2. Моите приятели тук
3. Друга моя страница
4. Името
5. абв.форум
6. Смях
7. Научих!
8. още един в абв
9. Нещо по-забавно от "Стани богат"
10. Може би най-верният хороскоп!
11. Вижте тази снимка!
12. За хората търсещи любовтта!
13. Едно приятно място за бъбрене!
14. За феновете на Бърнс
15. Дуетът!
16. Българският Взор
17. Гадания
18. Хороскопи
19. Криминално
20. За Апатията
21. Откровено
22. 10-те блогърски заповеди
23. Зороастрийски хороскоп
24. Приятелство
25. Японското ти име
Прочетен: 6247 Коментари: 30 Гласове:
Последна промяна: 26.02.2010 22:43
Разтърка очи и погледна часовника. Събуждаше се навреме както обикновено. Щеше да се изкъпе, гримира, да облече облеклото си за понеделник и да излезе. Хващаше първата маршрутка, която водеше до центъра и слизаше пред работата си, а след това идваше най-хубавият момент от денят й. Мислено се поправи: най-хубавият й момент в живота въобще. Всъщност тя имаше ли живот изобщо! Махна с ръка и започна да се съблича. Харесваше тялото си. Беше хубаво и добре оформено. Поддържаше форма с помощта на редовно тичане в парка след работа. Това й помагаше да се разтовари от емоционалния боклук, който клиентите изсипваха върху й. Работеше в отдел маркетинг и реклама. А там не беше лесно.
Пусна душа и прогони сънливостта от лицето си. Излезе от банята намятайки халата си. Докато тялото й изсъхнеше, щеше да поправи грима си. Нещата вече ги вършеше почти автоматично без дори да се замисли. И за какво да мисли. Бе се отдала на работата си, а тя й се отплащаше. Понякога усещаше празнина в себе си. Дълбоко скрита празнина, която излизаше в определени моменти като при гледането на някой романтичен филм например. Мразеше такива филми, но обожаваше да ги гледа. Да това беше противоречие, но животът е пълен с такива. Един приятел я нарече „романтичка без душа”. Да, тя беше такава. Бе изгубила желанието за щастие, за романтика, за любов, а и за какво са й? Тях не можеш да ги пипнеш! Приключи с гримирането и се усмихна на огледалото. Защо ли се измъчваше с глобалното затопляне, а не се отпусне и наслаждава на живота такъв, какъвто е. Харесваше й така, на който не му харесваше да хваща гората. Метна халата на закачалката и почувства лек хлад. Халатът я бе затоплил добре. Тя може би бе единственият човек, който имаше различни костюми за различните дни от седмицата. По тези костюми махмурлиите от колегите й се ориентираха кой ден е днес. Това често ставаше повод за майтапи, но не й пречеше. Харесваше й в този колектив, добре се чувстваше в него. Той заместваше семейството в живота й. Имаше и приятели разбира се и те не бяха малко, но с тях не се виждаше всеки ден.
- Спри.
Кресна си в огледалото докато разресваше косата си. Не искаше да отива на работа депресирана. Освен това й предстоеше най-приятния момент от денят й. Направи муцунка пред огледалото и за момент се почувства на 12 години. Какво бе станало с нея за тези 15 години от тогава.
Маршрутката мина след две минути по разписание. След още 15 беше пред работата си, но тя не се обърна към входа. Гледаше към един безистен в дъното, на който стоеше едно кафене. Наричаше се „Горещ шоколад”. Вратата му бе под формата на чаша шоколад. Усмихна се и забърза крачка. Беше почти празно. Само един старец си пиеше кафето в ъгъла. Всеки ден го виждаше тук. Наричаше го Дядото, точно като Димитър Благоев, защото приличаше на него. Имаше голяма добре поддържана брада, цялата бяла. Четеше вестника си както обикновено. Тя му кимна, той също и отново се задълбочи в проблемите на Близкия изток.
- Джоре, един от моят.
Барманът кимна и се усмихна:
- Госпожице Роси, искам да ви предложа нещо.
- Кажи Джоре и без госпожица, само Роси стига.
- Нека ви направя от специалния ми шоколад, от заведението ще е.
- По-хубав ли ще е от този, който пия?
- Ще е по-различен. Въздействието му ще е друго.
- Да не ми сложиш нещо ...
- Аз? Моля ви се, всичко е в сферата на допустимото, без гадости. – усмихна се той.
Роси му вярваше.
- Сега слагаме шоколада и после тайната съставка и готово.
- Каква е тя?
- Ами, тайна! - смигна й той и постави димящата чаша пред нея.
Това бе най-хубавия момент от денят й. Когато подушеше миризмата на горещ шоколад животът сякаш ставаше цветен и приятен, така се зареждаше за отвратителния ден в службата.
