Животът понякога си прави шеги с нас, и ако нямаме чувство за хумор сме загубени. Тази мисъл я чух от едно хлапе. Бях седнала в една пейка в парка да си почина след тежкия ден пред компютъра. Не е лесно да работиш в маркетинговият отдел на просперираща компания, но се справях. Често за сметка на личният си живот, но поне колегите ме уважаваха. Едно хлапе се змота около мен. Тичаше след топката си. Усмихнах се и скочих да я спра. Топката тупна в краката ми и. Овладях я с левият си крак. Припомни ми как едно време играех футбол и момчетата ме пиремаха като равна на тях. При мач, винаги мен избираха първа, защото умеех еднакво добре да играя и с двата си крака. Хлапето ме изгледа внимателно и подхвърли:

- Добро спиране.

- Шегуваш се.

- Когато се отнася до футбол не се шегувам. Животът често ни поднася шеги госпожо, ако нямаме чувство за хумор сме загубени. А вие имате ли?

Кимна ми и избяга с топката при приятелите си, които ритаха на близкото игрище.

Сега тези думи ми се въртят в главата и ме карат да се усмихвам. Ето как продължи историята.

Нали знаете, как понякога сънувате нещо хубаво или интересно, но се събуждате точно преди да свърши. Е аз не се събудих. Чаках един приятел за да се разходим. Утре ми се очертаваше първата свободна събота от доста време изках днес да се забавлявам. Не помня от кога не го бях правила.

Ето го и него естествено закъсняваше с пет минути. Редовният му номер:

- Каква е причината този път?

- Съвсем основателна, помогнах на едно хлапе да си хване топката.-усмихна се.

- То каза ли ти нещо?

-  Не, защо?

-  Просто така.

-  Да вървим.

И така започна всичко. Докато вървяхме към метрото видях един мъж. Интересното в него не беше в това, че е мъж. Видях го да излиза от една цветарница и да носи цветя. Голям букет рози. Проряза ме завист, защото най-вероятно бе зает. Махнах с ръка. Сигурно никога нямаше да го видя повече. Той се оглеждаше объркано, беше много сладък. Имаше светла коса. Добре оформена брадичка. Едръчък, но не прекалено, достатъчно за да ме носи на ръце. А очите му, тези очи, омагьосвщи и ... Беше някакво необяснимо чувство, което не бях изпитвала преди. Сякаш го ограждаше някакъв странен ореол. Той се върна в цветарницата и излезе с някаква картичка.

- Какво правиш?

Магията се изпари с едно пукване, когато се обади приятелят ми. Обърнах се към него.

- Какво гледаш.-беше любопитен разбира се.

- Ами...-извърнах се към цветарницата. Там нямаше никой. До нея имаше магазин за дамска конфекция.

- Ами ето онази блузка там.-посочих произволно.

- Сигурно имаш далекогледи вместо очи. Да отидем да видим.

- Няма нужда да вървим в барчето, пие ми се нещо.

- Това може да почака.

 И така се сдобих с блузка, която не исках истински. Не ме разбирайте погрешно. Моят приятел е страхотен и се старае да ме ободри по всякакъв начин. Не сме гаджета, самоприятели. Той обаче е загрижен за личният ми живот, който всъщност не съществува. Парите не му бяха проблем и често ми правеше такива подаръци. Странно нали?

Вчерта искарахме приятно. Дори пофлиртувах с един дето ме почерпи. Не се стигна до повече, защото не можех да си избия, сладура от цветарницата. Всичко му беше наред, просто не носеше букет рози и не беше толкова очарователен в смущението си.

На другият ден след като станах реших да се разходя из център. А животът ми бе подготвил още една шега. Ходих си по Витошка и зяпах магазините. И какво да видя в един музикален магазин моят сладур бе хванал една китара. Червена с форма като пресечени светкавици. Свиреше и клатеше главата си в такт. Имаше слушалки. Знаех си, че нещо не му е наред. Не само бе женен, но и сигурно бе откачен металист, който се наливаше с бира и алкохол. Обаче странно, това никак дори не ме отврати. Нещо ми ставаше и аз не го разбирах. Зяпах като ученичка. Чух скърцане на спирачки и до мен се издрънча. Трамвай бе упрял буквално в мен. От него се показа един ватман.

- Абе ти луда ли си, а? Толкова място на релсите застанала.

