Знаете, как е в живота гледате някой филм и си казвате, е това няма как да се случи на мен. Гледате някой сериал и си казвате, такива неща не стават в живота. Това му е хубавото на киното и телевизията, не са истински, не се случват в действителност. За това четем книгите и нямаме търпение да стигнем до края на разказа или романа. Същото е и с автора, когато пише. Той преживява това което се случва мужду потракването на клавишите, той усеща желанията, тайните мисли на героите си, някои от които остават непредадени на реалните или виртуални страници. Все пак обаче всичко е измислено и не може да се случи в действителност. Не може ли?

Тази сутрин се събудих с леко главоболие и погледнах с усилие. Будилникът мигаше показвайки 0:34. По-дяволите пак беше спирал тока погледнах си мобилният телефон. Не бях закъснял слава богу. Отново ме чакаше един работен ден. Действителността ме зграби с костеливите си пръсти. Погледнах наляво. Съпругата ми блажено се усмихваше насън. Всичко живо спеше а аз кокорих очи като сомнанбул, който отива на работа. Безсъзнателно и механично всеки ден. Оттръсках глава да прогоня мислите си. От известно време бях решил да мисля позитивно. И да ви кажа хора помагаше. Е не ставаха чудеса като във филмите, но пък ми бе по-забавно да живея. Погледнах през прозореца. Не валеше.И слава богу. Погледнах компютъра показваше 12 градуса в пет сутринта. Добре значи времето беше приятно.Изпих си натуралният сок.Целунах съпругата си по бузата. Тя се усмихна и размърда.Всъщност животът ми беше хубав, нямах причини да се оплаквам. Само да беше и малко по-интересен. Дали знаех какво искам? Приготвих се и излязох през вратата. Скучно нали? Излязох навън и тогава силният вятър ме шибна странично. Олюлях се. Господи, колко топъл беше. Това беше първата ми мисъл и последната преди да усетя, че майката Земя остана под мен. Замахах с крака като анимационен герой от една компютърна игра стратегия, който повдигат във въздуха и убиват с псионични сили. Това не бе релано. Краката ми ритаха в опит да намеря нещо твърдо на което да стъпят. А аз сякаш наблюдавах нещо интересно. Засмях се на иронията. А вятърът ме носеше бавно сякаш на забавен каданс. Хрумна ми, че нямах куче на име Тото и се разхилих на глас.

-Вече не си на улица Синигерче, Дороти-казах аз и се изхилих.

Ще признаете, че гледано отстрани е смешно, естествено ако не се случва на вас.А вятърът сякаш промени посоката си и аз извиках:

-Ей отдалечаваш ме от работата бе, пустни ме долу.

Вятърът не ме чу и просто ме насочи към един мост. Е явно нямаше да ме върнат в Канзас. Всъщност, не случайно ви интерпретирам нещата от гледна точка на „Магьосникът от Оз”. Причината е проста, гледах миналият ден една нова интерпретация на произведението, която никак не беше лоша. Е да ама такива неща не се случват на хората нали знаете?

Мостът не ми беше познат, но и аз не бях обикалял града от край до край. Вятърът бавно ме пустна на тротоара. Първото което видях бешече съоръжението бе внушително и изглеждаше наскоро построено. Отдолу бушуваше буйна река. Вероятно заради многото дъждове, които се изляха напоследък. За това се зарадвах като видях, че не вали. Озърнах се, сякаш очаквах причина да съм тука. На 10 метра от мен на парапета бе застанала девойка с разрошена къса коса и омазана с грим вероятно от плакане.

- Не се приближавай, ще скоча.-изкрещя ми тя.

Ситуацията беше абсурдна.Първо, вятърът сега това.И как изобщо се бе задържала тук на парапета без вятърът да я бутне.

- Що?-въпроса беше глупав и аз го почувствах, но нима очаквате да реагирам адекватно, при цялата тази ситуация, който вятърът създаде за мен?

