Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Постинг
21.06.2011 10:52 - Случки в градският транспорт:Няма как!
Автор: fenris Категория: Изкуство   
Прочетен: 3631 Коментари: 2 Гласове:
16



Отворих очи. Слънцето гъделичкаше нежно миглите ми. Беше вторник. Дори не беше средата на седмицата. Въздъхнах оставаха още четири дена до петък. Отвратително. Пуснах телевизора, там веднага цъфна някакъв представител на властта, който отново се оправдаваше или хвалеше с нещо, превключих и бавно се запътих към банята. След половин час вече се чувствах по-добре. Наметнах халата за да попие капките по тялото ми и се заех с втората част от сутрешният ритуал. След като прическата и гримът бяха готови се насочих към спирката на трамвая. Докато чаках до мен бяха застанали две пенсионерки и обсъждаха увеличението на олиото и захарта. Абе обикновен ден с една дума. Все пак слънцето огряваше небето. Лек вятър подухваше и рошеше косата ми. Това ме накара да се почувствам по-добре. Не исках да си вазвалям настроението. Игнорирах разговора до мен и в този момент трамваят мистериозно се изправи срещу мен. Качих се. Имаше свободни места. Още беше доста рано. Предпочитах да пътувам така. Не обичах препълненият градски транспорт. Не че някой го обича, но хората се примиряват с всичко. Аз обаче не бях от тези хора. Седнах и си пуснах мобилният телефон на слушалки да си слушам радио. Пред мен стоеше майка с дете. Количката бе паркирана така, че бебчето на около 3 годинки гледаше право в мен и ми се усмихваше. Аз му се усмихнах в отговор. Обичам децата. Някой ден сигурно щях да си имам и свое, но още не бях срещнала подходящият господин за това. Малкият палавник, забеляза телефона ми и се протегна към него. Беше червен, вероятно това го привлече.

- Телефончето ли искаш?

- Аха.

- Кака слуша музика на него искаш ли и ти да слушаш?

Обърнах се към майката. Тя изобщо не обръщаше внимание а просто гледаше напред в някаква точка в трамвая. Проследих и погледа, но не открих нещо интересно там. Междувременно малкия се бе изпънал и вече докосваше телефона. Зачудих се дали да го дам. Бебчето силно се напрягаше да стигне до него, но предпазителя на количката му пречеше. Подадох му го. Децата са ми слабост, имам племеници и те са ми любимите същества. Поня като бяха на тази възраст.

- Това е телефон, знаеш ли какво се прави с него?

- Альо, Альо.-каза малкият. Аз се усмихнах и му сложих едната слушалка на ухото. Детето определено се забавляваше, повтаряйки двете думи. По радиото звучеше някакво рап парче и той явно мислеше че си говори с някой.

- Много са забавни на тази възраст нали?-обърнах се очаквайки да е майката, но не. Беше една жена на съседният стол. Майката изобщо не обръщаше внимание, сякаш това, което ставаше не я касаеше.

- Да наистина много са сладки.-съгласих се с нея.

Малкият дръпна майка си за ръкава и каза:

-Альо, Альо.

Вече беше окупирал телефона сякаш беше негов. Майка му само кимна безизразно. Наближаваше ми спирката и аз трябваше да се приготвя за слизане.Побутнах майката и я попитах:

-Извинете, как да го излъжем, за да си взема телефона, все пак слизам на следващата спирка. Ще ми помогнете ли?

- Ами няма как. Ще заплаче.

Втрещих се.

- И какво правим сега?-попитах.

Тя само сви рамене.Сякаш ми казваше, че сама съм се забъркала в това, да се оправям.

- Госпожице да ви помогна ли да го вземем по другият начин?

Беше един мъж, който стоеше прав. Майката го изгледа безразлично, сякаш е някакъв отцепил се от партията си депутат. Не знаех, за какъв друг начин говореше господина, но не исках да разплаквам малкото.

- Не няма нужда.-отвърнах.

Погледнах малкият и хванах телефона си. Той обаче не го пусна.

- Не дава.-и го задърпа към себе си като с това измъкна кабела на слушалките. Телефонът естествено спря да свири.Детето отново го сложи до ухото си и каза:

- Альо, Альо.

Тръсна го. Изпотих се ами ако го изтървеше?Детето се намръщи:

- Не боти.

- Да така е казах аз, да го да му сложа батерия за да работи.

- Не дава.

Спирката беше на 10-тина метра. Вече се примирих, че ще трябва да се возя още няколко спирки. Целият трамвай гледаше сцената. Забелязах и няколко усмивки. А на мен никак не ми беше до смях. Що за майка оставаше детето и да взима разни неща от непознати? А и на мен къде ми беше акъла да му давам телефона си? В жест на отчаяние извиках малко по-високо:

- Дай да му сложа батерията за малко само и ще боти става ли?

Хлапето ме изгледа, но сякаш уверението ми  подейства и хлапето ми подаде усмихнато телефона. Вратите на трамвая се затваряха и аз го грабнах и се промуших между тях. Зад мен се чу високият рев на хлапето. Беше ми много жал за него.

Историята е по действителен случай с малки изменения!Надявам се да е за поука на някой!






Гласувай:
16
0


Вълнообразно


1. mamas - Какво ли не се случва...
26.06.2011 20:02
Не само в градския транспорт.
И какви ли не "майки" съм виждала, дори не заслужават това свято име...
Поздрави, приятелче :)
цитирай
2. reason - Като на майката не й пука, научи ти ...
13.12.2011 11:48
Като на майката не й пука, научи ти детето какво може и какво не. Вместо да се чудиш какви извинения да измисляш, просто му обясняваш, че трябва да слизаш и бавно, но твърдо, взимаш телефона. Ще заплаче, да. И какво трябва да направиш, да отседиш още няколко спирки с тях ли? На какво ще научи това детето? Децата трябва да растат в нормална среда, не в модифицирана специално за тях (под това разбирам да си промениш плановете за деня, защото детенце в градския транспорт не искало да ти пусне телефона... Ами ако бързаш или ако си стигнал точно навреме за работа/лекции?), защото ще се научат на неща, които по принцип не са нормални и няма да им се случват често, което ще ги кара после да плачат още повече - щом веднъж е станало, защо да не стане пак? Щом веднъж някой непознат си е променил графика за деня, заради детски каприз, защо да не го правят всички?
Най-естествената реакция е човек да си вземе телефона мило, с усмивка, обяснявайки на детето, че слиза на спирката. Това е. Ами ще заплаче... Днес ще заплаче, а утре ще знае, че 1. чуждото не е негово, 2. не може всички да се съобразяват само с него, 3. и другите хора имат желания и потребности, както и задължения.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fenris
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1149088
Постинги: 321
Коментари: 5882
Гласове: 30771
Спечели и ти от своя блог!