Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
27.03.2009 09:16 - Левият завой на ужаса
Автор: fenris Категория: Изкуство   
Прочетен: 4398 Коментари: 16 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Погледнах през прозореца за да преценя в какво състояние на обличане да изляза навън. Ледената кралица, наричана още зима правеше последни опити да се задържи на планетата Земя според синоптиците обаче този опит щеше да е последният. Прехвръчаха малки снежинки и времето изглеждаше приятно. Допих си чая с последната хапка от препечената филийка с конфитюр от череши и станах. След половин час вече вървях към спирката на трамвая. За всеки случая се бях облякъл като за зимно време и добре че го направих. Чух странен крясък над главата си и погледнах нагоре ято чайки се виеха над мен като лешояди над мърша. Беше странно да се видят чайки по това време на годината и то на място където на стотици километри нямаше море. Вятърът буквално ме удари в главата с пълната си сила заливайки ме с мокър сняг. За момент се почувствах като сляп. Знаех, че малко по надолу имаше подлез и инстинктивно успях да го достигна. Вмъкнах се в него чудейки се как така изведнъж се разрази тази адска буря. Снегът падаше като пелена а вятърът виеше като в планинска клисура. Оттърсих се от снега и се огледах. Бях минавал през този подлез и преди, но предпочитах да използвам пешеходната пътека защото тя ме извеждаше право на спирката а и беше само на някакви си стотина метра по надолу. Не обичах това място, всъщност никой не го обичаше. Носеха се страшни истории за него. Имаше един вход наляво, който водеше до старо бомбоубежище, поне такива бяха слуховете. Говореше се че там се криели преди много години партизаните, сега било свърталище на наркомани и прочее отрепки, но имаше легенди , че доста хора бяха изчезнали там. Дори аз пристъпвах с боязън тук. Сутринта се събудих с усещане за нещо лошо, което предстоеше, но реших да не задълбавам и закрачих за да се измъкна по-бързо от това прокълнато място. Легендите наистина бяха ужасяващи, но май просто бяха създадени да държат децата далече от това място. Вече се качвах по стълбите, които щяха да ме върнат в ледената виелица, когато чях вой на спирачки последва страшен шум и пътят ми бе препречен от кабината на тир. Приближих се до нея с повишено внимание едва по-късно разбрах, че това беше грешка. Погледнах през счупеното стъкло. Вътре лежеше жена твърде млада и хубава за да се е отдала на тази професия. Очите и бяха притворени. Опитах се да отворя вратата. Беше заяла вероятно от удара. Протегнах се и хванах ръката и. Имаше пулс. Извърнах се и тръгнах към другият изход от подлеза да потърся помощ, в този момент су чу трясък. Затичах се натам и видях, че и този изход е блокиран от задницата на автобус. Страхът започна да пълзи от корема бавно към мозъкът ми стараейки се да доминира над разума.

- По дяволите, защо ли ми трябваше да влизам тук?- извиках ядосано. Единственият изход беше старото бомбоубежище и ако не исках да разчитам на полицията и спешната помощ, които щяха да се забавят с часове докато дойдат до тук в тази буря. Трябваше да мина през левият завой на ужаса. Усмихнах се горчиво, от това би излязъл страхотен сценарий за филм на ужасите. Запътих се бавно към кабината на тира. Минавайки покрай тунела водещ към бомбоубежището забелязах две светещи точки, които се опявяваха и изчезваха. Усетих и присъствие. В този момент бурята отвън ми се струваше като супе страхотна алтернатива отколкото това място. Обземаше ме неприятното чувство, че нещо не беше наред и аз скоро щях да разбера какво, но хич не ми се искаше да разбера. Чух шум и бързо погледнах в поскоката от където дойде. Имаше някакво движение в тира. Запътих се натам и се качих надниквайки през прозореца. От там ме гледаше жената.

- Кой сте вие и какво правя тук?

Да въпросът беше логичен и аз това се чудех.

- Ами казвам се Игор а тук защо сте не мога да ви кажа, явно сте карали това превозно средство и е станала катастрофа.

-  Аз?

Тя ме гледаше с невинните си големи очи и аз се усмихнах.

- Да вие, поне не виждам друг в кабината на шофьора.

- Имате хубави очи.

- Моля?

