Преметна малката си чантичка през рамо и направи последна проверка. Мобилният и телефон беше в нея. Наистина тази чантичка поемаше много, нещо, което никога няма да предположиш от големината и.Пребърка джобовете си. Нямаше го часовникът и. Огледа се. Нямаше го наблизо. Върна се в кухнята. Беше го забравила на масата. Взе го и го погледна с нежно чувство. Беше малък и най-вече беше джобен. Дядо и го подари за 18-ят и рожден ден. Една сълза се отрони. Беше починал преди две години. Този часовник обаче продължаваше да тиктака и сякаш носеше неговата миризма, на тютюн и пръст. Дядо и живееше на село. Така и не поиска да дойде в града. Още помнеше думите му:

- Навивай го всеки ден преди да излезеш от дома и някога той ще ти донесе късмет.

Усмихна се и излезе през вратата качи се в асансьора и започна да го навива докато не усети леката съпротива. Асансьорът отвори врати пред нея. Приближи се до пощата и я отвори. Вътре освен обичайните рекламни боклуци имаше и нещо различно. Изтръска рекламите в кошчето и погледна. Беше покана. Въздъхна. Поредната покана за сватба. Как може хората да са толкова безотговорни. Да харчат толкова пари за глупости. Отвън имаше нарисувани две преплетени сърца в синьо. Наистина синьото бе любимият и цвят. Отпред нямаше никаква информация повече освен надписа Покана за ... любов. Интересно. Не вярваше в любовта от като веднъж се бе излъгала да повярва, че я има. Това обаче беше много, много отдавна. Тръсна глава да пропъди спомените и бръкна в джоба си. Закъсняваше. Пъхна поканата машинално в чантичката си и ускори крачка. Ако не побързаше щеше да изпусне метрото и да закъснее и после следваше рязане на заплатата.

- Кризисни мерки нали разбирате?

Бе се оправдал шефът им и се усмихна извинително. Работеше в една от водещите в света фирми за интернет технологии, но и те търпяха загуби, за сега не се налагаха съкращения, но кой знаеше?  Вмъкна се в влакчето точно преди вратите да се затворят. Настани се на единственият свободен стол и усети вибрациите на телефона си. Извади го. При това действие поканата изпадна. Алармата я предупреждаваше да не изпусне влакчето. Мъжът седнал до нея се наведе и ‘и подаде поканата.

- Извинете госпожице, но изпуснахте това.-усмихна и се.-изглежда важно. Поне според мен.

Незнайно защо се изчерви и смутено благодари. Погледна предмета в ръката си и се извърна наляво отново да благодари. Мястото беше свободно, мъжът бе изчезнал. Вдигна рамене и промърмори:

- Нищо ново под слънцето, все така става.

Отново пъхна поканата в кожената си чантичка и притвори очи да си отпочине от забързаното ежеднвеие поне за секунда. Пред очите и минаха различни моменти от протичането на денят и. Опита се да насочи мисълта си към нещо успокояващо. Имаше половин час до крайната спирка и не искаше да го изгуби в нервни мисли. Спомни си единствената си любов. След гимназията бе отишъл в Испания и така се разделиха. Писаха си няколко месеца всяка седмица, после писмата се разредиха а съдържанието им стана скучно. „Как си? Аз съм добре. Тук е страхотно. Работата ми харесва.” Никой от тях не посмя да приключи връзката с другия. Просто престанаха да си пишат. И от тогава личният и живот бе едно голямо нищо.

Бръкна в джоба си и погали гравираният часовник. Дядо и твърдеше, че го спечелил от един чужденец, който го обидил. Дядо и не го убил, просто го ударил така, че онзи човек му се примолил да пощади живота и му и в замяна и в знак на благодарност предложил часовника. След това двамата станали приятели. От тогава дядо и повече не посегнал на човек. Гербът на капачката изглеждаше древен, но тя никога не се бе замисляла за значението му.

- Спирка ...., крайна станция. Моля пътниците да напуснат влака.

Стреснато скочи и се насочи към изхода. Влезе и се чекира една минута преди крайният срок. Настани се на бюрото и започна да разпределя задачите си по приоритет. Трябваше да обърне внимание на този проект, бе го отложила от вчера. Имаше много работа, което бе хубаво разбира се. Метна чантичката на стола си и от нея отново изпадна странната покана.

- Абе защо ли не те изхвърля.-ядоса се тя на хартията, която естествено не и отговори. Спомни си думите на мъжът от метрото. „...изглежда важно. Поне според мен.”

Добре де, щеше да я погледне но по късно. Вдигна я и тя се отвори в ръцете и. Машинално я погледна.

Отгоре бяха написани трите и имена а в скоби дори прякора и под който бе известна и в Интернет „Дивата козичка”. Никой не я познаваше така. Тя не се срещаше с никой от интернет. А с приятелите си поддържаше връзка с истинското си име. Никой не знаеше този прякор.

„Имаме голямото удоволствие да ви поканим на вашата ....”

Тя стреснато се вгледа и сложи очилата. Нямаше грешка. „ истинска любовна среща”. Това пишеше. Някой се шегуваше с нея. Огледа се. Никой от колегите и не я наблюдаваше. „Срещата е в Бар „Втори шанс” на....” Следваше адреса и часът. Знаеше този бар, около него витаеше тайнственост. Една нейна колежка бе споделила, че там бе срещнала любовта на живота си. В отговор Ирина и се усмихна стараейки се да не прозвучи съчувствено. В отговор колежката и каза:

- Някой ден и ти ще го посетиш и тогава ще говорим.

