Живота ни е толкова предвидим, че дори се плашим като нещо се промени, дори да е за добро го посрещаме с недоверие. Не случайно е казано „Всяко зло за добро”. А дали са били прави тези, които са го казали...старите хора? Да не ви оттегчавам с повече разсъждения а да започвам с историята. Та значи денят бе обикновен даже се очертаваше да бъде прекрасен. Беше топло за ранно сутрин, по това време на годината. Бях разкопчал якето си, случах музика и поклащах глава в ритама на музиката докато си вървях към метростанцията. Обикновено си гледах напред, този път си гледах в краката, защото мелодията изискваше клатене с глава и зърнах една десетолевка. Огледах се, никой нищо не търсеше нито пред мен, нито зад мен. Ухилих се до уши и я пъхнах в джоба си. Помислих си за какво да я похърча. Десет лева не са малко пари, що се отнася за храна, но за нещо друго, не ...бяха твърде малко. Качих се във влака, който търпеливо чакаше на перона секунда след като седнах вратите се затвориха. Блажено се изстегнах и опънах крака да подремна. Станциите минаваха една след друга и аз смътно ги чувах в просъница под акомпанимента на ЕйСи ДиСи, Айрън Мейдън и други подобни групи. След поредната спирка обаче нещо се случи. В просъница усетих че влакчето заковава на едно място, но не последва приятният женски глас, който съобщаваше името на метростанцията и ни предупреждаваше да се пазим от вратите. Реших да подремна още малко, явно влакчето изчакваше това пред него. В този момент до мен се разнесе писък, който ме накара да скоча на крака растреперан. Първата ми реакция беше, че съм ослепял. После разбрах, че всъщност светлините са угаснали.

- Сигурно, някаква авария... бързо ще отмине, смятам, че нещо със спирачките, нали са седем и ако една е закъсала, то...

Това, говореше някакъв господин до мен. От лявата ми страна трепереше едно момиче. Беше много сладка. Писъкът не бе дошъл от нея, но явно бе достатъчно уплашена. Не знам, какво ми стана но ръката ми сякаш действаше сама и я обгърна през рамо. Първоначално тя рязко се стегна, после издиша шумно и ме погледна. Беше на мойте години и очите и бяха много красиви и уплашени. Усмивката цъфна на лицето ми и казах:

- Не се безспокойте госпоице, всичко е наред.- имитирайки Клинт Истууд.

По лицето и пробягна нерва усмивка, но усетих отпускане в тялото и. Сгуши се в ръката ми.

- Много ме е страх.

- От какво ние сме в втория вагон, нищо не може да ни се случи нали?

Тя се замисли малко. После се усмихна и кимна.

- Да се обадим на 112 а?-промърмори някакъв женски глас. Отново бяха пуснали светлините.

- Ами направете го ако можете, аз нямам обхват.-троснато отговори мъжът дето знаеше много за спирачките на влаковете.

- За спешните би трябвало да има.

Чу се набиране и после разочарована въздишка.

- Няма, ма...му.

- Госпожо има деца тук.

-Абе я не ме занимавай.-наострено скочи онази с телефона.

Хората започваха да се изнервят. Огледах се. Много хора щракаха по телефоните, но явно успех нямаше.

- Какво ще правим?

Това беше новата ми непозната. Стана ми приятно, че каза ние.

- Ами ще седим и ще чакаме.

- Ама аз ще закъснея за изпита и...

Тя не довърши.

- Аз пък ще закъснея за работа искаш ли да си напишеме извинителни бележки един на друг?

Звъннаха звънчета. Смехът и бе точно това. Звън на звънчета произведени от феите приятели на Фродо Бегинс.

- Благодаря ти, имах нужда.-усмихна ми се тя. Имаше лешникови очи.

- Извинете, но какво е толкова смешно в тази ситуация.

Беше онази дето псуваше. Извърнах се бавно към нея. Изнервеното и лице предупреждаваше, че може да стане опасна.

- Ами чрез смеха се отпускаме уважаема госпожо, паниката не помага на никого нали?

Аз се огледах. Повечето хора кимаха в знах на съгласие. Някои ме гледаха безразлично. Жената не каза нищо повече. Оттъдхнах си, за сега се бе разминало.

- Ами ако влакът отзад ни блъсне, ако влакът е отвлечен, като в онзи филм? Този тъп влак, няма връзка с кондуктора. Не мога да издържам така. Задушавам се.

Беше друга жена. Тя започна да се съблича. Първите признаци на клаустрофобия. Това не помагаше, скоро щяха да я последват и други. Въздъхнах, нямах идея как да постъпя. Не исках да се разправям с тълпата във вагона.

- Ей това е много яко, като във филм на ужасите, ами ако някое зомби надзърне през прозореца?

Познатият писък раздра отново сгъстената от страх атмосфера.

- Престани, престани, идиот такъв.

- Добре, добре не ме удряй повече, спирам.

- Мразя те.-промълви хлипайки женският глас.

- Мило, аз само се шегувах.

- Не беше смешно, ама никак говедо такова.

Няколко човека се разхилиха. Колкото и да е странно обстановката леко се разведри.

- Ние не се запознахме.-заговори ме новата ми непозната.

- Казвам се Антон.

- А аз Марта.

- Пролетно име, весело и непредвидимо, като теб.

Тя се изчерви и от това името и пасна още повече.

- Благодаря.

Светлините изгаснаха отново. Обичайната заподозряна пак изпищя.

- Ама госпожице, още малко с вашият глас и след това трябва да отида на ушен лекар, каза специалиста по влаковете.

