, може да ме почерпите едно питие като извинение..той се усмихна.
При, което тя се изчерви, не и се беше случвало от...ами откакто бе приключило всичко предния път. Тя леко потрепери, усети присъствието на призрака на отминалата връзка.
-Разбира се, няма проблем.
Имаше около час, докато офисът и отвореше врати. Настаниха се в едно сепаре. Чак сега забеляза на менюто пишеше Бар"Втори шанс". Отдолу пишеше посетете и Бар "Среща на силите". Усмихна се и потъна в разговора, усещаше привличане към него, което отдавна не бе изпитвала, усещаше спокойствие, дори ...може би това бе щастие, отново бе омагьосана. Духът се усмихна малко тъжно, когато тя не го забеляза. Бе се погрижил, сега беше време да намери покой. Тя не усети липсата му. Вечерта се прибра цъфтяща от щастие, на другия ден излезе с момчето, бе оправил драскотината на колата и я закара в друг страхотен бар. А след това...вече няма значение, останалото е история.

Надявам се да ви хареса, това, което пиша, и се надявам да намеря, приятели тук!

Да и хубаво пишеш...

Има хора, които заслужават втори шанс...

повечето заслужават!