Скука, навсякъде, където и да се обърна. Влязох в интернет и там скука. Няма нищо интересно. Влязох си в блога и започнах да се ровя в профилите на моите приятели и неприятели. И там скука. Е какво ставаше тук. Вече истрещявах. Отидох дори в новините. Все същите идотски министри настоящи и бивши. Единият нарича другият съсел а себе си Брад Пит а другият му отвърща, че не е Брад Пит а Хер Флик от оня скучен сериал „Ало, ало”. Това ми докара мимолетна усмивка, но само толкова. Какво да правя искрейзвах вече. Компютъра не ме забавляваше. Влязах си в Хирос мултиплеър, но и там все скука а и като знаех чийтовете, вече не ми бе интересно. Можех да бия всеки както си искам, абе то и без чийтове можех ама ... Излязох от играта. Какво да правя?  Огледах се през прозореца. Навън валеше скучен дъжд вече трети ден. Нямаше мърдане. Седях си на компа и подсмърчах. Бях се разболял, но това не ме оттърва от скуката. Беше навсякъде.  В училище, все същите физиономии, с все същите проблеми, с които си мислеха, че са оригинални. Изрусяваха си косите, или ги боядисваха в пънк стил, или пък си слагаха обица на нещо. Вероятно така се бореха със скуката. Някои бях чувал, че правят и секс, хвалеха се наляво надясно. И какво и секса ставаше скучен ако го правиш просто за да правиш нещо. А аз бях стигнал до етап в който не ми се правеше нищо, такава скука ме бе обзела. Пуснах си телевизора и там скука. Дали да не си пусна някой диск? На някой от филмите които имах дори не им помнех имената, толкова много бяха. Мързеше ме да стана.

- Боби, хайде да пиеш чай.

Беше майка ми. Свих рамене.

- Давай го мам.

- Айде ставай да го изпиеш на масата.

- Уффф, що ме тормозиш и без това умирам от болка.

Тя ме погледна критично и скръсти ръце. Не умирах от болка само малко ме дращеше. Знаех си, че щом е в тая поза, нямаше да стане на моето. Изправих се с пъшкане имитирайки адска умора и се завлякох на стола. Изпих чая нищо че беше горещ. Тя ми пипна главата.

- Нямаш температура, какво ти става?

- Ами нищо и там е проблема.

- Какво?

- Скучно ми е. В даскалото е тъпо в нета е тъпо в телевизията е тъпо, навсякъде е тъпо.

Най-накрая си казах болката.

- И какво сега ще ми се сдухваш от скука?

Май това правех, но не ми пукаше, щото нямаше смисъл да ми пука.

Тя ме изгледа още веднъж право в очите:

- Да не взимаш дрога?

Втрещих се. Бях чувал, че някои мои съученици взимат бял прах, но всички пушеха Мери Джейн почти без изключение. Аз не го бях направил. Казаха ми че било върхарско, чувствал си се смешно и забавно. Това ме изкуши разбира се, ама си имах принцип. Ако ще се забавлявам, то това щеше да става като мозъкът ми е онлайн а не замаян от нещо, тогава какъв бе смисъла? Нямаше да помня нищо. Като ония идиоти от рекламата на тийнейджърската мобилна мрежа, дето не знаят къде се намират и кой ден е? Заради това ме намираха за странен и повечето ме избягваха.

- Нееее, маааам как ти хрумна?

- Ми това твое състояние. За този месец за втори път лягаш болен без видима причина.  А за годината вече четвърти. Дори доктора го отдава на лош имунитет. Нали пи някакви хапчета за имунната система и пак не се оправяш.

Тя ме остави. Аз си хванах дистанционното и започнах да щракам между каналите. Повторения, на този или онзи сериал, повторения на повторенията. Новите филми, които излъчваха всъщност ги бях гледал преди две години. Тръснах глава. Нямаше какво да правя. Как да се преборя със скуката? Дразнеше ме всичко и филмите и рекламите и дори присъствието на хора, защото говореха се за глупости. Отново седнах на компа, бе ми станало навик. Работеха и компа и телевизора. Заврях се в няколко мои акаунта. Пофлиртувах с някакви мацки в чата, но и това ми доскуча, точно за половин час. Замислих, се от кога не бях се хилил истиски? Не помнех, май беше на „Двама мъже и половина”, но вече и те ми бяха скучни, дори вече ме дразнеха, защото си бяха все същите.

