-Опитай се да погледнеш отстрани. Да видиш нещата в переспектива. Все едно наблюдаваш филм, но ти си главният герой. Безпристрастно, без емоции. Поне не такива, които променят гледната ти точка. Не се задържай дълго в това състояние. Може да ти хареса да си наблюдател. По-лесно е. Не се месиш, не се забъркваш в неприятности. Просто наблюдаваш. Звучи забавно нали? И е така в началото. След това става трудно. Защото започваш трудно да различаваш реалността от наблюдението. Всъщност пристрастяваш се. То ти помага да се справяш по-добре със проблемите си, защото намираш логичното им решение. Идва момента да избереш като наблюдател ли ще живееш или като човек. Ще гледаш как отлита пред очите ти собственият ти живот или ще участваш в него?

- Чакай малко, за какво е тази лекция? Всъщност защо ми казвате всичко това, аз дори не ви познавам, нали?

Беше объркан, този човек му напомняше на някой, но бе просто невъзможно да го познава. Спря го на улицата да му поиска огънче и дори не осъзна как се бе стигнало до тук.

- Удобно е от време на време да ползваш различна переспектива. Да застанеш от страни и да кажеш :

„Това, което правя е супер” или:

„Абе как може да съм такъв идиот?”

Обаче не трябва да се опитваш да предвидиш бъдещето. Ако нямаш пророчески сили, не използвай переспективата на наблюдателя за далечното бъдеще ще се провалиш. Разбира се можеш да си останеш наблюдател до живот. По-лесно е. А ти искаш ли го?

Понечи да отговори на странният човек, но той продължи с лекцията сякаш преди малко не бе чул въпросът му. Явно никакви шумове не можеха да нарушат концентрацията му:

- Часта на мозъка, която използваме не е приспособена за далечна переспектива. Когато погледнеш отстрани и се опиташ да видиш в бъдещето всичко се изкривява през усещанията на мозъка в момента, включително и неговите страхове и безспокойства а това пречи на правилният поглед. Просто затвяраш поглед. Поемаш въздух и отваряш очи. След това переспективата е различна. Наблюдаваш се как говориш с някой. Усещаш, че може да направиш грешка и се спираш навреме. Или може само да наблюдаваш за да видиш как ще се издъниш и да не го правиш повече в бъдеще. Там е различно, спокойно е сякаш си в морето и вълните те носят. Чувството на пълно отпускане те завладява и може да се пристрстиш към него. Отпускайки се в него ти ставаш наблюдател. Наблюдаваш живота отстрани и живееш спокойно без желание за нещо повече. Скуката ти харесва. Хората ти стават интересни само като обекти на наблюдение. Не се намесваш, започваш да спираш да даваш съвети, защото те само могат да усложнят ситуацията, поне такава е переспективата а ти не искаш животът ти да е сложен. ЗАбелязваш грешките от които те не се учат и ти е забавно, нещо като Биг брадър, но не е нагласено. Ти наблюдаваш своя собствен живот и на тези около теб.

Усети се как кима. Звучеше логично. Да бе, говореше с някакъв брадат непознат, който приличаше на старците владеещи бойни изкуства от китайски филми произведени 80-те години. Брадата му се криеше под палтото му, което той носеше в тази жега. Въпреки това от него не излизаше приятна миризма. Очите му бяха сини и пронизващи като върховете на копия. Седеше насред улицата и слушаше странната лекция. Хората минаваха покрай тях забързани към ежедневните си грижи.

- Защо ми казвате всичко това? Моят живот си е нормален и аз си го живея нормално.

Погледът на странният старец се спря на очите му.

- Защото хлапе имаш добри очи. Хайде със здраве и дано това, което ти казах да ти е от полза.

- А огънчето, не искате ли?-изтърва се той.

Старецът се обърна усмихна се и каза:

- Не сега хлапе, но някой ден ще имаш причина да запалиш това огънче. Не и днес. Не още.-старецът щракна със запалката и му я подаде.

