Историята трябва да бъде разказана, просто защото не е съвсем обикновена. Но нека започна отначало. Бях ходила при пра-прабаба като малка. Тя винаги ни посрещаше с вкусен кекс или ябълкова торта. Живееше на село  и отказа да се премести в града.

- Защо да го правя? Тук съм живяла винаги, войните не ме преместиха, че сега ли?

Единствената й компания бяха ангорските котки. Винаги имаше по две-три около нея. Сигурно се чудите защо ви разказвам това? Ще разберете. От малка още обичах да ходя при баба. Тя знаеше толкова истории. Покрай нея историята ми стана нещо като хоби, а по-късно и професия. Спомням си как веднъж тя ми разказваше за освободителната война. Описваше ми как при нея се скрил един български войник, ранен лошо в крака. Тя го настанила на любимото си кресло и го превързала. Изведнъж на вратата се заблъскало. Баба ми покрила войника със завивката на креслото и изтичала да отвори. Като отворила вратата единствената й котка изфучала яростно и скочила върху появилия се турски войник. Баба ми, тогава млада девойка, отпъдила животното.

- Има ли при вас бунтовник?

Баба ми учудено изгледала турския войник. Бил млад и неопитен още. Личало му. Дори се изчервил от изпитателният й поглед. Тя го поканила и го почерпила с кекс. Момъкът се разбъбрили споделил, че бил обикновен човек, не обичал войната. Баба ми го изпратила по-живо по-здраво. След това се върнала и махнала одеялото. Войникът дълбоко спял, а раната почти била зарастнала.

Тази история ми беше любимата, разбира се имаше много други. Пра-пра-дядо бе починал преди да се родя, за съжаление не го познавах.

Нарочно се връщам толкова назад във времето, за да разберете идеята.

Баба ми почина. Бяхме се опитали да я накараме да кандидатства за книгата на рекордите. Защо ли? Защото неофициално бе най-възрастната жена в Европа, а може би и в света. Почина на 179 години. Не ви ли се вярва. Е, тогава на това няма да повярвайте изобщо. До края тя бе в пълна кондиция. Не забравяше рождените дни на внучките, децата и правнуците си.  Бе жизнена до края на живота си. Никой не й даваше годините й. Баба ми и тя все едно бяха на едни и същи години. Както и да е. След смъртта й кандидатствахме за книгата на рекордите и разбира се спечелихме. В завещанието си тя имаше една допълнителна клауза свързана с любимото й кресло. Винаги когато отивахме да я посетим и сядахме да ни разказва историите си, тя сядаше там в това кресло. Тапицерията, одеялото и възглавничката му бяха в оранжево, черно, бяло, жълто. Изобщо все такива разцветки. Веднъж когато тя разказваше историята за войника (той всъщност бе станал по-късно мой пра-пра-дядо) аз се доближих близо до нея. От креслото се излъчваше топлина и спокойствие и лек едва доловим звук. Сякаш котка мъркаше. Стреснато се отдръпнах и забелязах, че до креслото бе легнал Икар сегашният любимец на баба. Беше красив ангорец оцветен в оранжево и бяло с черни лапички. Помислих си че звукът е идвал от него.

В градината на баба имаше малко гробище. Там тя бе погребвала котките, които и бяха другари през живота. На всяка една помнеше името й: Лира, Кори, Салма, Док, Симон и прочее. Имаше към 30 малки гробчета. Беше ми тъжно като отивах там. Понякога тя ги посещаваше и ме взимаше със себе си. Проронваше сълза и казваше:

- Те ми дадоха толкова много. На тях дължа всичко.

Тогава не разбирах тези думи. Мислех си, че просто ги е обичала. Това беше вярно разбира се, но не бе основното.

След погребението баба бе завещала креслото на мен с инструкции, които обаче трябваше да отворя само при голяма нужда. Както и спътникът в живота й Дедал, последният котарак. Креслото го поставих в гостната. Когато го донасяха хамалите, един от тях ме попита:

- От какво е тапицерията на това кресло?

- Не знам, всъщност беше на баба ми. Мир на праха й.

- Извинете, не исках да ви притесня. - младежът се изчерви.

- Няма нищо защо питате?

- Ами като се докоснах до него се почувствах странно, всичко неприятно събрало се в мен сякаш си тръгна ей така. - за по-голям ефект той щракна с пръсти и глупаво се усмихна. Изгледах го опулено.

- В смисъл?

- Ами това ми е последният работен ден тук. Уволниха ме. Има криза нали знаете? И за това мен ме съкратиха. Последната ми поръчка сте вие. Не се чувствах добре, но това кресло. Преди да го опаковаме, се спънах и то сякаш ме привлече. Отпуснах се в него. Усещането е като да потънеш в облак от положителни емоции.

Леко се ядосах. Това бе креслото на баба ми, как той можеше така да се отнася с него.

- Извинете виждам, че ви разстроих . Глупаво беше, извинете ме.

Той засрамено сведе поглед и излезе да си върши работата. Имаше нещо в това кресло наистина. Като го поставих до прозореца сякаш засенчваше слънцето с излъчването си. Махнах с ръка, вероятно причината беше, че го свързвах с баба ми. Креслото си остана там, но на никой не позволявах да седне на него. Младежът хамалин, стана мой съпруг сега работи като уеб дизайнер за няколко големи компании, много се гордея с него. Имам син и дъщеря. Дъщеря ми обича много историите на баба. Странно, но ги помнех до една. Бяха оставили отпечатък върху мен.

