Протегна се и погледна часовника. Ужас беше едва девет и половина. Минутите се точеха като ...отхвърли мисълта си. Прекаленото отегчение дори я отказваше да довършва мислите си. За пореден път заби поглед в инвентарният лист. Продукт В12749 имаше в наличност 3 бройки. Общата бройка нещо не излизаше. В магазина и в склада общата бройка бе с една повече. Кой бе объркал нещо отново? Мразеше тази част от работата си. Винаги като имаше хора имаше човешка грешка а в този случай тя се бе мултиплицирала. Вдигна с досада телефона.

- Проверка за артикул В12749 веднага.

Телефона се затвори. Тя търпеливо изчака.

- 4 бройки

- Моля?

-4 бройки търпеливо каза гласът.

- На мен ми излизат три.

- Значи ви излизат грешно.

- Много се съмнявам. Слизам долу.

- Както желаеш.

- Отегчението бе завладяло и гласът отсреща.

Мразеше тая част от работата си. Да се налага да се разбравя с идиоти.

Настроението явно нямаше да се оправи за пореден ден. Вече не помнеше от кога не се бе усмихвала. Обаче дори това споменаване на думата не породи усмивка на устните и. Асансьорът искърца сякаш да затвърди мнението и за всичко и всички и тя се озърна. Насочи се към малката кабинка в огромният склад. Там седеше отегчен младеж кръстосал крака и зяпащ повторение на някакво тъпо шоу на двама идиоти които се микслеха за велики умове. Погледът му обаче  не бе насочен към шоуто, защото очите му бяха затворени.

-Ей.

Младежът се стресна и той рязко се завъртя към нея. Това завъртя и столът, който буквално го изхвърли в краката и. Това обаче също не породи усмивка на лицето и. Тя просто се вгледа внимателно в него.

- Да какво има.

- Помниш ли ме? Гласът по телефона за продукт В12749 а?

- А да системата за домашно кино ами четири бройки са.

- Може ли да ги видим?

- Разбира се.-усмивката му бе иронична.

Тръгнаха между високите коридори. Приличаше на лабиринт. Едва ли щеше да се оправи сама.

- Воала.

Тя погледна кашоните. Наистина бяха четири, обаче...

- Сляп ли си?

- Моля?-лицето му почервеня.

- Пжогледни какво пише на този.

На единият пишеше етикет продадено.

Мъжът почервеня, хвана го яд на самият него. Почувства се неудобно. На нея сметките и излизаха, но той се бе провалил и се чувстваше неудобно. Остави го с неудобството му да си правят компания и отиде да си довърши работата. Този месец трябваше да приключи по рано, защото наближаваха празници. Гадост, единственото хубаво нещо на Коледата бяха почивките. От десет месеца бе сама всъщност скоро щеше да стане година. С предишният си приятел бе скъсала на Коледа. Изобщо тези празници не бяха каквото трябва. Всичко я дразнеше рекламите по телевизията. Щом видеше такава почваше да се стрелка като шофьор на галактически кораб между каналите докато се установи на някоя без реклами. В работа си пускаше радио приятна музика. Не можеше да работи на  пълна тишина или само с бученето на трамваите. Обаче изненада, там рекламите бяха още по тъпи и безмислени. Някаква мебелна фирма така бе изнасилила Златната че тя пищеше като чалга певица в рекламата да я оставят на мира. Безброй простотия се изливаше от рекламите като помийна кофа предназначена за прасета. А радиото нямаше копче за превключване като телевизора. Досада. И трябваше да изключва звука. Какво да прави? А сега и това. Наближаваха досадни празници. И тя трябваше да работи до късно. Добре, че и се полагаше почивка на всеки три часа. Чувайки пискливия глас на златната рибка, която пренасочваше някакъв загубеняк към мебелната фирма за десети път днес тя запуши уши и искрещя. Слава богу нямаше никой в офиса и. Огледа се. Бе станало обяд. Заключи врата и се насочи към местният ресторант. Някъде бе чела че по празниците стават чудеса. Така ли? Цяло чудо щеше да бъде ако не получеше нервен срив. Поръча си обичайното салата, супа и едно кюфте с питка. Не беше в настроение за десерт. Всъщност не бе в настроение за нищо. Излезе от ресторанта. Имаше още половин час. Имаше нужда да се успокои и...да изчезне някак си. Но как ...как? Вървеше и несъзнателно зяпаше от магазин в магазин. На един забеляза странна реклама. Всъщност в духа на Коледа рекламата си бе най-обикновена. Просто не беше пошла. Напоследък всички реклами твърдяха, че те са правилният подарък за 800 или 8 000 лева за вас и вашето семейство, като лаптоп например, който после ще се чудиш как да разпределиш между семейството си. Тази бе простичка, не се натрапваше с пошлоста и нахалството си. Те все уж ти правеха подаръци а всъщност ти режеха главата. За бога за толкова ли тъпа я смятаха? Рекламата гласеше: „Усмивка на снимка”. Странно бе съчетанието на думите.  Сякаш акцента не бе върху нещо друго а върху самата усмивка. Отново се замисли от кога не се бе усмихвала истински? Вече не помнеше. Отработената и фалшива усмивка и бе винаги под ръка, но истинската....?

