Кризата е голяма, много голяма и нсеки работодател иска да печели пари с минимум усилие и харчене от негова страна. Причините са повече от ясни. Все още се срещат много балъци готови да вярват на сладки приказки за лесна печалба. Напоследък много нашумя мрежовият принцип. Смятам, че той е за хора пенсионери със свободно време да се разхождат по градинките и събират други от техният вид. Или ученици, който освен на училище ходят по дискотеки, паркове и купони и вероятно студенти. Аз не съм много възрастен едва на 22 години. Намирам се мужду групата ученик студент и си търся работа. Разбирам от много неща, но все още нямам висше образование. Причината е че нямаме необходимите пари. И сега се старая това да направя, да ги събера. Защото за разлика от американските колежи у нас за добро учене не дават стипендия във висше учебно завадение а още по-малко пък има колежи за бедняци. Да използвам този термин. И сега си търся работа в интернет разбира се най-вече намирам оферти. Обаче при по-обстоен преглед никоя от тях не издържа проверката. „Печелете пари само като седите пред компютъра си ...”. „Американска фирма търси сътрудници”. Първото е да си кликаш по реклами за по един цент на реклама. Средно на ден искарваш 5 цента. Искарваш повече ако привлечеш така наречените реферали и печелиш и от тяхното кликване. Вие си направете математиката. Загуба на време + слаба възвращаемост. Второто ми трябваше повече време да разбера, че искат да им платя за лиценз, за да предлагам продукти за отслабване и прочее простотии. Няма да споменавам фирмата. Та 60% от предлаганата работата бе това, а отделно имаше и за попълване на анкети или коментиране на продукти, където пък намираха причини да не ти плащат. Имаше разбира се и действително реклами, които търсеха хора и щяха да им плащат, но с невъзможни изисквания, като сръбски език, холандски език, датски и прочее. Кой за бога би могъл да говори този език и тези хора защо си мислеха, че ще намерят някой с такова изискване? И в края на краищата след като ме уволниха от една рабата където работех като помощник-брокер, аз вече втора седмица не намирах нищо. Абсолютно нищо, което да си заслужава.

Сигурно уводът ви се стори дълъг, но беше нужен за разяснение.

Събуждам се днес със сигналът в мозъкът ми който ме блъска вече от две седмици. „Ти си без работа” като гадна аларма на джеесем. Имаше някаква песен на доктор Албан май с такъв текст или нещо подобно. Седнех на компа, за мой късмет абонамента ми за интернет бе до края на годината и се зарових в различните сайтове. Бях регистриран в над 10 такива сайта. Един по един започнах да ги преглеждам за нови предложения. Едно ми хвана окото. Работата беше изгодна и с възможност за развитие. Веднага кадидатствах. Изпратиха ми писмо с анкета за попълване. Попълних я надлежно, макар и въпросите да ми се струваха странни. Изпратиха ми дата за интервю. Ухилен до уши аз се занесох там доволен и уверен в себе си. Какво беше изумлението ми, като казаха, че ще работя на процент. Тръгнах си с условието да си помисля. Нямаше да се разбера с тях. Освен това единственото в обявата, което подсказваше за процент, в работата бе сумата която не бе точна а варираща. Явно никой не искаше да плаща без да е получил нещо в замяна(имам пред вид пари не продукт). И така моето търсене продължаваше.

Днес, правех точно две седмици без работа. Сутринта като станах се засмях. Какво можех да направя? Да се сдухвам? Ами нямаше смисъл. Трябваше да гледам напред и да продължавам да търся. В едно бях сигурен щастието щеше да ми се усмихне. За първи път през тези две седмици ми олекна. За първи път влязох в интернет с приповдигнато настроение. Днес реших да започна с по-весела част, защото обявите за работа вече ми се струваха като некролози с изписано моето име на тях. Влязох си в блога. Не бях влизал там не знам от кога. Музата ми бе изчезнала докато бях на работа. Обичах да пиша разкази, поезия, есета. Ей така за растоварване. Напоследък нямах желание да го правя, нямах и стимул. Искаше ми се нещо да напиша, но отново не можех. Бях блокирал, музата ми бе сдала багажа. Като малък исках да стана известен писател. Наистина имах няколко успеха. Два сборника с разкази. От които спечелих добра сума. След това музата ми си бе отишла и аз зарязах писането. Замислих се. Дали не можех да печеля от писането? Ако станех известен писател бе възможно. Махнах с ръка нищо не ми идваше наум. Реших да се поразходя. Взех телефона

- Ало?

