Не ме бива много в писането това ми е първото произведение, така, че бъдете снисходителни, но все пак смятам, че историята ми трябва да бъде разказана. Защо ли? Защото е необикновена. И както е казал Пикасо „Вдъхновението идва след като започнеш да работиш” или нещо такова. За това аз реших да напиша своята история.

Гледах през прозореца отпочивайки си след тежкият работен ден в който сякаш нямаше нещо което да не се обърка. Глупавият ни кмет бе решил точно в този ден да прави ремонт на една от улиците през, която минаваше тролеят ми и трябваше един километър пеша да ходя до работата си. За капак валеше най-адският сняг подсилен със вятър от поне 100 километра в час. Сега смучех със сламката си натуралният сок и гледах през прозореца. Снегът валеше на големи парцали като вятърът го запращаше от време на време по прозореца размазвайки го по стъклото. Камината гореше и ме топлеше приятно. Имаше обаче и нещо друго една странна тръпка под лъжичката ми. Приятна и изпълнена с очакване. Напук на лошият ден аз си смучех сока от касис и се чувствах приятно. Изпълни ме лека носталгия. Не жалех за отминалите дни. Всъщност радвах се, че са отминали. Така беше по-добре. Бях разведена. Днес щеше да стане година от като разводът бе станал официален. Чувствах се свободна и малко тъжна. Тъжна, защото бях изгубила пет години от живота си с този мъж. Бях се борила  със зъби и нокти за този брак, въпреки, че усещах, че няма смисъл. Той нямаше да се промени, защото не ме обичаше достатъчно за да го направи. Въздъхнах и станах да си долея още малко сок от касис. Всеки месец на тази дата отпразнувах по този начин свободата си. В живота ми още нямаше реален мъж. Имаше много флиртове, но нищо сериозно а и честно казано се бях уморила от мъжете. Дадох си почивка от тях. Много от приятелките ме караха да си намеря с мотива за „клин-клин избива” аз просто им отговарях:

- Момичета в живота ми вече има мъж.

- Така ли? Опиши ни го, какви очи има, готин ли е?

- Тайна е момичета един ден ако даде Бог ще го видите.-неизменно отговарях аз.

Спомням си че казах, че в живота ми няма реален мъж и не ви излъгах. Той е нереален. Не се усмихвайте прибързано. С мъжът ми се разделихме две години преди разводът ни да стане официален и от тогава аз живея в тази къща. Къщата беше на баба ми и тя ми я остави след като почина. Мир на праха и. Беше страхотна жена. На 104 години бе все така жизнена както на 24. Казват, че съм се метнала на нея. Иска ми се наистина да е така. Баба ми обичаше да разказва разни истории. Една от тях ми беше любимата за коминочистача. Всъщност така баба ми срещнала дядо ми. Дядо ми бил коминочистач. Веднъж се качил да почисти коминът на къщата и. Баща и го наел. Обаче случайно или нарочно паднал в комина и я изненадал с роза в ръка докато закусвала. После се установило, че било нарочно. След това се сгодили въпреки протестите на баща и, който бил заможен а семейството на дедо и било от бедните.

Историята беше интересна, но я споменавам поради друга причина. От три години всяка сутрин получавам роза в камината си. Как се озовава там не знам. Но тя всяка сутрин си беше там. Спомням си веднъж когато организирах новогодишно парти в къщата. Събудих се и отидох в кухнята. Къщата имаше много стаи а и бях приготвила и спални чували така че всички бяха настанени сравнително добре. В кухнята една моя приятелка седеше над кафето си стискайки го с ръце. Пред нея в една чаша имаше роза.

- Къде я намери?

- Ами беше в камината, реших, че няма смисъл да се похабява там освен това в нея има нещо различно. Не знам как да го обясня сякаш има скрит чар.

Изгледах я неразбиращо.

- Тази роза е специална. Всъщност ти знаеш нещо нали?-изгледа ме остро.

Изчервих се и и разказах историята. Как всеки ден получавах по една розичка в камината от като се нанесох тук. Тя слушаше със затаен дъх накрая на разказа ми тя изписка леко.

- Това е адски романтично.

- Така е, но и малко се плаша.

- От какво?

- Ами ако е някаква откачалка?

Приятелката ми се замисли. Кимна сякаш си говореше сама на себе си. Беше странна и точно за това ми беше най-добрата ми приятелка.

- И това си остава между нас нали?

- Разбира се.-но тя сякаш не беше тук. Изглеждаше така все едно проследяваше тайнственият ухажор по пътят му до моята камина. Розите се редуваха като цветове веднъж беше с цвят на праскова, друг път бе червена. Потърсих значението им. Прасковената означаваше   скромност, признателност, възхищение, симпатия  а червената любов и внимание. Тези мисли ми минаха през главата докато моята приятелка проследяваше среднощният ми гост.

