Той гледаше винаги нагоре и свиреше с цигулката. Понякога мелодията му бе вихрена, друг път нежна и мелодична. Обичах класиката, но тези парчета сякаш не ми бяха познати. Донякъде приличаха на по- известните като „Петата” на Бетовен или „Пролет” на Вивалди, но само бегло се доближаваха до тях. В неговите произведения имаше нещо толкова живо и истинско, че ме караха да изтръпвам. Пред него нямаше  шапка, а калъфът му стоящ отстрани винаги беше затворен. Той определено не беше просяк. Въпреки това пред него винаги имаше монети, хартиени пари нямаше. Хората бързо се научиха, че вятърът ги отвява и за това оставяха монети. Почти всеки минувач оставяше поне една монета.

Беше истински виртуоз. Сякаш той дишаше, пиеше и се хранеше с музика. Когато минавах от тук винаги свиреше. Предполагах, че някога си почива, но кога? Ръцете му постоянно и ритмично се движеха по струните на инструмента сякаш нищо не можеше да го спре. Дори когато валеше дъжд, имаше буря, сняг той продължаваше да свири все така. Нищо не го спираше. Спомням си един ден снежната виелица бе толкова силна, че дори не виждах на десет сантиметра пред мен какво ставаше, но отчетливия звук на мелодията носеща се от цигулката му, се бореше за надмощие с вятъра и побеждаваше неговия вой. Сега времето беше приятно, много хора дори бяха преместили пейките от парка наблизо и ги бяха разположили по-близо до музиканта. Така се наслаждаваха на мелодията му със затворени очи и си щракаха с пръсти. Често тук идваха и двойки, и млади, и по-възрастни. Тогава той сменяше мелодията с по-нежна. С нея докосваше сърцата на влюбените и те започваха да танцуват около него. Когато някой имаше нужда да се зареди с положителна енергия, идваше тук. Ако някой искаше да забрави за грижите си, идваше тук. Веднъж видях банда мотористи как спряха и се заслушаха. Той смени ритъмът сякаш едва доловимо, но музиката стана по-силна, по-твърда. Така те останаха опряни на моторите, слушайки непознатата мелодия. Винаги свиреше за публиката и без тя да е помолила гласно за това. Сякаш имаше невидима връзка със слушателите си. И все така гледаше нагоре, без да се обръща, без да кимва, винаги нагоре. Никой не се сещаше да проследи погледа му, хората просто се наслаждаваха на музиката му. Може би си почиваше през нощта, но това никой не можеше да знае, поне не аз. Приличаше на някакво митично същество. Косата му беше в разрошен стил, имаше брада винаги добре оформена. Облечен бе в тъмносин костюм на светлосини ноти. Приличаше на герой на известния автор Луис Карол.

Бях приключил работа и имах среща. Не ми се бе случвало от доста време. Всъщност виновникът за тази среща беше цигуларят, който гледах в момента. Често ми се случва да си говоря сам, или по-скоро да разсъждавам на глас. Преди три дни бях приключил работа по-рано и бях си намерил свободна пейка пред мистериозния музикант. Днес свиреше нещо живо и забързано. Приличаше ми на извадка от „Фигаро”, обаче само в определени моменти и то ако си понапрегна слуха.

- Струва ми се, че тук долавям вибрациите от „Фигаро”, просто го усещам. - казах аз на себе си. Обаче бе толкова неуловимо.

- Всъщност прав сте.

Гласът дойде вляво от мен. Обърнах се.

- Има, обаче е почти недоловимо. - добави момичето.

Имаше мелодичен глас, това ми хрумна преди всичко друго. Може би от музиката или мислите в главата ми ме направи по-смел и аз казах:

- Седнете, моля заповядайте, казвам се Росен, а вие?

- Интересен начин на запознанство, е аз съм Джесика, викат ми Джес.

- Всъщност аз не говорех на вас, просто го отбелязвах.

- Досетих се, бяхте с прекалено зареян поглед.

- Нека да минем на ти нали се запознахме?

Тя се усмихна и минахме на ти. Беше на специализация тук, за първи ден бе в града и бе тръгнала да се разходи. Живеела наблизо под наем. Оказа се че обичала класическата музиката и това бе първата тема, която захванахме, а и обстановката предразполагаше към това. Нашият концерт-майстор неусетно смени мелодията с плавна и лека за душата. Дори не разбрах как тя ме покани на танц. Танцувахме, докато не се усетих, че над нас грее Луната. Беше пролет и все още се стъмваше по-рано. Мелодията се забави още малко. Прииска ми се да я целуна, но се спрях, нещо ме спря.

- Трябва да тръгвам, още не съм се настанила в новата квартира, а минава девет.

Кимнах.

- Ще се видим ли пак?

- Нека да бъде отново тук след три дни, става ли? По същото време.

Отново кимнах:

- Да те изпратя?

- Не, наблизо съм, но ще ти кажа, че прекарах чудесно. Мисля, че в този град ще ми хареса.

Наведе се и усетих парфюма й вплетен в дългата й до кръста коса. Целуна ме по бузата без да бърза и ми се усмихна:

- Повече не можеш да искаш на първа среща.

Можех само да кимам и го направих отново.

- До петък.

- До петък.

И сега седях тук подранил с цели петнадесет минути, а мелодията галеше ушите ми. Бях се опитал да заговоря цигуларя, но той не ми отговори. Сякаш не съществуваше в това измерение. Единственото, което правеше, беше да сменя мелодията. И уцелваше моментът за това с точността на Робин Худ. Усетих познат парфюм, но не отворих очи. Мелодията ме бе завладяла.

- Замислял ли си се от къде черпи вдъхновение?

Отворих очи.

- Да, но не мога да разбера.

Джес бе седнала до мен.

- Поглеждал ли си нагоре, да проследиш погледа му?

- Никой не го прави аз също.

- Защо?

- Просто така, предполага се, че е сляп и глух. Никой не знае нищо за него. Един ден просто се появи и започна да свири това е. Дори не събира пари, не е това целта му. Раздава се за публиката, усеща я. Как го прави? Никой не знае. Всеки, когато е в лошо настроение идва тук. Той е като изцелителен извор за този град. Откакто се появи сякаш е по-спокойно. Тази музика носи желано спокойствие на всички. Неземна е.

- Леле, наистина ме впечатли. Съгласна съм с теб. Проучих го дори е имало и предаване за него, издирих го в нета. Прав си за всичко, но аз съм любопитна.

- Просто слушай музиката - усмихнах се аз.

- Нека погледнем, моля те.

- Така ще развалим магията.

- Щастието не може да се развали, миличък.

- Какво?

- Щастието не може да се развали.

- Не, другото имах пред вид.

- Миличък?

- Да.

- Ами харесвам те, нормално е да ти кажа така.

Музиката стана нежна и лирична сякаш подканяше към нещо по-лично. Огледах се. Около нас на пейките нямаше никой. Още беше рано явно. Наведох се и я целунах. Тя не се възпротиви, а пое устните ми с отворени очи. В погледът й блеснаха хиляди искри и аз се оглеждах във всяка една от тях. Погледът й се отклони нагоре и тя каза:

- Виж.

Сочеше нагоре без да искам и аз погледнах натам. Горе във въздуха пухкави облачета танцуваха като ноти по въображаемо петолиние и се надпреварваха да попаднат в струните на цигулката. Музикантът улавяше техните промени и свиреше ли свиреше. Мелодията се забърза леко сякаш ни подкани да танцуваме. Аз поех ръката й и двамата се вплетохме в прегръдката на танца, забръзвайки постепенно. А горе в небето нотите се сменяха ли сменяха.