Чух някакви гласове навън, майка ми говореше по телефона. По телевизията пуснаха повторение на биатлона, там българите разбира се отново бяха извън топ 20. Не можех да разбера защо го повтаряха? Нашите са се провалили нищо ново трябва ли да се хвалим с това?Исключих телевизора. Тишината обаче стана тягосна и аз го включих отново. Започнах да се ровя отново в нета. Потърсих някой забавен чат, но все същите физиономии (виртуални) ме гледаха от всякъде. Бях изчерпал идеите си и ми беше адски тъпо.

Майка ми прекъсна размишленията, които ме глождеха нахълтвайки в стаята без да предупреди.

- Ехо, мам чукай преди да влезеш.

- Обличай се.

- Моля?

- Излизаме.

- В смисъл?

- Навън, аут, не тук.

- Защо?

- Щото си заприличал на зомби. Интернет, телевизия, и обратното или едновременно и все това. Писна ми да те гледам такъв. Обадих се на баща ти. Той си взима отпуска ще отидем да посетим езерото на един негов приятел, ще се запознаеш с него.

- За чик ми е?

- Моля?

- Защо?-майка бе ядосана. Личеше си и въпреки всичко хич не ми се излизаше в това тъпо време.

- Защото така казвам.

- Ще се оплача, на комисията за защита на децата.-заплаших я аз. Знаех, че няма да изпълня заплахата, но все пак.

Майка ми ме изгледа със свити очи. Сякаш от там светнаха искри. Ако очите можеха да изпращат мълнии...

- Ако щеш и на попа на Армения се оплачи не ми пука.

Майка ми излезе сърдита. Нещо ме зачовърка. Няма да ходя на някакво тъпо езеро  да се запознавам с някакъв идиот. Няма да стане. Станах и бързо се облякох. Грабнах си джеесема, ключовете и дебитната карта. Какво се чудите? Майка ми внася пари за седмицата в кредитната карта. 50 за седмицата и 25 за уикенда. Ама май ако направех онова което мислех да направя щяха да ми ги съкратят последните 25 за няколко месеца напред а може и до живот. Бях се облекъл добре. Всех си якето шапката и ръкавиците и изхвърчах.

- Къде тръгна?

- Излизам- извиках аз и затърчах по стълбите.

Майка ми извика още нещо, но не я чух. Знаех какво щеше да последва само след минута и изключих джеесема си. Навън още валеше. Това охлади страстите ми. Забързах към банкомата. Изтеглих всичките пари защото майка ми щеше да го направи. Имах 75 лева, защото не бях харчил тази седмица нали си бях вкъщи. Дъждът упорито продължаваше сякаш не искаше и да чуе за спиране. Отврат и сега накъде. Огледах се. Забързани хора търчаха наляво-надясно като пилета без глави без да се интересуват от никой около себе си. Животът сигурно им бе скучен, но те не го осъзнаваха. Навикът им бе превърнал скуката в удоволствие. Ужас потреперах. Дали тези хора, тези зомбита изобщо изпитваха нещо хубаво и дали го оценяваха? Забързах към автобуса. Нямаше много хора в него. Изобщо не бях погледнал номера. Превозното средство бавно подкара. Загледах се как дъждът правеше вадички, като всяка една бе с различен диапазон променян от вятърът, който брулеше автобуса. Стъклата бяха изпотени. Избърсах ги. Изведнъж ми стана някак си леко а след това веднага ме обзе притеснение и включих телефона. Имах 14 пропуснати обаждания. Набрах номера на майка ми.

- Ти ....-отклоних телефона от главата си за да не изгубя малкото останал ми слух.

-...имаш ли представа как се притесних. Къде си?

- На един автобус. Мам, ще се разходя и ще се върна, ще се оправя.

- Кой автобус?

- Не знам, но като видя къде отива ще ти кажа.

- Няма да стане, веднага попитай някой.

- Мам на 16 години съм вече почти 17 не съм малък.

- Няма значение това.-майка ми заплака.

Това не можех да го понясям и веднага попитах седящият на една седалка от мен пътник къде отива автобуса. Казах селото на майка ми.

- Сигурен ли си?

- И сега какво ще дойдеш да ме вземеш ли?

- А не, забавлявай се.- отговори ми тя и затвори.

Това беше странно, какво ставаше тук?

- Последна спирка.-извика шофьора и аз слязох.

