Криза, да му....та. Писна ми от тази криза, направо не мога да ... Не знам какво вече да кажа дори наум, за да изразя моя справедлив гняв. Писна ми от всичко и всички. И от жената и детето и от мене си. Преди седмица мазният ми шеф реши, че трябва да ме уволни, защото нямало ресурси и съкращавали персонала. А аз работя тук от 11 години. Оставиха някакво хлапе на 21 една година дето не може да различи софтуер от хардуер. Мам...му. Беше ме обвзело голямо спокойствие и казах на шефа всичко, което мислех за него, защото не ми пукаше. Наистина не ми пукаше. Просто откачих, казах му че нито е било удоволствие за мен да работя тук, нито съм се чувствал част от „скромния” колектив както и някои по нецензурни думички. Бях без работа вече 10-ти ден. Жената  ходеше на работа и за сега не се очертаваше да я съкратят, но пък кой можеше да е сигурен в това гадно време. А финансовият министър ревеше като мечка в гората, че ще става и по-лошо. Премиера го скастри, но белята вече бе направена.

И така вече бях взел решение. Бях на 31 млад и здрав, но без бъдеще, а не исках да ставам хигиенист или нещо подобно. Нямаше начин да стане. Преди малко изпратих щерката на училище. Кой можеше да предположи, че ще стигна до такова решение, не и някой който ме познава. Не и жена ми, не и някой близък роднина или приятел. Погледнах пистолета и завъртях барабана. Беше ми останал от военната служба. Насочих го към слепоочието си и натиснах спусъка.

Затвора изтрака глухо. Нямаше патрони, разбира се. Не го бях заредил, просто си играех с него. Щях да го направя, вече нямаше връщане назад. Бях опитал да намеря друга работа. Господ ми е свидетел, че опитах. А сега не ми оставаше нищо друго освен да направя това. Това бе единственият ми изход. Сложих пистолета в кобура и излязох. Пред мен изтрещя преминаващ трамвай. Прозвуча ми като като надгробен топовен изстрел. Каква ирония, а? Не си падах по ирониите. Оставих краката ми да ме занесат където поискат. Нямаше значение. Наближих някаква горичка. Живеехме близо до планината. Извадих патроните и ги заредих пълнителя. Проверих предпазителя и го пуснах на място. Трябваше да го направя. Това противоречеше на всичките ми принципи, но не виждах друг изход.

Някакво куче пробяга пред мен и ме разсея. Един гарван литна леко и ме изгледа подозрително. Странно, че точно в този момент обръщах внимание на детайлите. Колко ли такива неща са се изплъзнали от погледа ми? Когато човек остане насаме с мислите си ... плашещо е до къде може да стигне. Не мислите ли? Огледах се около себе си. Мястото май бе подходящо. Слънцето надникна най-после сред облаците и ми хвърли закачлива усмивка, навявайки ми странни спомени. Като малък дядо ми ме бе научил да измервам колко е часа по сянката хвърляна от слънцето. Когато ходех на село, често излизах на лов за риба, полски мишки или диви ягоди и не усещах как минава времето, а ръката ми не търпеше часовници. Винаги се разваляха върху мен. Заставах и ако стъпките бяха две и сянката бе пред мен значи наближаваше един часа и бе време за обяд. Изправих се автоматично без да мисля. Беше единадесет преди обяд, поне според сянката ми. Погледнах часовника. На циферблата грееха 11:17. Значи дядо ми е бил прав. Облаците се бяха разпръснали. Чух цвърчене до себе си и се обърнах, оставеше да е полска мишка. Не беше. Имаше една канара зад мен. На върхът й се виждаше гнездо, в което една майка синегушка хранеше малките си. Усмихнах се. Природата около нас не се влияеше от кризата изобщо. Ритъмът й продължаваше както винаги. Нещо в сърцето ме сви. Докъде бях стигнал? Да мисля и да направя нещо такова? Обаче, нямах изход. Трябваше да го направя. Извадих джеесема и набрах жената.

- Ало, моля.

Усмихнах се. Този неин навик, винаги ме е карал да се усмихвам. Спомних си как й звъннах за пръв път и реакцията й ме обърка и аз си глътнах езика.

- Какво обичате?

- Аз съм катеричке.

- О мечо, какво правиш, как си? - в гласът й звучеше тревога.

Винаги успяваше да ме усети. Щеше да ми липсва и то много. Скоро щях да й тежа като камък, така беше по-добре.

- А нищо ми няма, просто тази криза и това, че не намирам работа.

Тя сподави една въздишка на облекчение.

- Спокойно ще намериш, мечо. Ти си най-добрият. Нали знаеш?-в гласът й звучеше закачка. Обожавах я.

Отворих кобура и разгледах пистолета. Изходът бе само един за мен. Обаче не можех да се реша. Нещо ме спираше, всичко крещеше против това решение, всичко в мен, цялото ми същество. Дали трябваше сам да взема това решение? А как иначе! - отговорих си. Със сигурност тя щеше да е против. Естествено, нали ме обичаше? Приключих разговора по-объркан и от преди, но вътрешно бях готов да го направя. Извадих пистолета и насочих цевта му в правилната посока. Не го бях държал от казармата. Е бях го почиствал веднъж годишно, но това не се броеше. Кой можеше да предположи? Показалецът ми бавно натисна  спусъка. Не последва нищо. Бях забравил предпазителя. Усмихнах се накриво. Сякаш всичко бе против това решение. Но аз не виждах друг изход. Освободих предпазителя. Един слънчев лъч пробяга по револвера. Сякаш да запамети момента във времето. Някъде бях чул тази мисъл. Май беше сериал някакъв. Отново натиснах спусъка. Тогава чух писък. Не беше от мен в това бях сигурен.

