-Усмивка.

Извърнах се стреснато и се усмихнах. Една светкавица щракна срещу мен. Беше пет и нещо след привечер. От небето се изсипваше лек приетен снежец, който бе единственото хубаво нещо в този ден. До преди малко бях на работа сред досадните колеги, които сякаш се бяха наговорили да ме тормозят. Денят бе толкова тежък, колкото всеки друг от последната година от моят живот а се очертаваше и утре да ходя на работа, в събота. И за капак някой ме снимаше и не само това а искаше да се усмихвам. Фотоапарата се свали и от там се показа най-засменият мъж, който бях виждала. Дори очите му се усмихваха, сякаш той бе моделът за смайли фейс, който се изпозва в чатовете. Заразно беше и аз се усмихнах отново. Неустоимо беше. Той отново ме щракна с фотоапарата. После погледна  и каза:

- Това вече е усмивка. Натисна едно копче и от апарата излязоха две снимки една след друга.

- Елате да видите.

Дали това беше Полароид? Машинално се приближих.

- Вижте.

Погледнах снимките имаше голяма разлика. На първата усмивката ми бе толкова измъчена че се изчервих. Толкова ли зле бях след работа? МЪката струеше като водопад от очите ми, сякаш всеки момент щях да ревна. Погледа ми се прехвърли на другата. Промяната бе толкова голяма, че потреперих. Това аз ли бях? И тази промяна от къде дойде. Сякаш някакъв ореол бе обградил тялото ми. Очите ми бяха станали на големи усмивки. От мен струеше живот. Усмихнах се отново. Аз ли бях това в действителност. Аз? Вгледах се внимателно. Да малката бенка на лявата буза също се усмихваше от снимката. Сякаш на тази снимка бе се проявило нещо дълбоко скрито в мен.

- Коя от снимките искате? Другата ще я изхвърля.

Чак сега се усетих, че той ме бе снимал без предупреждение а дори не се бяхме запознали. Случвало ви се е понякога да се заговорите с някой в автобуса и дори  не се запознавате след това нали? Е това не беше същото. Почувствах леко раздразнение, сякаш бях използвана.

Усмивката му намаля с няколко процента:

- Извинете, сигурно се чувствате зле. Аз съм обикновен фотограф и просто изследвам действителността ако искате ще изстрия снимките и от паметта и никога няма да ви публикувам, макар, че за втората снимка ще е жалко. Имате невероятна усмивка. Тези трапчинки , засмяните ви очи, вдъхновявящо е. Интересно как изведнъж се усимхнахте толкова хубаво, какво имаше?

Усмихнах се отново.Добре де едва ли щеше да стане нещо.

- Първата я унищожете. А втората си я искам.

- Разбира се а да я запазя ли?

- Както решите, но с вашата професия сигурно ще намерите по-добра.

- Съмнявам се. Приятен ден.

- Успех в лова.-казах и му изпратих въздушна целувка.

Бе събудил в мен отдавна забравени чувства. Почувствах се желана и истинска. Почувствах се жива дишаща и окрилена и това само от една усмивка. Собствената ми усмивка. Прибрах се в къщи и започнах да се оправям. Хвърлих си един душ. Завих се в халата и седнах пред телевизора. Там едно момиче казваше :

-Заспала ли съм?

Сериала беше нещо свързано с клонинги или човешки роби. Прехвърлих на друг канал. Тогава се сетих и изстичах да взема чантата си. Снимката ми беше вътре, даже сложена в плик. Взех я и я постави на огледалото в стаята с една лепенка. Хапнах една ябълка и легнах. На сутринта се събудих и се погледнах в огледалото снимката беше там и тогава се запитах:

- Заспала ли съм?

Усмихнах се няколко пъти докато се подготвях и докато усмивката ми не заприлича на тази от снимката. Душата ми се изпълни с радост. Боже найстина можех да се вдъхновя сама. Днес работата ми бе много по-лесна. Колегите не бяха толкова досадни дори ми се усмихваха. След няколко дни след като се прибирах от работа усетих докосване по ръката.  Стреснато се извърнах. Една жена стоеше пред мен:

-Извинете, че ви стреснах, но исках да ви благодаря.

- За какво?-почувствах се объркана.

- За това, че ме вдъхновихте.

- Моля?

-Ама вие не знаете ли?

Никога не заглеждах рекламите около мен, бяха скучни и ме дразнеха, но тази трябваше да забележа. На плаката пред един от музеите имаше плакат с моята снимка и от долу пишеше, че изложбата на усмивките продължава до края на март. Имаше и малко информация за младия фотограф на който това била първата му изложба. Забавно ми стана, все пак аз му разреших нали? Запътих се към музея. Влязох и когато се озовах в галерията всички очи се впиха в мен и ме накараха да се изчервя.

- Това е тя, вижте я тя е тук!

Тези и други подобно възклицания се насочиха към мен. Аз не бях звезда, защо те така се държаха с мен?

- Може ли един автограф? Ето тук…

Някой ме хвана за ръката. Обърнах се. Беше фотографа.

- Ела та след мен, че тук може и да не оцелеете.

Скрихме се в някаква стаичка.

- Съжалявам, исках да ви предупредя, но нямах вашите координати.

- Но какво става?

- Вие сте звездата на колекцията ми.

- Вярно?

Почувствах се останала без дъх.

- Вече продадох над десет хиляди копия на снимката ви и то само за пет дни а цената и се повишава постоянно. Естествено вие получавате половина от парите. Радвам се че се появихте. Кажете нещо.

Да кажа? Истърсих:

- Нещо.-и се разсмях.

Това не се случваше не бе реално.

Той също се разсмя.

Нещата се организираха и се наложи да да взема отпуска за да давам автографи. Оказа се че и колегите ми са знаели, но нищо не ми казваха. Какво можеше да промени една усмивка а?

Нека ви дам един съвет. Усмихвайте се по-често, защото не се знае, на кой ще помогнете така, или не ви снимат. Внимавайте много. Младият фотограф продължава да обикаля по парковете, бъдете нащрек.