- Ще ми помогнете ли да се измъкна.

Тя се изправи стъпила на долното стъкло, което заплашително пращеше. Хванах я за двете и ръце внимателно измъквайки я от кабината на тира. Тя залитна и се озова в прегръдките ми. Погледна ме и без нищо да каже стъпи на стълбите.

- Познавам ли ви?

- Не мисля. Не познавам тираджийки.-отвърнах.

- Такава ли съм?

- Очевидно е, щом бяхте на мястото на шофьора.

- Вярвате ли ми, че нищо не помня.-въздъхна тя.

На главата и имаше рана. Приближих се изваждайки малка бутилка с минерална вода.

- Стойте мирна.

Отвъртях капачката и изплакнах раната. Не беше дълбока. Извадих парфюма, който носех винаги със себе си, но рядко използвах и казах:

- Ще щипе.

Тя само кимна и затвори очи. Пръснах от него на раната. Изохка леко, но стисна зъби.

- Как е?

- Щипе.

- Така и трябва, раната не е дълбока, но сигурно имате амнезия от удара в главата.

- И сега какво ще правим?

На жената и беше студено.

- Има един изход, но не знам накъде води.

- Да го проверим.

Тя стана и леко се залюля. Подхванах я през кръста.

- По-добре се дръжте за мен.

- Май сте прав.

Бавно се запътихме към входа за бомбоубежището. От там проблеснаха светещите очи. Дръпнах се. Моята спътница обаче приклекна и каза:

- Мац, пис, писссс, мааааац.

Една черна котка излезе от тъмнината и се приближи до нея започвайки да се гали в кракът и.

- Не е ли сладка?-обърна се тя към мен и я погали. Животинчето измърка от удоволствие. Все повече се убеждавах, че бях попаднал в нещо объракно и цялата тази история не бе реална. Това момиче не можеше да е тираджийка. Просто нямаше физическите данни за това. Ръцете и бяха добре поддържани, по тях нямаше мазоли и някак си амнезията ставаше много удобна. А и тази котка? От къде се взе? Всъщност котката си беше на мястото, нормално беше тук да се мотаят животни мястото бе запуснато.

- Тръгваме ли.-каза безименната и аз кимнах. Двамата навлязохме в тъмницата.

- Имате ли запалка.

- Явно амнезията не ти пречи да мислиш, изчакай така.

Извадих запалка от чантата си и я запалих. Около нас беше пълна мърсотия. Въргаляха се изпозвани презервативи, опаковки от шоколадови десерти, стари вестници и използвани многократно игли. Настръхнах, като си представих за какво са били използвани. По стените имаше нарисувани всевъзможни чудовища родени от извратените умове на пребиваващите тук. Пред мен имаше грамадна жаба със зъби, която помръдна. Стреснато се отдръпнах. Беше игра на светлината. Огледах се и забелязах някакъв парцал. Приближих се. Миришеше на масло. Все един клон захвърлен, вероятно използван за подпалки и увих парцала около него и го запалих. За известно време щяхме да имаме светлина.

Девойката тръгна напред а аз я последвах. Светлината хвърляше странни отблясъци и правеше обстановката още по зловеща. Внимателно се оглеждах навсякъде и пристъпвах напред. Котката я нямаше явно бе намерила по интересно занимание. Плъмъкът теглеше надолупо посокъта към която вървяхме, което значеше, че имаше изход от там, но дали щяхме да стигнем до него?

-Страх ли те е?

- Моля.-отвърнах аз.

- Питам страх ли те е?

- Не, няма такова нещо.-казах, надявайки се да звуча убедително.

Тя се разсмя.

- Какво може да ни се случи тук?

Огледах се и само посочих:

- Да ти прави впечатление нещо?

- Ами не.

- Да не падаш от луната, това е сборище на наркомани, тук могат да ни ограбят, убият и изнасилят едновременно.

- Едва ли, изглежда запуснато.