Момичето се опули.

- Не ме гледай така продължих аз.Мен вятърът ме довя тук. И имам предвид буквално. Не очаквай да знам историята на живота ти. Всъщност тя реално не ме интересува.Все пак, няма основателна причина да го правиш.

Нали сте гледали как стават тези неща по киното?Е не е толкова забавно на живо. Напрежението е голямо, защото усещаш, че думите които ще кажеш, може да са последните за човека пред теб.

- Тъпа съм за това.

- Моля?

- Нямам мозък. Аз съм Плашило без мозък и за нищо не ставам.

Това не можеше да е реално. Аз бях Дороти, а Плашилото бе женско. Разхилих се. Ами смешно беше.

- Май сънувам, не може да е друго. Просто няма начин.

- Плашило ли се нарече?

- Много ли ти е забавно задник? Искаш ли да скоча да се позабавляваш още? Поне някой ще е доволен от смърта ми.

Май нещата бяха сериозни.

- Добре, чакай. Разкажи ми.

- Ами разбивали ли са ти сърцето?

- Да, но то няма нищо общо с мозъка.

- Ама ти вярно си бил голям шегаджия а?

- Чакай да ти разкажа аз нещо интересно.

И и разказах историята ми от тази сутрин. В очите на момичето проблесна светлинка и тя също се разсмя. Притичах и я издърпах от парапета. Тя ме прегърна и заплака. Прегръдката не значеше нищо, просто имаше нужда от рамо да поплаче и аз бях наблизо. Сълзите се изливаха като из ведро. След това секнаха.

-Вярно, твоята история си е забавна.

-А ти вярно ли си Плашило?

-Това ми е сценичният псевдоним, актриса съм.

Разделихме се, без да чуя причината довела я до ръба, но имах усещането, че тя намаше да повтори опита. Не знаех обаче къде да тръгна.Не познавах района. Хвана ме страх. Тръгнах надолу по моста. И докато се усетя отново крачех във въздуха. Историята продължаваше. Вече очаквах следващата среща. Вятърът ме понесе над града в крайните квартали. Достраша ме. Бях чувал лоши неща за този район. В една улица видях двама души. Единият бе хванал другият с нож на гърлото. Това беше обир. Вятърът ме приближи отгоре бавно за да наблюдавам. Крадецът беше бабаит. А човечецът, който бе хванал беше дребничък и клющав. И сега какво се очакваше от мен? Заслушах се:

- Ей давай парите.

- Моля ви, обирате ме за трети път този месец, не ми останаха пари да си платя сметките, оставате ме.

-Ама ти опъваш ли ми се. Искаш ли да ти клъцна гърлото?

-Извинете, този който го обират. Каква зодия сте?

Въпросът беше абсурден, обаче и ситуацията бе абсурдна, ще се съгласите нали?

-Зодия лъв.

-Ей кой си ти бе?Къде си?Махай се да не се разправям с теб.

Крадецът не ме виждаше защото бях доста над него.Това беше вече прекалено имах си работа след Плашилото и със Страхливият лъв.

-Пич, не трябва да те е страх от този.

-Млъквай бе, не се меси, че и ти ще намажеш.

Хрумна ми нещо и отново си отворих устата.

-Гледал ли си едно предаване по Нешънъл Джиографик за това кък да се защитиш от кражби и други такива неща?

Не очаквах това да свърши работа, но съгласете се аз се реех във въздуха като Каспър доброто духче. Нямах много възможности.

-Да.

Това баше добре.

-И кво кат си го глеал?Ще пробваш трик на мен ли? Я кротувай и давай парите. А теб, теб ще те подхвана като свърша с тоя.