Към него се присъедини хор от подкрепящи го пътници. Зачервена пресякох и погледнах към музикалният магазин. Китарата бе оставена на витрината а сладурът липсваше. Разбира се. Всъщност така или иначе, нямаше да го заговоря. Така, че за какво да съжалявам? Свих рамене и продължих разходката си. Обаче животът явно бе решил да ме вземе за мезе. Мина един ден и отново беше понеделник и аз отново се прибирах от работа. Този път сама. Имах нужда от едно кафе. И за това се отбих в любимият си бар. Той отваряше още в пет, работеше като кафе, а през ноща се превръщаше в дискотека. Само там, правеха кафето по мой вкус, ласкаех се да мисля, че причината е защото барманът ме харесва, защото всеки път ми го поднасяше с усмивка и намигване. Взех го и седнах на свободна маса. Нали знаете, как може да си направите изводи за човека, от начина, по който се държи?

- Едни Sweet dreams, с две лимончета.

Гласът ме накара да се обърна. На бара седеше смадурът. Когато получи питието засмука жадно от него. Това беше дамски коктейл. Знаех го, защото го препоръчвах на приятелките си. Господи, той беше гей. Нямаше причина повече да се надявам на нещо. Усмихнах се на себе си. Хлапето беше право, трябваше да приемаме нещата с усмивка, защото без чувство за хумор сме загубени. Стана ми толкова смешно, че се бях влюбила в гей металист, който на всичко отгоре беше и обвързан, че се закикотих с глас. Съгласете се, забавно е, когато не се случва на вас нали? А и аз имах чувството, че се наблюдавам отстрани като на филмова лента, която се изнизва пред очите ми. В заведението бях само аз и той освен персоналът разбира се. Това предизвика очудени погледи към мен. Той също се извърна към мен. Това ме накара да млъкна внезапно и да се вторача в очите му. Не знам как го правеше това с очите. Щом го погледнах и млъкнах зяпнала с уста. Загубих ума и дума.

- Има нещо смешно? Моля ви госпожице, споделете.

Изчервих се като четиринайсет годишна влюбена за първи път и започнах да преглъщам. Това не можеше да е истина. Това го сънувах, просто нямаше как да се обясни другояче. Устата ми пресъхна и аз глътнах къфето наведнъж. Това доведе до още по голями усложнения. Беше горещо и гърлото ми не понесе напрежението. Закашлях се и започнах да се давя. Той притича и ме хвана отзад за да изкара това, което ме задави. Докато го правеше си помислих, че бях права, че можеше да ме носи. След малко изплюх бъркалката.

- Добре ли сте?

Само кимнах.

- Имате ли нужда от нещо?

- Вооода.-успях да проломотя.

Чувствах се толкова неудобно, че бих се зарадвала на едно земетресение или друг природен катаклизъм. И земята действително се разтресе, но причината беше в преминаващият трамвай. Това ме накара отново да се разсмея с глас.

Той се усмихна и ми подаде водата. Живителната струя, сякаш ме върна към живот и успря да спре смехът и хълцането.

- А сега бихте ли споделили?

- Благодаря ви.

- За какво?

- Че ме спасихте разбира се.

- Няма нищо. А сега искам да разбера шегата и няма да се разминете с отклоняване на вниманието.

- Неудобно ми е да ви кажа.

- Аз току що ви спасих нали?

- Така е, но може да се обидите.

- Едва ли.-усмихна ми се.

Тази усмивка сложи край на неудобството ми.

Започнах се думите на хлапето и завърших с последният ми смях. Той ме изслуша търпеливо. От време на време се почесваше по устните сякаш имаше пъпка там. Накрая избухна в гръмогласен смях. Смехът му бе заразителен и цялото заведение се присъедини към дуетът ни. Една дама влезе, но като видя какво стана бързо се изнесе от заведението, което само увеличи смехът ни. Когато истерията приключи, той ми обясни. Цветята бяха за сватба на който бе поканен, китарата беше за младоженецът, който всъщност наистина беше металист и свиреше в група. А коктейлът? Ами просто харесваше този дамски коктейл. Обясненията нямаха нищо общо с моите представи разбира се. Чудите ли се дали личният ми живот вече съществува? Ами да, утре имам среща с него. А още същият ден ме целуна, когато ме изпрати до таксито. А целувката беше мммммм....невероятна. А вие имате ли чувство за хумор?