-Извинете? Да ви помогна?

Огледа се стреснато. Бе завалял сняг и тя се бе унесла в мисли. Погледна часовника бяха минали десет минути.

- А не нищо, аз просто...

- Гледахте? Заповядайте и не се притеснявайте, няма да ви караме да купувате нищо, просто разгледайте, нищо повече.

Влезе и се огледа. Магазинчето бе с леко излъчване. Сякаш искаше да каже.

„Заповядай не си длъжен с нищо”. Беше и леко. Имаше дреболии, всъщност не точно. По-скоро подаръци. Снежна буря в стъклена топка около огнено сърце.

- Харесва ли ви? Ако го сложите на масата всички питиета изстиват, ако има супа или друго подобно се затоплят.

Усмихна се невярващо.

- Няма начин.

- Не вярвате? Е то не е проблем можете да го вземете за друг.

Огледа се. Не стената имаше снимка в рамка. На нея имаше само усмивка, без човек. Само слънчева усмивка.

- Това ли е ...и тя посочи рекламата отвън.

- О да, това е много ценен предмет. Всъщност той показва две неща. Твоето щастие каквото трябва да е. Ако не сте щастлива ще се появи как изглеждате когато сте щастлива. Истниската ви усмивка, искрената....-жената замълча. Ако сте щастлива е тогава няма промяна просто ще показва вас. Е поне докато не се случи нещо друго...

- Какво друго?

Истърва се тя. После съжали за въпроса. Това бяха бабини деветини.

- Докато не се влюбите, тогава ще видите усмивката на някой друг ако той ви отвръща.

Какъв бе смисъла на упражнението обаче тя не разбра. Бе отвлечено като магия от изстока без никакъв смисъл. Бе усмивка на фотос и това бе всичко.

- Колко?

- Колко какво?

- Струва?

- Вземете го, не се продава. Но на вас ви трябва виждам.

- Не не мога, нека поне платя нещо.

- Снежната върхушка струва 19 лева.

 Кимна и извади портфейла си.

Седна на бюрото и се загледа в усмивката на стената.

Все още бе обикновена усмивка без образ. Дали изобщо щеше... Махна с ръка и разгледа зимната върхушка. Щеше да я подъри на майка и за празниците. Е поне нямаше да я пропусне а и подаръка за празника беше оригинален.

Имаше работа извън офиса и излезе. Когато се върна. На бюрото и имаше бележка. „Оправих още няколко продукта. Извинете за създаденият проблем. Непохватният ви колега”. Усмихна се и погледна към стената. Там се бе появил образът и с устествена зашеметяваща усмивка. Не светеща като от реклама за паста за зъби а истинска. „П.С. Може ли да ви се реванширам с почерпка в заведението отсреща в три часа?” Вдигна телефона и набра номера на склад. Не знаше какво ще стане, но някак си идеята за кафе и се стори нормална. Отново се усмихна като си спомни как той падна, от стола , как се изчерви смутено като разбра, че е сгрешил. Погледна към стената и от там и намигна неговата усмихната снимка. Вгледа се и отново се появи нейната снимка. Сигурно и се бе сторило. Докато двамата закусваха десерт. Снимката на стената отново се промени в неговият образ. Естествена влюбена усмивка. Може би най-естествената. А на бюрото и забравената кола изпускаше мраз от гърлото си.
На другия ден тя потърси магазинчето да върне портрета. Бе затворило за парзниците. Огледа се. Едно момиче вървеше бавно и уплашено се озърташе. Тя се приближи до него:
- Искаш ли Усмивка за празниците, нека ти обясня...
Преметна ръка през рамото и и започна да и разказва историята си. Бе се случило едва вчера а си мислеше че е минала година.