Наистина изглеждаше запуснато, но цялата тази история не беше наред. Някак си това момиче дето припкаше пред него, не приличаше на тираджийка, освен това как така и двата изхода бяха запушени почти едновременно? Прекалено много случайности станаха. Познатото усещане в корема пак ме завладя. Тук нещо не беше наред, но имах ли избор? Все още не се чуваха сирени. От време на време само свиренето на спирачки отекваше сигнализиращо за това, че катастрофата наистина се бе случила. Беше реално и нереално едновременно. Усещането беше такова сякаш наблюдавах участието си в откачен филм, като”Грешен завой” например. Постепенно с навлизането в тунела шумът от улицата заглъхваше. Спрях се. Може би, бе по-добре да изчкам в подлеза, вместо да вървя в този тунел. Страхът се излъчваше от всяка тухла в него. Рисунките със всяка стъпка изглеждаха по-страшни.  Момичето спря и ме погледна изпитателно.

- Уплаши ли се?

Писна ми тази да ме предизвиква:

- Ами да, за какво да навлизаме навътре? Тъмно е, мръсно е а и цялата ситуация сякаш иска да ме накара да те последвам и защо?

- Ами да излезем оттук например?

- Да бе и от къде си сигурна, че има изход?

- Ами вятърът дърпа натам например?

- Много филми си гледала. А ако се окаже, че е просто вентилационна шахта през, която не можем да минем?

Тя се замисли, поне така предполагах, защото не ми отговори веднага.

- Ами по-добре е да правим нещо, вместо да чакаме а и тук е по-топло отколкото в подлеза.

За второто беше права разбира се. Сега усетих, че някак си без да искам дори бях разкопчал палтото си. Трябваше да взема някакво решение, но това никак не ми харесваше. Кимнах и я последвах.

- Да не ми се сърдиш?

Въпросът бе толкова абсурден, че се разсмях. Спрях се навреме преди да прозвучи истерично.

- Ами за какво? Че провали целият ми ден ли? Не се притеснявай, не ти се сърдя.

- Аз не съм виновна, онзи автобус се подхлъзна и ме нацели право в кабината и аз...-тя се сепна и се изчерви.

- Ооооо, май амнезията избледнява а?

- Само това помня.-бързо промърмори тя. Твърде бързо, за да е истина. От малък, имах тази способност, да предусещам, когато нещо лошо ще се случи или кога някой ме лъже. За това и любимият ми герой беше Спайдермен.

- Няма значение, да вървим.

Пордължихме напред тунелът почна бавно да се разширява. Значи приближавахме бомбоубежището. Какви ли гадости ни чакаха там? Светлината продължаваше да хвърля странни отблясъци. Кърпата вече догаряше и можеше скоро да се озовем в пълен мрак това ме накара да ускоря крачки, не че някъде там, щях отново да мнамеря омазнена кърпа.

- Ей чакай не мога толкова бързо.

- Подтичвай, нямаме време за кавалерство.

 По принцип не бях такъв, но сега бях ядосан и изнервен.

Изправихме се пред два тунелакойто поемаха в различни посоки. А кърпата вече бе близо до изгасването. Поставих я и пред двата тунела от този който водеше направо дърпаше.

- Продължаваме напред.

- Виж ти, кой гледал много филми.

- Има разлика аз не фантазирам в действителността като теб.

- Груб си.

- Защото ме лъжеш.

Тя се нацупи и млъкна скръстила ръце. Аз продължих напред. След малко усетих, че тя се затича да ме настигне. Продължавахме напред. Тишината беше пълна. Не знам колко бяхме вървяли, но скоро странен звук започна да вибрира в дъното на тунела. Сякаш бръмчеше хладилник или генератор.

- Какво е това?

- Звукът на идващи зомбита.-отвърнах и се посмихнах. Не ми беше до смях обаче. Тя рязко ме хвана под ръка.

- Какво стана да не се уплаши?-имитирах я аз.

- Престани, вече не е смешно.

Права беше, не беше смешно. Вгледах се напред. Боклуците бяха намалели. Срещаха се само изоставени пласмасови бутилки от минерална вода и безалкохолни, както и угарки от цигари и те не бяха много. Иглите липсваха. От парцала оставаха около десетина сантиметра преди да загасне. Някаква сянка се стрелна към нас и изръмжа. Двамата се дръпнахме уплашени. Усетих как тя трепереше до мен. Беше някакво куче, помяр. То ни излая още веднъж и се шмугна в тъмнината. Разсмях се. В този момен на трепкащата светлина няколко метра по-надолу една доста раелистична рисунка на зомби се раздвижи и се придвижи към нас. Бавно и коцукайки.