Бе забравила за този разговор, но сега той и изникна веднага. Значи тя и бе скроила номер. Какво му ставаше на това момиче, защо така се бъркаше в живота на хората? Взе телефона и набра вътрешният и номер.

- Ало?

- Марлена, какво е това?

- Кое?-съненият и учуден глас я изненада.

- Поканата с много точки за любов?

- За какво говориш нищо не разбирам.

- Идвам при теб.

- Заповядай.

Ирина грабна поканата и изтича към кабинета на колежката си. Застана пред бюрото и и плесна поканата на него.

Марлена отвори поканата и я огледа после се усмихна.

- На какво се смееш?

- Ами веднъж ти казах, че ще отидеш в този бар.

- Не е смешно, как може така да се бъркаш в живота на хората? От къде знаеш никнейма ми? И защо ми уреждаш слепи срещи и...-тук тя млъкна. Лицето на колежката и бе станало сериозно.

- Не знам за какво говориш.

- Значи не си го пратила ти?-със съмнение промърмори Ирина.

- Не съм, нито съм я поръчвала. Прилича на сватбена покана.

- Така е, доста такива отхвърлих през изминалата година.

- А тази ще отхвърлиш ли?

Ирина замълча и погледна поканата. Какво ставаше тук, тя не знаеше, но една малка частица от нея се надяваше на нещо. Нещо хубаво да се случи в живота и. И въпреки, че тя бе малка, гласът и се чуваше.

- Не знам, все още не знам.

На поканата пишеше час и номер на маса. Имаше време да се прибере и оправи преди 19:30.

- Може би, няма...не знам.-добави сякаш на себе си тя.

- Извини ме Марлен, бях груба.

- Спокойно не се притеснявай а се забавлявай.-усмихна и се тя и се наведе над бюрото си.

Ирина прибра поканата в джоба си и се върна в кабинета.

Неусетно мина денят. В гърдите и се бе надигнала някаква тръпка. Сякаш нещо хубаво предстоеше. Бе забравила това усещане. Беше приятно. Прибра се и започна да се оправя. Бе решила да отиде. Въпреки всичко а и какво губеше?

Пристигна десетина минути по-рано. Огледа бара отвън. Беше в приятен малко претруфен стил, но хващаше окото. Приближи се до входа. Отпред стоеше добре издокарана мутра в същия претруфен стил. Барът приличаше на къща от времето на Луи 13-ти а мутрата беше издокаран в ливрея като паж от онова време.

- Вашата покана милейди?

Разсмя се. Какви обноски, какво внимание.

Мутрата я изгледа леко обидено и тя побърза да се извини:

- Извинете ме, но за първи път идвам тук и обстановката малко ме шокира.

Визиономията му омекна и премина в усмивка:

- Напълно нормално е милейди, днес е сряда, денят за любов тук.

- Така ли?

- Ами да и се влиза само с покани.

- О ама разбира се, сега ще ви я дам.

Тя се разстършува в чантата си. Бе облекла лилава вечерна рокля, не я бе извеждала на разходка от години. Отиваше и на функционалната и чантичка. Поканата обаче я нямаше. Погледна часовника на дядо си. Имаше само пет минути.

- Може ли да ви помогна милейди?

- Моля?

Той с грациозен замах извади поканата от един джоб на полата и. Тя дори не знаеше за него. Усмихна му се признателно:

- Как го направихте?

- Магия милейди. Можете да влезете. Ето и вашата покана.

- Не задръжте я не ми трябва вече.

- Напротив и ще се уверите в това. Масата ви е веднага в ляво от вратата.

Той и я поднесе с грациозен жест. Имаше тежки драперии, които прикриваха входа бяха от синьо кадифе. Влезе и ахна. Всичко бе обкичено с драперии, но в различна разцветка и всяко място бе облечено с тях, вероятно бе заради уединението. Музиката бе нежна и приятна.

Нейната маса бе с лилава драперия в тон с роклята и. Заметна я и седна. Реши да почака докато дойде кавалерът и. Поне се надяваше да е кавалер и да дойде. Погледна поканата на нея се бе появил допълнителен надпис.

„Вашият кавалер е Антон...”

Тя изхълца. Не можеше да бъде. В този момент усети познат аромат и рязко се извърна:

-Ти?

-Ти?

Казаха го едновременно.

- Как дойде тук?

- Получих покана, на която пишеше...

Антон погледна към поканата.

- Я пише твоето име.

Това беше любовта на живота и, дето така безславно се бяха разделили.

- Кой мислиш е организирал това?.-огледа се тя.

- Има ли значение?

- Всъщност няма, от кога си тук?

- От една година, кризата ме изхвърли от Испания, но съм добре, имам работа. Като пристигнах те потърсих, но нито телефона нито адреса отговаряха.

Двамата се усмихнаха. Целувката витаеше във въздуха и двамата се поддадоха на импулса. В гърдите и затуптя силна надежда. Надежда за по-добро.

- Сир и милейди желаят ли специалният коктейл на заведението „Усещане за целувка”?

Двамата се разсмяха и поръчаха. Стиснаха си ръцете усещането и бе такова сякаш никога нямаше да ги пусне.