Изгледа го още веднъж и се врътна бързо изчезвайки в тълпата. Не се усети, колко време след това бе продължил да стои, когато някой го блъсна. В мислите му бе хаос. Една част от него отхвърляше, новата информация, но друга сякаш бе любопитна да опита. Една мисъл обаче не му излизаше от ума. Защо той му поиска огънче? Не видя в него цигара или някакъв намек да пуши. Пръстите му бяха чисти, нямаше го жълтото петно между палеца и показалеца характерно за пушачите. Не приличаше и на просяк въпреки износеното палто. Отново го блъснаха :

- Ей мръдни се от пътя бе човек, задръстваш тротоара, не стига, че има паркирали коли, а и ти си пракирал тук.

 Това го върна в действителността. Огледа се и последва тълпата във вените на големият град. Стигна до един парк и се отдели от нея. Имаше нужда да помисли. Беше адски объркан и не знаеше какво да прави. Изкушаваше се да зареже тая случка, освен, когато реши да я разкаже на компанията като нещо забавно. Нещо случило се на улицата. Замисли се  до такава степен, че главата го заболя. Рязката болка го проряза като с нагорещен нож и той залитна. Тръсна с глава и прогони мислите си. Погледна часовника. Времето вървеше неумолимо напред. Ако не побързаше, щеше да направи лошо впечатление в работата а ако разкажеше тази история като оправдание, щеше да стане за смях. Ускори крачка разбутвайки хората пред себе си. Порой от ругатни и възмушения го заля. Пое си дълбоко въздух и затвори очи да прогони досадните нападки. Не искаше да се занимава с тях трябваше да бърза. Съжаляваше, че причинява неудобство на останалите, но нямаше време. Въпреки че се извиняваше оправдавайки се с това, че бърза те продължаваха да валят. Не беше виновен за това.

Обзе го странно спокойствие усети леко приятно замайване, като от тежко, стипчиво вино, божествено на вкус. Отвори очи и видя как върви напред през тълпата и я разбутва.  Замисли се как бе станало това. Това нямаше логика, някак си нещо не беше наред. Спокойствието се разля по вените му като нежна ласка и го залюля в преградките си. Главоболието изчезна като с магическа пръчка. Продължаваше да върви напред, но не чуваше подвикванията около себе си. Не се притесняваше за нищо. Имаше някакъв термин за това. Май имаше и някаква група с това име. Точно така, Нирвана. Бе постигнал Нирвана. Толкова лесно? Усети се кое не беше в ред. Той се наблюдаваше отгоре в переспектива, както му бе казал стареца. Към него се устреми юмрук. Съзнанието му се върна в действителноста и той се наведе. Здравенякът пропусна и помете хората около него. Прескочи падналият ръмжащ човек и се затича. Човекът се изправи след него, но махна с ръка и се отказа да го преследва. Успя да стигне една минута преди крайният срок. Картата отбеляза 8:29. Въздъхна облекчено и остави якето си на гардероба. Качи се в асансьора и се устреми към работното си място. По шантаво начало на деня не бе имал. Дори когато се бе събудил до едно момиче в леглото и не помнеше името и. Тази случка не я разказа на никой, пък и нямаше нужда, не се гордееше с нея.

- Защо той ми поиска огънче?

- Не съм ти искал огънче.

Извърна се, един негов колега стоеше на вратата и се усмихваше иронично.

- Не ти, разбира се че не.

- Сами ли си говориш Живко?

- Не Боби, просто разсъждавах на глас.

- И за какво огънче става дума?

- Дълго е за разказване.

- Тогава идвай започна сутрешното съвещание, знаеш шефа колко го обича.-каза Боби и вдигна очи към небето в престорен драматизъм. Двамата се разсмяха и тръгнаха към заседателната зала.