- Не е откачалка, просто е старомоден.

Стреснато я изгледах, защото и аз бях потънала в мислите си.

- Не иска да ти се натрапва.

- От къде знаеш това?

- Просто знам. А и знаеш, че интуицията ми не ме лъже.

- Да знам и беше права за онзи кретен надявам се скоро бивш кретен.

- Знам, но няма да ти го натяквам.

Оттърсих се от мислите си и натиснах копчето на телевизора. Каква ли роза ме чакаше на сутринта и дали той щеше да успее да ми я достави? Бях свикнала с тези рози, някак си те ме караха да се чувствам желана, бяха заредени с положителна енергия. Когато започваха да изсъхват аз им откъсвах листчетата и ги поставях на едно от леглата на вторият етаж. Вече две от леглата ми бяха постлани с рози. В тези стаи никой не допусках. Те бяха само за красивите цвята оставени ми от него. В един момент започнах да си мисля, че всъщност къщата ми оставя розите заради историята на баба ми. Смятах, че тази къща е обитавана от дружелюбен дух. Един ден обаче нещо промени мнението ми. Едни мои приятели отиваха на почивка около празниците и ми оставиха кучето си. Разбирах се добре с Мурджо, но през ноща той се разлая. Стнах въздъхнах и отидох да го успокоя. Не се притеснявах, че няма да са наспя, утре не бях на работа, но беше досадно. Той стоеше и лаеше пред камината а знаете колко са гръмогласни немските овчарки нали? Там имаше прасковена роза. Надзърнах през прозореца и забелязах стъпки водещи към гората бързо засипвани от стелещият се сняг. Малко след това се проведе и разговорът с най-добрата ми приятелка. Така всъщност аз разбрах, че човекът с розите бе реален. Знаете песента „Легло от рози” нали? Е аз имах вече две легла от рози, но все така бях сама в тях. Понякога се чудех дали да не направя първата крачка. Реших, че той трябва да я направи. Все пак беше мъж. С времето свикнах с това състояние на нещата и всеки ден като малка влюбена ученичка си чаках розата. Сърцето ми се изпълваше с топлина щом я видех в камината лежаща и чакаща да я взема в ръцете си. Любовта ми към розата донякъде ме свързваше с него. Не бях си изградила образ за мъжът заставащ всяка вечер над коминът ми. Нямаше смисъл, защото когато се влюбиш не се влюбваш в образа а в излъчването на човека в душата му. А неговата бе толкова нежна и приятна. Любовта ми дори не бе платонична а извън времето и пространството и може би такава щеше да си остане. Не възразявах. Няколко пъти бях се опитала да изчакам кога ще я спусне, но винаги заспивах и на сутринта розичката ме чакаше. Загледах се в телевизията и се оставих романтичната драма там, да ме погълне. Ставаше дума за електронна поща или нещо подобно. Не съм усетила как съм задрямала, когато чух шум. Ококорих очи. От коминът падаше прах и пепел. Стреснато се изправих. Този път червената розичка стоеше в камината но затрупана с пепел. Инстинктивно притичах и я грабнах в този момент в облак от прах нещо се приземи точно пред мен. Разкашлях се и залитнах назад търсейки опора. Прахът се разпростя като мъгла. Разкашлях се и азпочнах да падам стискайки розата в дясната си ръка. В този момент нещо черно се стрелна и ме улови на една педя от земята. Примигнах. Пръхът бе започнал да се сляга. Изкихах се и един глас ми каза:

- Наздраве.

Най-после чух гласът му. И останах като втрещена. Причината беше, че просто сега той бе в образ и звук пред мен.

- Не исках да става така и да ви се натпарвам. Просто вятърът ме запрати право в комина след като пуснах розичката.

- Аха.-проломотих аз и се разсмях. Той стоеше пред мен. С почернени от саждите бузи и ръце. Облеклото му бе черно и не се забелязваха петната по него. От него се излъчваше някакво странно очарование на, което не издържах.

- Сега ще си вървя.

Загледах го право в зелените му очи. Сякаш очакваше нещо. Поддадох се на импулса:

- Недей.-казах и се изчервих. Той се извърна.

- Обясни ми, защо?

- Ами, просто така. Абе долго е за разказване.

- Аз имам цялото време на света а ти?-попитах го закачливо.

Седна срещу мен и започна разказа си. Срещнал ме като съм слизал на центъра на селото. Лесно успял да разбере къде живея и от кой род съм. Бебе му помнела разказа за коминочистача в комина. Разбрал, че съм заета и решил да ми се радва от далече с розички. А тях ги отглеждал в оранжерия. Оранжеви и червени, специален сорт само за мен.

След това? Само ще кажа, че вече не бях самотна в леглата от рози.

Това е историята ми. Останалото е като приказка. А такава приказка и вие можете да напишете в живота си.