Наоколо освен спирката имаше къщи и кръчма. Май бях в центъра на селото. Никога до сега не бях ходил на село. Имам село, някъде близо до морето, ама там е друго, заради морето къщите са красиви, по-скоро прилича на град. А това си беше село. Видях едно магаре да стои под едно дърво, сякаш то щеше да го спаси от дъжда. Горкото животно постоянно се тръскаше от водата. Докато се чудех автобусът тръгна. Какво щях да правя тук. Дъждат бавно премина в сняг и сякаш температурата изстина. Потреперих и се отправих към кръчмата. Къде другаде? Влязох. Кръчмата не беше пълна, но имаше хора. Седнах на един отдалечен стол и се огледах. Хората си пиеха и не ми обръщаха внимание. Щях да си поръчам нещо. Огледах се за меню. Стомахът ми изкъркори потвърдително. Адреналинът ми бе спаднал и сега  се чудех къде се нахендрих. Зяпах към бара, макар, че това зад което стоеше „господаря на кръчмата” едва ли можеше да се нарече с това име. Напомни ми за някой от фентъзи романите, които бех чел. Всичко бе толкова нереално. Хората бяха някак странни. Не бяха облечени с обикновени дрехи, а доста се доближаваха до представата ми за войните на хан Аспарух. Е може би малко се увличах. Почувствах приятна миризма до мен. Извърнах се. До мен бе седнало едно момиче.

- Май си нов тук а?

Изгледах я. Заслужаваше си разговора.

- И какво ако съм?

- А нищо, просто тук не идват много нови хора, освен заради местната атракция.

Наострих уши.

- Каква атракция?

- Че за какво си дошъл?

- Просто ми писна от вкъщи и изчезнах за малко а буса ме докара тук.

- Кой автобус?

- Не знам, водеше до тук. Абе някакъв чувок ми каза къде отива, но не кой е.

Тя се усмихна.

- Ела ще те заведа.

- Къде ще ме водиш по-дяволите?

- Спокич, няма да те изям.-усмивката и ме предизвикваше.

- Първо да хапнем.

- Окей.

Тя махна на човека зад бара:

- Тате, дай две шкембета.

- Разбира се миличка.

- Тате? А той няма ли...?

- Споко бе, не те свалям.

Жалко, значи аз трябваше да започна да го правя. Ама исках ли? Май не, нямаше смисъл.

Залапах шкембе-чорбата, явно бе единственото нещо, освен пържоли и картофки по селски. Тъкмо, бях приключил, когато тя ме задърпа.

- Айде да вървим.

Последвах я. Навън вече обстановката се бе сменила тотално и вече валеше едър снежец, който бавно променяше пейзажа от калносиво в снежнобяло. Това ме накара да се усмихна.

- Харесва ли ти?

Бързо промених физиономията си.

- Не изобщо.

- Не си добър лъжец.-промърмори тя.

Стигнахме до дървото където стоеше магарето и то наостри уши. Тя го потупа по гърба и го яхна.

- Айде качвай се.

- На магаре? Не.

- Не е магаре а катър, ще ни занесе по-бързо до крайната цел.

- Каква, крайна цел?

Тя не отговори. Настаних се зад нея.

- Прогонването на скуката ти.

- Моля?

- Вие да не сте се наговорили с майка ми, за това ли тя така бързо...

- Не точно. Идеята и бе да те срещне с баща ми, но всъщност така стана по-добре.

- Какво?

- Качил си се на автобус 606.

- Няма такъв, майка ми ми е разказвала за него, но той не съществува. Той спира само пред хора които се нуждаят от него. Човека, който попита, пониш ли го?

Замислих се, майка ми бе разказвала за Един дето бил готов да разказва и да отговаря на въпроси ма се казваше:

- Домакина ли?

Да приличаше на него. А и рейса имаше метални решетки, дето нямаха смисъл. Шофьора беше обграден с тъмни прозорци. Само дето нямаше прилепи. А дали в действителност нямаше или ги бях пропуснал?

- Глупости.

- Дръж се.

Хванах я през кръста и тя препусна рязко. Извиах от изненада. Адреналина ми се вдигна и се почувствах жив. За първи път от много време. Тя се устреми напред по един селски път нагоре към планината. Значи историите, на майка ми за проповедника, терориста, красавицата, музиканта и другите бяха истински? А защо моят живот бе толкова скучен тогава?

- Стигнахме.