Престъпникът се огледа. Това беше грешка. Човечецът се задейства, сякаш нещо се отключи в него.Той хвана с две ръце ръката с ножа дръпна го.Изкарвайки го от равновесие и извъртайки ръката му зад гърба под такъв ъгъл, че тя застрашително изпука и стъпи с крак върху гърба му опъвайки ръката на нападателя си под невъзможен ъгъл. Той запищя от болка и изпустна ножа.Човека спокойно извади мобилният си телефон и набра 112. А вятърът ме понесе надолу към центъра на града.Бе останал един герой в моята история. Сещате ли се кой? Вятърът ме зарея и ме изпрати право в един парк. Завъртя ме като торнадо и пустна пред една пейка. Пред мен на нея режеше младо същество. Трудно ми беше да преценя какъв пол е, защото косата му скриваше лицето. Беше пиян. Повдигнах брадичката му. Очите му се впериха в мен.

-Кво искаш пич?

Беше тинейджър. Момче.

- Кво правиш тук?

Превключих на жаргона му.

- Що да не си полиция по парковете.-той се изхили.

- Не ама имам чувството, че имаш нужда от доктор.

- Аз нямам сърце пич, не ми трябва доктор. Нищо не може да ми су случи.

Да познахте. Срешнах и Тенекиеният човек. Абе забавно си беше и аз отново се разсмях. Момчето ме гледа известно време, но и то се засмя. Накрая като свърши смеха той попита:

- Защо се смяхме.

Разказах му историята си. Той отново се засмя:

- И сега кво? Аз съм Тенекиеният? Как ще ме излекуваш?

Въпросът бе естествен?

- А какъв ти е проблема?

- Проблема ми пич, е че нямам чувства. Опитвам се да си ги предизвикам, по всякакъв начин. Нищо не помага. Опитах ква ли не дрога. Алкохол, жени, дори едно нещо, дето едно момиче ми го даде в парка. Нарече го „Есенция щастие”. И то не ми помага. Аз нямам сърце пич, не мога да чувствам. С другите ти е било лесно.Аз съм труден.-той се усмихна предизвикателно.

- Не се ли разсмя преди малко?

- Ей верно бе. Прав си. Май все пак не съм безнадежден. Той се огледа. Знаете как е във филмите. Нали? Покрай нас мина хубаво момиче, което ни погледна и погледът и се задържа върху него. Очите му изскочиха.Тя отмина бавно и от ръката и се плъзна нещо.

- Ей пич, нещо става с мен в корема ми сякаш има цунами. Оставям те ще и занеса това дето изпустна. И незабравяй, че имаш още един герой.

-Моля?

-Май аз няма да съм последният.-той ми смигна.

Оказа се прав. Вятърът ме издигна и понесе вън от града. Под мен вече беше планината. Вятърът ме приземи на една поляна. Огледах се. В центърът и в капан се гърчеше вълк.

- Ти трябва да си Тото?

Вълкът изръмжа предупредително. Животното беше уплашено. Чух скимтене и се извърнах, две малки вълчета страхливо наблюдваха от едни храсти. Майка им се задърпа към тях. Приближих, правейки успокоителни движения. Вълчицата продължаваше да ръмжи.Бавно я доближих и хванах капана. Беше силен. Трябваше да застана с гръб към нея.и да натисна с две ръце.

- Нали няма да ме нараниш Тото?

Вълчицата изплези език.Натиснах капана. Въчицата измъкна кракът си и облиза кръвта. Изплези ми се и побягна към малките си. Тенекиеният човек беше прав. Това беше последният участник в моята история. Вятърът ме понесе и ме върна пред входа на блока. Слънцето вече се показваше над планината. Телефонът ми иззвъня.

-Зайо къде си?

-Ами тръгнах за работа.

-Каква работа?Днес е събота.

Седнах на стъблите пред входа и започнах да се смея на глас. Днес дори не трябваше да излизам.Навън вече подухваше лекичък топъл ветрец, въпреки че беше зима.

-Изкаш ли да се поразходим, имам да ти разказвам невероятни неща.

Може и да не ми повярва, но пък това което ми се случи не е за вярване нали?