- Какво е това?-гласът и трепереше. Бих искал да и отговоря, това е игра на светлината, но „играта” се приближаваше към нас леко коцукаща. Точно като зомби от евтин филм на ужасите. На главата си имаше качулка и лицето бе скрито. Двамата бавно отстъпихме назад в такт с неговите стъпки. Страхувахме се да му обърнеме гръб , защото ...и аз не знам защо.

- Да бягаме.-промълви тя.

- Накъде?

- Към подлеза.

- Вече е късно, импровизираната ни факла, скоро ще изгасне. А както сме уплашени ще се заблудим и кой знае къде ще отидем.

- Всякъде е по-добре от тук.-изссъка тя. Ноктите и болезнено стискаха ръката ми сигурно скоро щеше да ми пусне кръв, но и през ум не ми мина да я отблъсна.

Зомбито се изправи пред нас и каза:

- Имате ли сигара.

Изпод качулката се показа главата на просяк мърляв и то много, но жив човек. Двамата си отдъхнахме. Погледнах към стената рисунката на зомбито още стоеше там.

- Исплаших ли ви? Исвинете.-говорът му бе странен съпроводен с леко съскане.

 Кимнах и се забърках по джобовете, имах забравена в себе си някаква кутия цигари, останала ми от отдавн и аз не помнех кога. Намерих я и я хвърлих на човека. Той ловко я улови сложи я в устата и я запали от факлата ни.

- Какво правиш тук?

- Тук живея. Влясох по-навътре, са да съм далече от наркоманите, много са нахални..-тук той изтърси мръснапсувня.

- Имах и съквартирант, но той пое към светлината и не се върна.-довърши разказа си той.

- Умрял е?-прекъсна го момичето.

- Не бе тръгна към светлината, в края на тоси тунел. През деня се сабелязва светлинка там, е тррябва да грее слънце расбира се.-той се ухили.

- Значи там има изход?

- Ами не знам, не съм ходил. Като трябва да излизам го правя през подлеса. Касвах му и на него да не ходи там, ама той отиде.-сви рамене.

Разказа на просяка не ми хареса.

- А вие кво правите тук?

- Ами заклещи ме тази мацка в подлеза и тръгнахме да дирим изход.

- Как стана бе?

Разправих му историята. Той изгледа девойката изпитателно. Тя се изчерви.

- Ти не си тираджийка малката, нещо ме баламосваш.-той се присегна бързо и портфейлът и се озова в ръката му.

- Ей...-извиках аз.

- Спокойно няма да я обирам. Глей сега.-показа ми книжката и имаше разрешително само за леки автомобили. Обърнах се към нея и и подадох портфейла. Тя отново се изчерви.

- Чакам обяснение.-скръстих ръце аз.

Тази ситуация все повече заприличваше на сапука и това ме изнервяше.

- Добре де качих се на камиона на татко, да го покарам.

- В това време?

- Като го взех, времето си беше наред.

- Потрошила си цялата тази стока вътре?-като го казах се сетих колко абсурдно прозвуча.

- Беше празен.

- На колко години си?

- На 20, нещо друго господин прокурор?

Прпосяка се изхили.

- На какво се смееш.

- Брато прецакан си отвсекъде.

Така се и чувствах. Хванах я за ръката и ...се спрях. Никога не бях удрял жена.Нямаше да го направя и сега.

- Ти.-посочих момичето.-мълчи. Ти ми кажи какъв е този звук.

Бръмченето се бе усилило.

- Не знам човече, идва от дъното на тунела, ако съквартиранта бе тук, можеше да го питаш.

- Тръгваме.-казах и я дръпнах за ръката.

Тя ме последва подтичвайки. Огънят вече догаряше оставеше ни най-много минута-две светлина. Бръмченето се усили. Завихме и се озовахме пред нещо, което ме стресна. Дебели дъбови врати осветявани от прожектори. Бръмченето идваше от тях. Бяха обрисувани с орнаменти, които показваха сцени от Библията.

- Стига бе какво е това.-извика тя.

- Шшшшшш, тихо. Не знам, но смятам да разбера.

- Сигурен ли си?

- Че какво може да стане?

- Ами да ни убият например.

