Притвори очи отпусна се на мекият матрак. Купи си го с един бонус към заплатата. Искаше поне малко да се поглези а и имаше още една причина за тази покупка. Скоро звуците се промъкнаха и понесоха във въздуха. Тя се усмихна и образите затанцуваха в съзнанието и. Приказни и завладяващи. А звуците се лееха нежно и успокояващо. Гласът на четящият бе нежен и успокояващ, възбуждащ и растърсващ едновременно. Вчера бе започнал нова история. Тя изгаряше въображението и като нажежен от драконов дъх меч. Въображението и рисуваше приказни създания, чертаеше плановете на замъци и дворци. Бавно очите и започнаха да се затварят съзнанието и се унасяше в приятна релаксираща дрямка, когато чу:

- Стига толкова, за днес, утре ще продължим нали? Хайде, зайче.

Не чу отговора. Съзнанието я бе пренесло в старинен замък изграден върху пещера. А в пещерата се бе нанесъл дракон. И драконът искаше всяка година по едно момиче не докоснато от мъжка ръка. Никой не знаеше какво прави той с тях, но всички предполагаха, че ги изяжда. Тя беше определеното за тази година момиче. Около дракона веднага се бе оформил култ и този култ правеше изчисления, коя девойка е готова тази година за него. Тази година бе тя наред. Ритуалът бе започнал, косата и бе сплетена на две дълги плитки. Тя бавно носейки се като в транс вървеше към пещерата. Хората пееха отстрани, защото знаеха, че жертвата щеше да им донесе богатство и благодат. Драконът, можеше да спре ръменето на дъжда. Можеше и да го предизвика. Всичко зависеше от него. Целият им живот. Някои възрастни хора си спомняха за времето, когато нямаше дракон и тогава цареше благодат и имаше богатство и нищо не зависеше от говорещи чудовища. Тя бавно вървеше и пещерата се уголемяваше пред нея. Портите и направени от лава се отвориха и главата на дракона се показа. От ноздрите му изкочи тънка струя огън и факлите подредени на олтара му пламнаха. Тя извика и... се събуди.

Кристина задъхана се огледа. Намираше се в леглото си. Беше събота сутринта 7 часа и 49 минути. Разтърси глава да прогони усещането за неизбежност завладяло съзнанието и. Чувстваше се странно. Тялото и беше напрегнато и живо, буквално можеше да усети живота във всяка една клетка в него. Съзнанието и от друга страна бе отпуснато и объркано. Още не можеше да осъзнае, че просто бе сънувала. Сънувала? Дали? Тръсна глава и пусна телевизора. Икономическата обстановка я върна в реалността. Усмихна се дори. Бе започнала да слуша приказките от близо месец и оттогава, нямаше нужда от кафе сътрин, тялото и бе като навита на пружинка човече. Обаче всяка вече сънуваше, цветно и истинско. Ако искаше можеше да започне да пише за сънищата си. Сигурна беше, че ще намери читатели. Толкова живи и истински бяха. Можеше да се закълне, че са истина. Поради някаква аномалия, тя успяваше да чува мъжът, който четеше книжки на детето си, но не знаеше нищо за него, нито дали, беше женен, което всъщност се подразбираше. Всъщност нищо. Обаче гласът му, бе така омайващ и четеше с такава страст, че рисуваните от автора картини оживяваха във въображението и. Бе ставала, арабска принцеса, пиратска дъщеря дори дух излизащ от лампата. Така се бе зарадвала като я освободиха от лампата. Наистина беше странно. Обаче това някак си бе променило навиците и, живота и. Чакаше с нетърпение, приказката да започне точно в осем вечерта. И след това заспиваше. Нямаше вече късни сериали, нямаше нужда от тях, колкото и да бяха интересни. Картините рисувани от разказвача всяка вечер и бях достатъчни. Вече не можеше и да си помисли без поредната доза въображение, което получаваше всяка нощ. Обаче сънищата я притесняваха, бяха толкова реални, истински. Дали не ставаше нещо с нея. Полудяваше ли? Не бе казала на никой за този странен феномен. Всъщност какво да каже? Че се бе влюбила в глас? Не, не можеше да бъде, не беше влюбена. Тя дори не знаеше, кой е той, как изглежда, можеше да е кривоглед, кривокрак, обратен, с гърбица, въображението и предостави толкова възможности, че тя изписка от ужас, съвсем неволно. Какво и ставаше по-дяволите.