- Ребека?

- Да аз съм, Мишо ти ли си?

- Да аз съм.

- Още ли си без работа?

- Браво, тъкмо го бях забравил.

- А пишеш ли отново?

- Абе ти да не си зевършила при великия инквизитор специалност „Психологическо истезание”?

- Ясно още си сдухан.

 - До преди малко не бях, но ти се справи успешно с този мой пропуск.

- Ами ти не се съпротивлява особенно.

- Искаш ли да излезем?

- Къде?

- На разходка.

- Луд ли си или толкова сдухан, че не виждаш какво е навън?

Погледнах. Валеше силен сняг, толкова бях отнесен в проблемите си, че не забелязвах какво става около мен.

- Аз излизам, ти ако искаш ела.

- Няма да стане, но може да дойдеш да ме видиш.

С Ребека, се познавахме от гимназията. Единствената, която не ми се подиграваше на желанието ми да пиша, тук включвам и учителката ми по литература.  Сприятелихме се. Тя бе странна, но всички я харесваха. Странна беше, защото казваше винаги нещата право в очите без да спести нищо. Имаше много врагове, но и много приятели.

- Ще видя.

Навън наистина бе истинска зима, но това не ме уплаши. Пооправих се и реших да се разходя из центъра. Качих се на метрото и бавно се отпуснах на седалката. Бях отвикнал да ходя. Определено това седене пред компютъра изсмукваше енергията ми. Слязох и започнах да се шляя. Май бях единствения без цел в този ден. В джоба си имах 30-на лева, от държавата за това че съм безработен. Толкова ми бяха останали и трябваше да издържа до края на месеца, който идваше след пет дни. Вмъкнах се в една малка уличка  където не духаше толкова. Погледнах нагоре. Сякаш снегът бе изградил малки стълбчета свързани с небето, които нежно се стелеха към мен. Една снежинка ме уцели права в окото. Примижах и изохках леко.

- Търсите ли нещо?

Искуших се да кажа да главата си, но ми хрумна по интелигентен отговор.

- Музата ми, отлетя и не се е върнала от повече от година. Можете ли да ми кажете къде е?

- Ами заповядайте, може и да помогна.

Най-накрая се извърнах към гласът, който ме търсеше. Беше мелодичен и леко дрезгав. Момиче, усмихнато, черни къдрави коси украсени със снежинки, като всяка една сякаш се разполагаше симетрично на косата и. Бе облечена в черен панталон и дамско палто в същата разцветка. Очите и просвяткаха и не можех да преценя какви са на цвят, но кехлибарът май преобладаваше. Да имаш талант за писане ти дава едно преимущество. Можеш да огледаш едно момиче без дори да си мръднеш очите, просто детайлите искачат пред теб. Дарба преполагам.

- Как вие ли ще ми бъдете?

- Не, нямах това пред вид.

Усмивката и стана по-голяма и някак си поглъщаща. Тя търпеливо чакаше и аз най накрая проследих пръстът и. „Антики за всеки” пишеше на табелката.

- Добре.- измърморих и влязохме.

Огледах се. Имаше много неща. Хрумна ми историята за някакъв дето бе почти разрушил някакво градче благодарение на антиките си и им бе внушавал разни неща. Това обаче бе просто разказ на ужасите. А аз бях в действителността.

- Страх ли ви е?

- Не просто съм очуден. Не знаех за това местенце. Имате интересни неща.

И наистина бе така. На едно шкафче, стоеше клетка с метален папагал имаше ключе отзад. До него имаше шапка с червена лента на нея, напомни ми на Индиана Джоунс. Под тях лежеше къс  ятаган без ножница дръжката бе истъркана от употреба. Хрумна ми, че би могло таво да се направи искуствено.

- Ятагана ли гледате. Автентичен е, бил е на Крали Марко.

- Моля?

- Не е нужно да ми вярвате, той не е за вас.

- Така ли?

 Аз се огледах. В ъгъла имаше грамадна ваза. Тя се залюля и за момент си помислих, че от там ще искочи дух. Един черен котарак искочи от там.

- Карол, казах ти да не ходиш там, ще счупиш вазата от династията Мин.

Стига бе, чак пък толкова? Си казах.

- Ето това е за вас.

Пред мен имаше поставка с мастилници и пера в различни разцветки, както и самите мастилници.

- Да?

- Изберете си. В зависимост от жанра. Розовото е за романтично вдъхновение, черното за готика, или ужаси. И другите разцветки са в този стил в зависимост от разцветката е или по-положителен или по-тежък стил.