Бяхме се изправили пред едно езеро.Беше красиво. Езерото бе заледено, как при всичкият този дъжд дето бе валял наскоро не можех да си обясня. На него бе натрупал пухкав сняг. Приличаше на изрязано от някой фентъзи роман. Около него имаше високи върхове. Единственият проход бе откъдето ние дойдохме. Изглеждаше дълбоко.

-И сега?

- Там има лодка в нея има рибарски такъми и облекло за гмуркане.

- Моля? Аз съм болен, не мога да виса тук на леда, още по-малко да се гмуркам.

Бях слязъл, без да се усетя, че тя не слезнала.

- До скоро.-провикна се и пришпори катъра.

- Стига бе.

Озърнах се, можех да я последвам, но разстоянието бе голямо. Реших да погледна в лодката. Какво пък? Нали?

Стигнах трудно до лодката, защото снега трупаше бързо. Там наистина имаше необходимите неща дори стръв от малки рибки. Какво щях да ловя акули ли? Имаше и свредел.  Качих се на лодката и се опитах да я подкарам. След това се сетих две неща. Не знаех как се прави и имаше лед, който макар да не се виждаше от снега си беше там и бе я сковал. Взех бързо решение и съблякох якето си както и панталоните. По лошо нямаше накъде. С дунапрена ми стана по-топло. Нарамих въдицата и се отправих къмцентъра на езерото. Езерото изглеждаше малко, но не беше така. Бях чувал, че чистият въздух променя възприятията. Отне ми близо половин час да стигна центъра. Там извадих свредела и пробих една дупка. Нагласих една рибка. Като малък бях ходил с баща ми на риба, не се бе случвало одавна. Това ме изпълни с лека тъга. Май риболова ми харесваше. Седнах и пуснах кордата в дупката. Седнах на столчето. Само не разбирах защо съм облечен с водолазен костюм в дунапрен. Имаше дори бутилка с кислород. Малка за 10 минути. Усмихнах се и я сложих за шега. В този момент нещо силно дръпна. Дръпнах и засякох. На отсрещната страна нещо здраво опъна. Усетих отпускане.

- Изпуснах я...-истърсих една псувня. В този момент от отвора се показа нещо приличащо на трион. Приличаше на тези електрическите само че беше с по-големи остриета и по разделечени. Триона разчупи леда и аз полетях в бездната. Колкото и драматично да звучеше така се почувствах. От долу ме гледаше окото на риба, вероятно трион, не можех да си я опиша по друг начин, можеше и да е друго обаче, голямо колкото палеца ми. Тя сви око и задълба надолу. Незнайно защо аз обаче не пуснах въдицата. С едната ръка се хванах за остатъка от леда а с другата държах въдицата. От напрежението ледът се пропука и отчупи отново. Адреналина така бошуваше в мен, че щеше да пръсне сърцето ми. Скука ли? Бях забравил за нея. За всичко. Това, което имаше значение бе тук и сега. Усетих дръпване за ръката ми. Нещо ме задърпа в противоположната посока. Усетих как се подавам от водата, но продължавах да набирам с кордата и другата ръка. Дори не знаех как успявам. Постепенно нещото, което ме теглеше ме издърпа от леда и ме завлачи към брега. Постепенно голямата риба изскочи на леда и почна да го прави на парчета. Погледнах назад. Ръката ми бе хваната от нещо като гумено въже и няколко човека ме дърпаха от вратата на автобуса с който дойдох. На него пишеше 606, като нулата бе доста замацана и доста приличаше на цифрата 6. Автобусът ускори за да не се озове във водата, защото рибата трошеше леда без видимо усилие. Майка ми също беше вътре както и баща ми, новата ми позната и баща и също. В момента в който автобуса стъпи на брега ледът под мен се разцепи. След няколко минути бях и аз на брега а рибата застраштелно се мяташе в плитчините. Започнах да набирам още кордата. Накрая рибока се озова на брега приплесна още няколко пъти и се успокои. Явно бе изморен. Аз обаче също. Усмихнах се и припаднах. Когато се свестих вече пътувах в автобуса.

- Мам, какво става?

- Нищо, спокойно добре си.

- Къде е рибата?

- В багажника толкова голяма никой не е хващал тук.

- Защо не ми каза?

- Защото трябваше сам да разбереш а и нямаше да ми повярваш. Помниш историята за Търсещата нали?

- Е аз бях това момиче.

Усмихнах се и заспах отново. Дали щеше да ми стане скучно отново? Едва ли, нямаше да позволя. А вие?