На заседанието се обсъждаше откриването на нови пазари в чужбина новият козметичен продукт на фирмата бе приет много положително и хората си го купуваха въпреки сравнително високата цена. Имаше много продукти, които претендираха че са лифтинг експерти, но в рекламите успехът им бе компютърно генериран при техният нямаше такова нещо, освен това се използваха напълно натурални продукти. Естествено продуктите бяха тайна. Поради кризата имаше съмнения за успеха на това начинание. Живко се грижеше за рекламата на продукта и до сега идеите му даваха резултат използвайки ефекта на продукта върху една обикновена жена. В рекламата дори се споменаваше, че при липса на реакция парите се връщаха. Кремът бе за лица от 25 до 55 години. Всичко това премина през главата му докато течеше обсъждането. След това мисълта му отново се върна към странната случка на улицата.

- Живко.

Той чу името си, но не реагира. Отново се бе пренесъл на онова място. Някой го сръга и върна в действителността. Изпита съжаление.

- Живко чуваш ли ме?

Говореше му шефката. В очите и прочете раздразнение и мека тревога.

- Да разбира се.- отговори той, потърквайки се там където го сръга Боби.

- Все едно не беше тук за момент и не чуваше нищо.

- Всичко е наред вие говорехте...-той повтори точка по точка идеите на шефката си. Наистина беше чул всичко, но като глас във фуния.

Шефката се усмихна и продължи. Заседанието приключи с решение да се опипа почвата с помоща на маркетингово проучване. Живко щеше да се заеме с това. Щеше да изготви списък с въпроси, които щяха да бъдат задавани на доброволци от държавата където щеха да се опитат да го приложат. Като те щяха да го ползват една седмица преди това.

Живко бе отдаден на работата си и за два часа приключи с проекта. Всъщност той живееше за да работи. След университета той пое възможността и се включи със всички сили. Първаночално бе обикновен специализант, но се бе издигнал до шеф на маркетинг и реклама. Голяма част от работата вършеше сам и не му оставаше време за личен живот. Това обаче не го притесняваше. Винаги се стараеше да е най-добрият в това, което правеше. Огледа готовият проект. Проследи точките му на изпълнение. Нещо не беше както трябва, но не можеше да останови какво.

- Дали да не пробвам онова?

- Какво да пробваш?

Извърна се беше Боби.

- Ти не чукаш ли?

- А ти сам ли си говориш?

- Забрави, изнервен съм.

- Какво толкова, ще се справиш с проекта.

- Не проекта ме притеснява а...забрави не ми се говори за това.

- Да не е свързано с огънчето...”ако искаш огън да ти дааааааам”.-нарочно фалшиво започна да имитира той една популярна в миналото чалга песен.

- Не е смешно и да за това огънче става дума.

- Разкажи.

Имаше нужда да сподели:

- Само, че да си траеш пред другите.

Боби иронично се прекръсти.

- Говоря сериозно.

- Добре бе човек, дума няма да кажа.

И Живко започна разказа си. Боби първоначално го слушаше с характерният си ироничен поглед. Когато обаче Живко стигна до момента на обяснението на стареца Боби зяпна. Когато разказа приключи настана тишина.

- Мале, какво е искал този от теб?

- Не знам, но и нищо не поиска в замяна.

- Изпробва ли го?

- Да несъзнателно, докато бях в тълпата.

Живко разказа продължението.

- Стига бе, толкова лесно ли стана. Я го направи сега.

- Ти сериозно ли?

- Аха.-очите на Боби изкряха от любопитство.

Живко си пое въздух и затвори очи. Отваряйки ги той насочи спокойният си вече взор към компютъра и барзо разгледа. Откри дефекта почти веднага. Една думичка не пасваше на общият фон, беше не на място. Тялото му се насочи натам сякаш водено от невидими нишки и започна да печати.

- Ей човече тук ли си.

Тялото кимна в отговор, но не стана. Боби го разтърси и Живко се извърна към него върнал се в тялото си. Усещането бе на отделяне, но не напълно. Сякаш мозъкът му бе на две места едновременно. Само дето не можеше да говори.

- Това беше плашещо и готино едновременно. Ти веднага намери грешка, която би търсил с часове. В това състояние ще ти се повиши работоспособността. Чакай и аз да пробвам.