Огледах се. Но розовото перо ме привличаше неудържимо. Не можех да разбера защо, но така го усещах.

- Виждам че избрахте. Добър избор. То е от перо на розово фламинго от долината на река Ганг с него е писал Жул Верн по време когато е писал Черна Индия.

- Колко струва?

- 29 лева за вас.

Бръкнах се в джоба. Имах точно толкова + 1 лев на стотинки. Трябваше да реша. И реших. Можех и да гладувам четири дена, но какво пък?

- Към мастилницата върви и мастило колкото е нужно за един роман.

- И как знаете?

- Просто знаем.

Прибрах се вкъщи и натопих перото в мастилото. Нямах търпение да започна. На перото му трябваше малко да се разработи, но като започна.... Не знаех от кога седя над листата и пиша, но романът, който бех започнал, така ме увличаше, че нямах търпение да стигна до края. Не поглеждах часовник или компютър нито телефон просто пишех без да спирам, наслаждавайки се на докосването на музата. Топнах в мастилницата и там нямаше нищо. Погледнах в листа. Да наистина това бе краят на любовната история. Бе наистина красива. Звънецът иззвъня. Станах и се протегнах. Звънецът не спираше да звъни.

 Отворих вратата. Пред мен се изправи бясното лице на Ребека.

- Къде беше, съдрах се да ти пиша смс- и и да ти звъня.

- А? Не съм чул?

- Не си ли?

- Извинявай.- промълвих и започнах да и разправям. Тя не ме прекъсна през цялото време. Чувствах се истощен и не съм усетил кога съм заспал.

Ребека се приближи до бюрото и разгледа. Седна и започна да чете. Романът на приятеля и бе страхотен наистина. Как бе успял да го напише? Бе стигнала до средата, когато чу Мишо да изсумтява и се стресна. Мастилницата излетя и падна върху перото прекършвайки го на две. Ами сега? Ребека взе решение. Изправи се облече се и ориентирайки се по описанието на Мишо намери магазинчето. Обаче розово перо нямаше. Момичето и продаде с намаление едно бежаво перо от дива патица. Пристъпвайки на стъпки тя подмени перата. Остана да надглежда Мишо, надяваше се той да не усети промяната.

Когато той стана веднага се захвана с перото. Каза, че пише продължението на първият си роман. Ребека, го накара да престане за да хапне.

- Как върви?

- Супер, това перо наистина е вълшебно.

Беки се усмихна:

- А не трябваше ли мастилото да е свършило?

- Права си.

Скочих и отидох до бюрото, перото не бе розово вече.

- Какво е станало?

- Счупих перото и го подмених.

- Но тогава как аз пиша...

Усетих се. Бях платил за това да повярвам в себе си. Телефонът иззвъня. Едно издателство ми предлагаше да публикува романа ми. От къде бяха разбрали?

Ребека се усмихваше и ми махаше с ръка. Докато бях спал, тя бе изпратила откъси от романа ми.

- Ти ли изпрати откъси от романа ми?

- Не, новата ти позната, познаваше разни хора.

- Коя?

- Антикварката.

Нещата се развиваха шеметно. След десетина дена романът ми бе представен. След още десет бях сгоден. Оказа се че Енира (момичето от атиквариата) бе отворила антиквариата с много усилия и въображение, историите и не бяха истински, просто бяха интересни. А антиките бяха такива, но просто нямаха емоционална стойност, каквато тя им предаваше. А тя просто бе продала едно перо на друг известен автор, който няма да спомена. Той бе и човекът, който ми помогна. А съвпадението с парите бе просто съвпадение. Защо тя се сгоди с мен? Защото я виждах като принцеса под снега. Но стига толкова отговори на загадки. Бях повярвал в себе си и живота ми се промени. За целта ми трябваше перо от фламинго, на вас какво ви трябва?

" Бях повярвал в себе си и живота ми се промени." - да повярваш в себе си, това е най-важното, тогава късмета постоянно те спохожда и намираш муза във всичко, не само в любовта...

Поздрави, Колега :)))

Даааа, всъщност ,се е поучил от опита!:)))
Благодаря ти колежке!

когато е край нас и винаги ни е под ръка....пожелавам ти непресъхваща и вярна муза

Благодаря ти, така и ще бъде!:)

твоята приказка,
здравей!

Здрасти, радвам се!:)

Достатъчен е примерът на приятели, повярвали в себе си.
Поздравления!

Абсолютно вярно! Благодаря ти!