Подуши ароматните пари затваряйки очи. Имаше нещо различно този път. Усещаше миризмата на шоколад, но този път тя бе сякаш по-гъста, ако изобщо това бе възможно. Бе ходила и на други места, но никъде не правеха шоколад като в това заведение. Нито беше достатъчно гъсто, нито ароматът му беше на шоколад, нито захарта беше в правилните пропорции. Джоре беше Бога на Шоколада, но защо се казваше така? Бе се замисляла и друг път. Той беше единствения мъж, на който вярваше, но беше на поне 50 години и доста дебеличък, сигурно често опитваше шоколада, който правеше. Отпи бавно и затаи дъх. Беше божествено. Погледна в чашата. Шоколада беше гъст почти кремообразен, излъчваше някаква сила.
- Надминал си себе си, ако това е възможно Джоре.
- Просто го изпий Роси, и ще ми благодариш после.
Тя кимна и отново отпи. Погледна в чашата. Сякаш изобщо не бе намалял. Шоколада бавно изсветляваше. Стана бял, после прозрачен и тя видя нещо в него. Примигна, но фигурката й махна сякаш я канеше да я последва. Несъзнателно Роси бръкна с пръст в гъстата течност. Усети тялото си да става лепкаво и за секунди се озова на една полянка. Огледа се. По-скоро беше детска площадка. На една люлка се люлееше момиченце. Огледа се за родителите му. Нямаше никой наблизо. Приближи се до него.
- Ей, изгуби ли се?
Малката се залюля още веднъж после скочи и се обърна.
- А ти?
Роси отскочи стреснато. Пред нея стоеше смаленото й копие.
- Аз ли?
- Да ти, или може би изгуби нещо?
- Какво изгубих? - това беше нереално и Роси го осъзнаваше. Обаче нещо й подсказваше, че една част ставаше в действителност.
- Къде изгуби щастието? Помниш ли?
Момиченцето я хвана за ръка и се затича. Тя го последва. Стигнаха до една малка къщичка построена на едно дърво. Усмихна се.
- Спомняш си, това е добре.
Момиченцето не разсъждаше като детенце. Тази къщичка бяха построили тя и първото й гадже. Детската й любов. От тогава бе минало много време.
- Хайде да играем.
- Какво? Аз трябва да ходя на работа и ...? - усети се, че говори глупости и се засмя.
- Скучна си, да поиграем на криеница.
Роси кимна. Като малка обичаше тази игра. Както и да скача на въже и много други. Изиграха всичките й любими игри. Роси се чувстваше жива сякаш студената кръв във вените й се бе събудила. Знаеше, че това не е реално, но се чувстваше прекрасно. Все пак не всеки ден имаш възможност да си поиграеш с детето в теб. Утре пак щеше да поръча от този шоколад на Джоре. Като малка се бе чувствала щастлива и сякаш щастието бе нещо, което си е там по подразбиране и не е нужно да го търсиш, просто си го имаше. Нямаше нужда от шоколад, за да си го набави.
- Трябва да тръгвам. - сериозно я изгледа момиченцето.
- Наистина ли? - разочаровано попита Роси. Тя осъзнаваше, че това дете бе самата тя на 12 години, но просто беше нереално. Спомените бяха приятни. Беше ги забравила.
- Но винаги ще съм тук, като имаш нужда от мен просто ме хвани за ръка. - кимна и подскачайки се запъти по пътя надолу към залеза.
Роси отвори очи. Изгледа подозрително шоколада. Още беше прозрачен, но до нейния образ стоеше още един. На мъж. Сърцето й трепна. Той изглеждаше страхотно. Имаше ли смисъл, нали чувствата не можеха да се докоснат? Тя мислено се протегна и хвана детето в себе си за ръката. Усети радостта да я залива. Дали щастието й се усмихваше? Не, то се смееше заедно с нея.
Джоре се усмихна гледайки двойката отразяваща се в чашата и каза на себе си:
- Този шоколад го сервираме само веднъж.
Усмихна ми денят, усмихнат да е и твоят!:)))))
Благодаря ти!
:)))
31.03.2009 11:21
:)
и само ако някой се сети да напише нещо такова, се замисляме и осъзнаваме всичко това...
усмивка... колкото и да не ми се усмихва...
и точка в блога ти...
благодаря за разказа
Поздравления ! Чудесен си !
Четох една книга"В случай на щастие" - и не се учудих никак, че е точно толкова стъписващо да си щастлив, колкото и да си нещастен.
31.03.2009 18:23
:)))
Щастието е собствена отговорност, и предизвикателство, и готовност да се отвориш- за себе си и за другия.
пътуваме далече, дори н етрябва да излизаме от кожата си. Толкова е близо..., а ние сме толкова далекогледи...
Благодаря ти!
стана ми коледно ...
хубав разказ!
Благодаря ти!
Благодаря ти!:)