Боби затвори очи. Пое дълбоко въздух и после ги разствори:

- ВИждам те право пред мен.

- Явно не става така.

- Жалко, щеше да бъде супер, може ли да ми помагаш в фактурите понякога като се забия в тях няма излизане.

Боби беше от отдел Чуждестранни активи наскоро формиран. Живко се усмихна:

- Ще видим.

- Гадняр, не искаш да споделиш дарбата с приятелите си.

- Споко бе човек, само не прекалявай.

Разделиха се. Живко погледна часовника си. Наближаваше дванадесет. Беше време за обяд. Излезе да се разходи и да хапне нещо. Пое си въздух и затвори очи. Гледайки отгоре разходката бе по-приятна. Виждаше хората някак си полноценно. Наистина бе пристрастяващо.  Забелязваше недостатъците и плюсовете им. Усмихна се и реши, че това би било полезно за един шеф като си търси нов служител. Изгледа се сменяше сякаш подвластен на емоциите. Когато видеше красива девойка той я разглеждаше отблизо, почти я докосваше без тя да има представа. Това го стресна и той ги овладя. Влезе в един ресторант и си поръча супа и основно. Докато хапваше отново се върна в тялото си. Приключи, плати и излезе. До края на деня нямаше друга работа освен да занесе проекта. Огледа се и се насочи към парка. Дали да не поупражнява новата си дарба? На една от пейките седеше девойка. Пое въздух и затвори очи. Когато ги отвори те бяха вперени в нея. Момичето четеше някакъв вестник, но сякаш мисълта и не бе там. Нервно поглеждаше часовника и мобилният си телефон. В един момент той изпиука и тя получи съобщението. Несъзнателно той погледна на дисплея. Някой късаше с нея. Момичето замахна но в последният момент размисли и хвърли телефона в чантичката си. Усети силните и емоции, на гняв и обида. Докосна частичка от нея. Завладя го странно усещане. Различно от това на нирваната в която изпадаше докато бе извън тялото си. Усети че трябва да направи нещо. Тя извади цигара и зарови за запалката си. Не я намираше и ръцете и затрепериха от нерви. Живко пристъпи и каза:

- Имате ли огънче?

- Сега си търся извинете...мама му...извинете ме.-тя се изчерви.

Изчервяваше се приятно. Живко усети парене в стомаха си.

Той извади своята и я запали. Тя дръпна докато цигарата поеме притвори очи и пое дима след това го изпусна през устата си със свирене.

- Имате ли една и за мен. Не пуша, но ще ви направя компания, ако не ви преча.

- Разбира се, обслужете се.- и тя подаде цигарите си. Бяха руски.

Той запали една притвори очи и всмукна. След това бавно издиша и ги отвори.

- Може ли да видя очите ви.

- Не.

- Моля ви.

 Тя ги отвори и тогава двамата се оказаха над телата си.

- Какво става?.-очудено попита тя.

- Харесва ли ти?

- Аха.

- Как се чувстваш?

- Страхотно, какво е това?

- Не знам, но явно мога да ти го предложа.

Телата им се приближиха едно към друго и переспективата им се смени веднага.

- Защо го направи? Аз дори не те познавам.

Той се дръпна.

- Защо спря, продължавай.

Живко така и не използа новата си дарба повече, не му се налагаше.

От време на време си мислеше за стареца и се усмихваше. Бе изминала година от тогава. С Рони се бяха оженили и добре си живееха. За кратко бе променил приоритетите си, дори не можеше още да повярва, че го е направил. Някой го блъсна. Извърна се беше стареца.

- Виждам, че си дал огънчето, по-скоро отколкото мислех. На мен ми трябваха двайсет години. А имаш ли огънче?.-в очите му проблесна весела искра.

Живко запали и човека дръпна с цигарата си.

Нищо не стана нищо не се промени.

- Дарбата свърши работата си, дано помегне и на някой друг. Успех хлапе.

Старецът изчезна в тълпата. Живко се усмихна и продължи бавно по пътя си.