- А защо не сядаш да разказваш историите там, като баба?

Замислих се. Креслото се бе превърнало в нещо като олтар на баба. Там от време на време лягаше Дедал, беше остарял, но още се държеше. През цялото време спеше от време на време ставаше да отпие вода или да хапне няколко хапки. Сърце не ми даваше да го заведа за приспиване.

- Ами защото така миличка, като пораснеш ще ти обясня.

- Ама в това няма смисъл мамо.

Права беше, обаче всичко се промени в един ден или по-скоро нощ. Месеци след този разговор при един преглед, напълно рутинен бе установено, че малката ми красавица е болна от захарен диабет. Не знаех какво да правя. Буквално откачих. Всичко друго в живота ми остана на заден план. Бавно полудявах, защото често състоянието й бе придружено от гърчове. Не беше смъртоносно, но при тези гърчове имаше опасност от кома. Бях заспала от изтощение след поредния гърч на детето. Всички останали също спяха. Събудих се и се огледах за Лини. Бях я кръстила Линита на пра-пра-баба ми. Не бе често срещано име. Момиченцето ми го нямаше. Изпищях ужасена и скоро при мен дотичаха съпруга ми и сина ми. Започнахме да я търсим. Под кревата, в гардероба  нямаше я, нямаше я никъде. Слязох долу в гостната и светнах. Едно познато гласче се обади:

- Мамо спяяяя, и Дед също.

Дед тя наричаше котарака, защото не можеше да каже Дедал.

Тя бе се разположила в креслото на баба и се бе завила с неговото одеялце. Котаракът бе легнал в скута й. Премигваше и ме гледаше леко учудено.

- Как се озова тук? Знаеш, че това кресло не е за сядане?

- Дед ме доведе.

- Дед ли? Какви ги говориш? Знаеш ли как ме изплаши?

- Мамо, спи ми се. Загаси и ме остави сега. Утре ще говорим.

Втрещих се. Това сякаш не бяха думи на 8 годишна. Изгасих и тихичко се приближих до дивана, легнах на него и зачаках да дойде утрото. Мозъкът ми мира не ми даваше. Какво бе станало? Как тя се бе измъкнала? Защо?На сутринта слънцето ме събуди и аз отворих очи, сякаш бях минавала през месомелачка. Едвам гледах. Лини не бе в креслото. Озърнах се. Тя си бе пуснала телевизора и гледаше някаква анимация за Херкулес. Изхили се високо, когато конят му се спъна. Какво бе станало през нощта? Сетих се за завещанието на пра-пра-баба и отидох да го потърся. Дали това се считаше за подходящ случай? Отворих инструкциите.

„Ако четеш това внучке, значи аз вече не съм тук, а с моите приятели и дядо ти.”

Имаше пред вид котките, разбира се, кои други?

„ Креслото не е обикновено, то е направено от козината на много котки, наследих го от пра-пра-баба ми.”

Това ме стресна.

„ Когато котката ми починеше, за я подготвях за отвъдният път. Обръсвах я и я балсамирах. А козината й втъкавах в креслото. Така бе правила моята баба, така правех и аз. Така всъщност доживях до тази възраст. Така излекувах дядо ти. Така можеш и ти да доживееш до старини, дълбоки старини. Имам само една молба, вкарай козината на Дедал при приятелите му. Всеки който седне в това кресло, получава прилив на положителни сили и енергия. Чувала си сигурно, че котките имат способността да гонят лошата енергия? Вярно е. В това кресло има поне козина от поне 100 котки може би повече. Използвай го както прецениш.”

Оставих инструкцията да се плъзне от ръцете ми. Някои неща ми ставаха ясни. Преживяното от съпруга ми, преживяното от мен. Нещо издрънча в главата ми? Ами ако действа? Ако Лини вече е добре? Бързо се затичах надолу. Филмчето й свършваше.

- Миличка, как си?

- Добре мамо.

- Да отидем на лекар?

- Защо, аз съм добре?

- Нищо, просто така?

Тя ми се усмихна. Заведох я.

- Г-жо, защо доведохте дъщеря си?

- Ами тя е болна от Захарен диабет и ...

- Не е болна от нищо, нищо й няма, имате едно здраво детенце.

Кимнах, само. Прибрах се в къщи, още не вярвайки на късмета си. Пуснах я да си играе и бавно се отпуснах сядайки без да се усетя в креслото. Какво бе станало. Усетих бавно топлината да ме обвива. След това сърцето ми се изпълни с радост. Пред погледа ми се замрежи и чух приятно мъркане. Огледах се Дедал не бе наблизо. Притворих очи и се отпуснах. Заспала съм.

Чух звънеца да звъни. Скочих стреснато и се затичах по усет към външната врата.  Беше съпругът ми.

- Извинявай миличко, но пак си забравих ключа. Ама ти, къде си била? Зашеметяваща си. Огледах се в огледалото в коридора. Сенките под очите бяха изчезнали.

- Как е Лини?

- Чакай малко да се опомня - казах му.

След това го настаних в креслото на баба и му разправих всичко.

- Знаех си аз, че в това кресло има нещо, нали то ме запозна с теб?

- Ама наистина ли? - добави той.

На другия ден забелязах, че купичката на Дедал бе пълна. Бе починал до креслото. Направих всичко по инструкциите на баба. А на другият ден си купихме едно ангорско коте Ливия. Бях решила да продължа традицията. Реших, от днес всеки човек да има достъп до креслото на баба, ако искате заповядайте и вие. Адресът ми е....