- Помощ, насилват мееееее.

Всички мисли изчезнаха от главата ми за секунди. Бързо се затичах по посоката на гласа. Той беше почти детски, което ми напомни за някакъв маниак нападащ момичета по парковете. Изтръпнах. Изскочих пред някакъв грамаден тип, който се бе надвесил над някаква девойка. Гледаше ме преценяващо. Явно бе доловил стъпките ми. Е, аз не се и прикривах, а тичах като стадо крави подплашено от трактор. В този момент целият ми гняв изби и аз се втурнах напред като бик забелязал кръв върху тореадора. Очите на противника ми се разшириха от изненада и той не успя да реагира на удара нанесен в стомаха му от главата и раменете ми. Препъна се в едно дърво зад него и се строполи на земята. Изпъшка и припадна. Потърсих пулса му. Беше жив. От главата му течеше кръв. Бе се ударил в едно дърво отзад. Момичето гледаше уплашено. След това се отпусна и зарева. Взех телефона и набрах полицията. След петнадесет минути дойдоха. Не се учудвайте толкова де. Наистина бяха минали само петнадесет минути, когато двама полицаи дойдоха. Тогава разбрах, че тя била студентка по журналистика, решила да разследва случая.  Бях се обадил и на жената. Тя дойде да ме вземе с колата. Имах леко главоболие и не можех да се прибера така. Все пак ударът бе силен. Чувствах се празен и свободен. Полицаите ме освободиха с обещание, че ще ме потърсят. На въпроса какво правих там им отговорих:

- Размишлявах на спокойствие.

Залавянето на Дивака, както го наричаха от полицията ми донесе 9 000. Имало награда за него. На път за вкъщи жената ме попита:

- Какво правеше там?

Аз отвърнах:

- Обучавах се в стрелба, мислех да замина в армията.

Да така беше, а вие какво си помислихте?

Все пак явно армията не бе за мен. Вече ще обръщам внимание на дребните неща повече, те са толкова важни.

 

страхотно фенрис
за жалост доста хора ще попадат в дилемата на героят ти покрай кризата и безработицата...

че му провървя накрая... :)

На кризата й се вижда вече краят.

За това и написах разказа приятелю! Все пак никога нещата не са без изход, присто трябва да наблюдаваме! Нали?

Е то все някога трябваше да стане нали?

И аз така мисля!

Така е.... След мрака винаги изгрява слънце

И всичко е въпрос на настройка!

И все пак звучиш оптимистично, това е чудесно. А съвсем наскоро се ожени! :))))))

Много щастие и все така вдъхновен!
/а, и да почерпиш, ей! ;))/

да е женен човек, честито. Радвам се, че си тук.

Благодаря Хриси, радвам се че ти е харесало, оптимизма е новата религия на света!:)

Наистина е хубаво!
Благодаря ти!

Страхотен разказ. Вдъхва надежда и от него струи толкова много кураж, въпреки първоначалното отчаяние.

ЩОМ КОМУНИСТИТЕ ПОЛУЧАВАТ ЗАПЛАТИ ПО 10 000-КРИЗА НЯМА.ЛЪЖАТ НИ.НЕ ИМ ВЯРВАЙТЕ.

Радвам се, че го почувства!:)Благодарско!

Естествено, че няма!:)

Много е важно да се разработи и прилага правилна стратегия за подпомагането на безработните да си намират бързо нова работа и да не стигат до отчаяние,да не се депресират.А оптимизмът е необходим,няма значение,че е новата религия,той помага за по-лесното справяне с тежкия проблем - безработица.Поздравления за хубавия разказ!:)))

всяка криза е шанс, приятелю! Мисли позитивно, дори лайната да ти стигат до брадичката!

което внася леко усещане за несъответствие... Лошото е, че револверите по принцип не са армейско оръжие, за да не си играят на руска ролетка когато няма по кого да стрелят... Иначе разказа както винаги е много добър...

Малките неща са много важни! Кризата ще отшуми, но малките неща все ще са покрай нас!
Хубав финал!

Чета от художествената литература най-вече фантастика. Но и във всяка литература се кефя, когато авторът показва познания по детайлите. Аз съм служил с Макаров - той е с пълнител, не с барабан. Също, ако сте чели - "Господарят на мухите" - късогледото момченце запалва огън с очилата си. Коя разсейвателна леща - каквито се използуват за миопия /късогледство/ събира светлина - никоя! А ако момченцето беше далекогледо - никакъв проблем при силно слънце за секунди да пламне огън от лещата на очилата... Ей такива работи ако се изпипат... Още един път - разказът без този детайл е много добър. Заслужава да е хартия! /Дай боже/

На мен винаги ми е помагал и още продължава да ми помага! Благодаря ти!:)

Аз гледам да не пропускам шанс!:)Благодарско!

Късно се усетих за това несъответствие относно "Макаров", но при публикуване ще го коригирам!/:)

Така си е!:)

и е актуална и пиша за нея в Длъжникът. Как това ,че губим работата и доходите си влияе на цялостния ни живот и всъщност г огубим целия.

Не е нужно, да го губим, а да спечелим от новите възможности, които ни се предлагат, винаги ги има!

Откакто тръгнах на работа, не успявам да чета редовно...Но когато и да те посетя, удоволствието е неизменно.
Благодаря ти!

Удоволствието е мое!:)

Май не си виждал такива неща ;)

Моят е модифициран заради разказа!:))))))))))))))))))))))))))))))