Вратите се отвориха бавно и вътре видяхме че сме пред църква. Която се намираше на метри под земята. Двамата зяпнахме. В нея всичко изглеждаше като направено от дърво. Дори иконите не бяха обикновени а дърворезби. Пред нас стоеше свещенник. Приличаше на обикновен свещенник, но без брадата.

- Заповядайте брате и сестро. Влезте. Не се плашете. Тук сте в безопасност.

Автоматично преминахме през входа и се прекръстихме едновременно.

- Какво е това място?

- Било е създадено много отдавна още преди стотици години. Тук даваме надежда на хората, които са загубили такава.

- Но нали е било бомбоубежище.

- Бомбоубежищете бе направено в последствие, ние просто усвоихме и неговият терен.

- А всичките легенди?

- Те са за да държат настрана, обикновените хора. Ние работим на тъмно, ако Бог доведе някоя изстрадала душа ние я приютяваме и даваме надежда за живот. Вие защо сте тук?

Разказах историята добавяйки и развитието от признанията на младото момиче.

Той кимна.

- Изход има и ще ви го покажа, но преди това, трябва да поговоря с младата дама.

Свих рамене. Свещенника поведе момичето към една врата. Замислих се. Усащенето в църквата бе умиротворяващо и успокояващо. Чувствах се адски доволен и щастлив. Дали не слагаха нещо в тамяна? Това място беше странно. Аз очаквах някакви ужаси а то какво излезе? Страхът бе нарисувал в мен страшни картини. Защо им беше да плащат хората. Замисляйки се установих, че анонимноста бе най-добрия начин да вършат работата си. Беше толкова странно. Не усетих как бе минало времето. Бях затворил очи и си почивах. Страхът се бе оттеглил от мен и бе настъпила умора. Усетих ръка на рамото си и се извърнах. Имах много въпроси, но не знаех, дали е правилно да ги задам.

- Готово, нека да продължим да ви покажа изхода. И моля ви не казвайте на никой за нас.

- Разбира се отче.-отвърна тя.

- Няма проблем.-казах. И без това никой нямаше да ми повярва.

В нея имаше нещо различно, беше се променила. Само за толкова малко време.

- Бог ви изпрати тук, тя беше нуждаеща се, вие и помогнахте като я доведохте тук.

- Така ли?

- Не бъдете толко скептичен братко.

Изчервих се.

- Може ли да попитам нещо.

- Докато вървим може да питате.

- А рисунките?

- Едно дете, спасихме го от една банда. Оказа се майстор в рисунките, то ги нарисува по стените за да държи хората далеч.

- Разбирам. А не трябва ли да излезете сред хората?

- Забранява се на нашият орден. Общуваме с хора, само ако Бог ги прати.

- И нас Бог ни прати?

- Неведоми са пътищата господни, независимо дали го вярваш или не. Понякога Бог използва трикове за да ни направи щастливи.-той се усмихна.

- А кой плаща за това?

- Благодарни хора, на които сме помогнали.

- Момчето например, стана известен аниматор и проби в Холивуд.-той се усмихна.- не сме изостанали, колкото ни мислите.

Качихме се в един асансьор с стъклен таван. Спряхме под една шахта. С едно копче тя се отвори.

- Късметът вече ще ви следва от вас зависи да го изпозвате.-каза свещеника и махна за сбогом.

Снегът бе спрял и грееше слънце.

- А сега?

- Ти ще се обадиш на баща си а аз отивам на работа.

Тя кимна.

- Така и не се запознахме аз съм Розалинда.

- Знаеш името ми. Приятно ми е.

- Може пак да се срешнем?-каза тя.

- Може би, както каза отчето, неведоми са пътищата на Онзи горе, но нека следващият път не е при такива обстоятелства нали?

Тя се разсмя.

- Ще направя каквото мога.

- Постарай се.

Така се разделихме. А дали пак ще се сблъскаме. Нещо в мен ми подсказва, че така ще стане.