- Вземи се в ръце момиче. Веднага.-извика тя.

Може би фантазията поднесена на готово криеше опасности?

- Ало, има ли някой?

Тя притихна. Явно аномалията бе двустранна.

- Сигурно ми се е сторило.-промърмори гласът и заглъхна в далечината, сякаш отиваше в тунел. Господи, за малко. Не искаше да се запознава с него, просто искаше да го слуша всяка нощ. Така се чувстваше, себе си, истинка, желана. Желана? Превърташе. Тя не познаваше този човек, но дали го желаеше? Тялото и отговори вместо нея. Споменът му за него я накара да потръпне в очакване. Не, не това не трябваше да се случва. Облече се набързо и излезе навън. На входа на една пейка седеше една бабка. Поздрави и седна до нея. Жената бе доволна от припичащото слънце и усмихнато и кимна. Заговориха се и разговорът се изви в посока съседите в блока. Кристина не искаше да говори за това, което и се случваше, но въпреки това спомена.

- И ти ли го чуваш чедо? Май всички жени от блока го чуват.

- Моля?

- И аз го чувам, когато реша да си легна по-рано.

- Но кой е той?

- Никой не знае.

- На съседката мъжът, се бе ядосал и бе преровил целият блок.

Кристина си спомни, че веднъж бе имала посещение от един разгневен мъж, но като разбра, че само тя живее тук се изчерви и извини надълго и широко. Беше я събудил, точно след като бе заспала сред поредната порция добре гарнирана фантазия.

- И?

- Не намери такъв мъж. А и приказките, които слушам от него, не са нормални, сакаш си ги измисля.

- Аз мислех, че...

- Че има има приказки за женски духове? Ами сугирно има, но не и у нас.

- А откъде, знаете какво има у нас?

- Е аз чета приказки на внучето доста често, майка и купува всичко, което излезе. А старите съм ги чела на майка и нали разбираш? И да съм пропуснала, все пак съм стара, поне една от тези щях да помня.

Значи, той дори не живееше в блока, а къде живееше? Не беше във въображението и, защото и други го чуваха.

- Днес той ме чу.

- Така ли?

- Ами да, но аз замълчах, да не ме чуе.

- Правилно си постъпила дете, не го познаваш, не знаеш какъв е, може да е всякакъв, кой знае?

- А не ви ли притеснява това, че чуваме гласът му?

- Не дете, аз съм се нагледала за моите деветдесет години на много неща. И чедо, ти си единствената, която е чул, аз поне не знам за друга, а аз знам всичко, всичко моето момиче.

Кристина благодари и стана. Отиде до супермаркета и напазарува. Трябваше да сготви днес щеше да има гости. Една нейна приятелка не се бяха виждали от години.

Вечерта дойде бързо в приготовления и размисли. На звънецат се позвъня.

- Криси, слънчице, много се радвам да те видя как си?

- Кеми, страхотно изглеждаш.

- И ти, да не си влюбена?

Кристина зяпна, и се благодари, че не носеше нищо в ръце, защото щеше да го изпусне.

- Моля?

- Ами цъфтиш момиче, има някакъв ореол около теб.

- Така ли?

- Не се оглеждай, говоря в преносен смисъл. Излъчването ти е друго. Е?

- Ами не точно, то е сложно.

- Сложно?

- Изчакай да сложа масата.

- Нямам търпение, ще ти помогна.

Заговориха за общи неща. Кеми още следваше в някакъв университет в САЩ и се чувстваше прекрасно там. Заля я с позитинва информация. Животът и се нареждаше толкова лесно, че нямала възможност дори да помисли за това. Най-накрая седнаха на масата и отвориха бутилката от червено вино от Калифорния, година 1992.

- И сега разказвай.-Кеми бе кръстосала крака, и отпиваше бавно от ароматната течност.

- Ами как да ти кажа.-заувърта Криси.

- Ами започни от началото и стигни до края, така е най-добре.

И Криси започна. Когато завърши Кеми я гледаше с ококорени очи. Приличаше на карикатура на Дафи Дък със стиснат врат.