- Я млъквай бе дядка.-извика фенът на зомбитата.

Човекът си замълча, но атмосферата пак се натегна.

- Тоя за какъв се мисли...продължи да мърмори младежа.

Влакчето тръгна назад. Няколко писъка се присъединиха към този на приятелката на фена на зомбитата. Влакът отново спря. В предният вагон светна малко светлина, доста слаба, но няколко човека си отдъхнаха. Светлината отново угасна и влака пак тръгна назад. Всички се смълчаха в очакване на...какво? Неизбежното? И кое е то? Напуши ме лек смях. Сутринта си мислех, че денят ще е прекрасен а то какво стана? Новата ми позната трепереше до мен. Стиснах я по.здраво около рамото и казах:

- Спокойно, няма нужда да се страхуваш. Не сме сами на самотен остров нали?

- Бих предпочела това.-промълви тя.

- Нима? И да се лишиш от компанията на всички тези сладури около нас?

 Чуваха се хлипове. Мисля, че беше жената със спешният телефон. Явно нервите и не бяха издържали.

- Да, ти ме успокояваш, те не.

Това определено поласка самолюбието ми и останах доволен, че тя не видя изчервяването ми.

- Браво синко, добре, че не всички младежи, са като онзи.-каза възрастият човек дето знаеше много за влаковете.

- Ей дядка, за мен ли говориш?-провикна се фена на зомбитата.

- Недей моля те, той е прав.-каза приятелката му.

- Така ли сега ще му кажа аз кой е крив, кой прав. Ч

Чу се шумолене. Младежът се бе изправил.

- Сега като светнат светлините ще дойда при теб. И тогава...

Заканата бе недвусмислена. Явно и на младежа не му бяха издържали нервите.

- Момчета, чакайте, имам идея.

- Ти не се меси.-изръмжа младежа. Прозвуча като вълк, който се готви за скок.

- Нека да споделя нещо.

Възрастният мълчеше, явно се бе стреснал. Един ученик стана и каза:

- Нека каже бе, що не, кво толкова?

- Ами говори, ама ако не ми хареса и ти ще го отнесеш.

- Спокойно. Ето какво, какво ще кажеш, аз ти, твоята приятелка и възрастният човек после да отидем на кафе, и ще ви почерпя.

- И за какво ще го правиш?

- Ами днес напът за метрото си намерих десет лева. Мисля, че ще се достатъчно за да ви почерпя по едно кафе или кола нали? И без това се чудех какво да ги правя.

Настъпи мълчание.

- А аз може ли да дойда?-каза Марта.

- Не може без теб.

- А аз?.-каза ученика.

- Ти трябва да ходиш на училище.

- Верно бе. Жалко.

- Обещавам, ако се засечем някой път отново, ще те черпя един натурален сок.

- Добре навит съм пич. Готин си.-промърмори фена на зомбитата.

- Благодаря ти младеж.-пошушна ми възрастният човек.

Светлините светнаха и влакчето бавно се запъти към следващата спирка.

- „Уважаеми пътници, моля напуснете влака след като вратите се отворят, имаше авария”.-обади се машиниста като спряхме на спирката.

След петнайсет минути пиехме кафе с новите ми познати. Младежът се извини на възрастният мъж. Десетте лева стигнаха и дори останаха два от тях.

Сега като си спомня това смятам, че всичко е свързано. Не взех телефона на Марта, предположих, че ако е писано пак ще я срешна. Сега си пътувам отново в метрото и си дремя отново не очаквайки нещо да се случи. В този момент влакчето рязко спря. Отворих очи. Просто бе спряло на спирка. Въздъхвах спокойно. А и този път мястото до мен бе свободно. Задрямах отново. Усетих някакъв парфюм да се настанява до мен. Влакът наби спирачки. Скочих. Отново бе спрял между същите спирки като предният път. А Марта стоеше пред мен и ми се усмихваше:

- Трябва да спрем да се срещаме така. Има ли място до теб?

Влакът спокойно продължи към следващата спирка. Усмихнах се и леко се отместих:

- Свободна ли си в петък?

- Не, съжалявам, но можеш да ме заведеш на кино в събота.-звънаха звънчетата на смеха и.
- Преди това ще те черпя, една кола останаха ми два лева от последната ни среща.-отговорих и.

начина за справяне с паниката в критична ситуция. Поздрави!

Хубав разказ... Ако му е писано на човек, съдбата ще му се усмихне..Всъщност съвпаденията идват обикновено, когато силно ги желаем. Успехи.

Радвам, се че ти хареса, всъщност случаят е почти истински, днес ми се случи нещо подобно в метрото, естествено аз поукрасих малко!:)))

И да добавя, когато най-малко ги очакваме!:)
Благодаря ти! Успехи и на теб!

а то е точно като в приказката за стареца -кактото и да ни се случи " И това ще мине". Излизам с приятно звънене в ушите.

Абсолютно си права! И го запази за целия ден, предай го на някой друг!:) Благодаря ти!

Зареди ме с добро настроение!
Само за сведение - за да се усмихнеш, употребяваш много по малко усилие и мускули, отколкото за да заплачеш!

Весел уикенд!

Абсолютно вярно!:)
Весел и на теб!

Не сме подготвени за непредвидени ситуации.
Но ми допадна и това с десетте лева. От където дошло, там отишло. Преди години бях намерила 20 лева, но уви, след няколко дена дадох точно толкова за лекарства. Хубав ден. :)

Абсолютно вярно! Все пак като е намерено, нека да се изхарчи както трябва!:) Благодаря ти!