Тагове:   тир,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. gothic - Наистина
27.03.2009 09:29
си е готов сценарий!!! Впрочем, виждал съм гларус в Пловдив, обаче през лятото...Хубав ден, Вълчо :))))
цитирай
2. fenris - gothic
27.03.2009 09:30
Благодаря ти приятелю! Знаеш ли пак тлябва да си чукнем среща! А в София над народното събрание наистина видях три дена под редн ято чайки!:)
цитирай
3. gothic - С удоволствие!
27.03.2009 10:33
С удоволствие!
цитирай
4. fenris - gothic
27.03.2009 10:42
Ще ти пиша на лични!:)
цитирай
5. golichka - :)
27.03.2009 11:09
Много дълго fenris,но и много интересно.Не съжалявам,че го прочетох.Благодаря!

:))))))))))
цитирай
6. essy - Мълчиш, мълчиш,
27.03.2009 11:14
ама като се развихриш няма спиране:)
Майстор си, спор няма!!! Интересен сюжет, много увлекателно пресъздаден....

Поздрави, колега!:)))
цитирай
7. fenris - golichka
27.03.2009 11:32
Понякога няма начин, да е кратичко!:)
Благодаря за търпението!:)
цитирай
8. fenris - essy
27.03.2009 11:32
Познаваш ме колежке! Поне се завръщам както трябва нали!;)
цитирай
9. essy - Винаги
27.03.2009 11:39
се завръщаш подобаващо! Така и трябва, а и не може да не е така, защото ти си устроен по този начин :))))

Хубав, весел, слънчев, нежен, запомнящ се уикенд ти желая! :))))
цитирай
10. fenris - essy
27.03.2009 11:41
Благодаря ти много!:) Късметлийски уикенд и на теб!
цитирай
11. анонимен - fenris
27.03.2009 12:05
Евалата Фенрис!!! Браво,най обичам такива разкази.
За пореден път ми харесва твоето творчество!!!
Поздрав!!!
цитирай
12. fenris - grobarq
27.03.2009 12:36
Радвам се много че ти хареса човече, знаех си, че ще го оцениш! Благодаря ти за това!
цитирай
13. kleopatrasv - Пак си с прекрасен разказ, поздравления !
27.03.2009 15:06
Довемера в 19 ч ела и ти .Изрази от блога си " Да бъдеш или не !". Чакаме те !

ДА БЪДЕШ ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ , БЪЛГАРИНО ....?
„To be or not be?”

Българино, ти носиш още гордо своето име
стъпваш победоносно по българска земя
коленичиш символично пред родното си знаме
изпяваш химна си български там на върха

Българино, ти герой си от днешната пиеса
дубльор си в реален български филм
нещастен човек си от тази красива планета
ти си реално съществуващ сфинкс

Българино, ти пожела ли жената на ближния
нахълта ли в чуждия човешки храм
отне ли насилствено хляба на по-бедния
удари ли после баз капчица срам

Българино, ти изми ли ръцете си пред грешния
направи ли се пак непорочен и чист
ти извергна ли се за каузи с жеста неприличния
омъргаля ли се за мръсни пари и власт

Българино, ти погледна ли в душата на невинния
прочете ли наистина нейната й същинска Хал
ти потърси ли помощ от добродушния
малко ти трябваше за да беше й обещал

Българино, да си човек е толкова лесно
просто трябваше само да те заболи
колко просто е всъщност това нещо
ти съумя ли с ум да се разграничиш

Българино, бъди човек бъди човечен
стани различен - но не подлец
не бъди само страничен и себичен
живей дерзай открий и стани творец
Публикувано от kleopatrasv.blog.bg в 0 коментара Връзки към тази публикация

http://pegas08.blog.bg/viewpost.php?id=313440

цитирай
14. fenris - kleopatrasv
27.03.2009 15:45
Благодаря за инфото и стихчето Клео!
цитирай
15. cefulesteven - Винаги съм харесвал това в стили...
27.03.2009 19:37
Винаги съм харесвал това в стилистиката ти, че правиш действието да се развива като на филм, много динамично, много живо.

Поздрави.
цитирай
16. fenris - cefulesteven
29.03.2009 22:00
От малък, винаги съм се чудел, защо автора е написал така или иначе нещо, всеки от тях имаше някакъв стил, но винаги съм предпочитал бързото действие, когато нещата се развиват като на филм, защото тогава някак си и аз се чувствах жив, а когато пиша така кръвта просто кипи във вените ми! Благодаря ти много за хубавите думи!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fenris
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1834364
Постинги: 321
Коментари: 5882
Гласове: 30773
Спечели и ти от своя блог!