- Няма ли да кажеш, че съм откачена?

- Моля, не не това...В колко часът ти се случва?

- В 20 : 00 всяка вечер.

Двете веднага погледнаха часовника, часовника отброяваше последните секунди до заветният час.

- И само теб той чува?

- Ами това не е сигурно.

- ШШШШ, ела с мен.

Тя се метна на матрака:

- Страхотен е, а сега слушай.

Приказката продължаваше. Оказа се, че драконът е бил омагьосан от злият култ принц. А момичетата бяха използвани като робини в различните практики на култа, за трупане на пари. А принцесата освободи дракона от оковите му като го целуна.

- А сега зайче време е да тръгваш, на училище можеш да разкажеш, края на тази приказка на приятелчетата си.

Двете мълчаха и слушаха. Никога до сега не бе слушала толкова дълго. Сигурно и другите заспиваха рано.

- Разбирам те, гласът му е невероятен, направо се подмокрих.

- Стига бе, каква си.

- Моля аз ли? Ако се бе видяла как зяпаше с обожание докато той говореше. Обади му се.

- Моля?

- Обади му се иначе аз ще го направя.

Лека ревност ме жегна. Господи, харесваше този мъж. Изведнъж нищо нямаше знаечение и тя се прокашля.

- Извинете, може ли да ви помоля за нещо?

- Това ли ти хрумна?-образува с устни Кеми.

Криси сви рамене.

- Има ли някой?

- Аз съм.

- А вие сте?

- Кристина.

- Добре а аз съм Майкъл и сега?

- Амииии....

- Да?

Кеми и писна и се обади:

- Виж сега, човече, приятелката ми е лапнала по магическият ти глас, и иска да те види. Това е?

- А тя къде е? И защо не говори вместо себе си?

- Тука е и слуша гласчето ти вече месец. Побъркал си от кеф всички жени в блока с твоя глас.

- Блок ли, аз не живея в блок.

Кеми зяпна.

Криси от известно време не си бе затваряла устата и затова я хлопна с трясък. Как го чуваха по-дяволите? В сърцето и се прокрадна странно нетърпение. Може би причината бе в него, може би в приказките, които бе слушала в продължение на месец, но тя стана и се протегна. Ръката и мина през стената горе в ъгъла. Тя се усмихна. Беше го очаквала. Такъв майстор на разказването като него не можеше да не е създал чудо с устните си. Като си помисли за тях тя се изчерви. Нещо рязко я издърпа нагоре и тя изписка леко, но от удоволствие. Той хвана и другата и ръка издърпвайки я към себе си. Тя се озова пред него. Бе очаквала какво ли не. Но не и това, което видя. Обикновен мъж, е не съвсем обикновен, защото очите му светеха, буквално грееха от щастие.

- Аз съм Майкъл.

- Аз Криси. Къде съм?

- Айова.

- Моля?

- В щатите в Айова. Не знам как е станало това, но сигерно когато разказвах историята за жената и идианеца, отворили мост през времето.

Криси се намираше в невозможна ситуация, но не и пукаше за нищо. Тя бе намерила нещо, нещо истинско, което я правеше щастлива.

- Кажи ми сега коя година сме?

- Ами 2010.

- А месец?

- Април 27-ми.

Ясно значи времето е същото. Това я успокои. Седна взе една химикалка и написа лисче на приятелката си и го пусна през процепа.

Кеми го улови и понечи да я хвана, обаче удари ръката си в голата стена. Разсмя се и погледна листчето. Щеше да я посети скоро като се прибере в щатите.

В този момент Криси слушаше поредната история, сгушена в прегрътките на напълно непознат мъж, но нали знаеше името му? Какво повече и трябваше?

Полетът на въображението ти е невероятен!!! Много се радвам, че намерих блога ти :)

Благодаря ти приятелю! Старая се да обясня някои неща на хората и еинственият начин, който усещам е ъображението, всеки трябва да разбере, че полетът му е нечинът да живеем! Благодаря ти!

Мостовете на времето. Непрекъснато вървим по тях.

О да така си е!:)

А ние всички - като Криси. :)

например това
http://fenris.blog.bg/izkustvo/2010/01/11/vnimanie-usmivka.470283
моля,отговори! :))

Принципно, нямам нищо против, но май вече е късно а?