Животът не ти дава вълшебна пръчка за да решиш проблемите си, но ти предлага широк избор от материали от които да си я направиш.

Бях забравил тези думи. Всъщност всеки един на мое място би ги забравил. А и какъв им е смъсълът? Когато нещата изглеждат така сякаш си зъсдаден само за да страдаш не би повярвал в вълшебства, камо ли че ти си способен на тях. Да започнем от малко по-рано. Да речем преди три години. Най накрая се дипломирах и станах един от многото магистри. Вишисти готови за месомелачката и изпълнени с върл ентусиазъм. От мен да знаете ентусиазмът не е полезен, не и в началото. Защото винаги се намери някой демон, който да ти резне ангелските крилца. Не вярвате? Като приключа ще повярвате във всичко. Не ми беше лесно да завърша. Имах проблем с концентрацията и всеки път трябваше да минавам през сложна система за да успея да се съсредоточа. Всъщност системата бе проста. Без храна докато не научиш всичко за изпита. Това разбира се ми се отрази на организма. Станах слаб от недоспиване и това ми докара проблеми. Няма да изпадам в подробности. Преодолях ги. Научих се от малък още да преодолявам проблемите с върл ентусиазъм. Оказа се, че това не е полезно за мен. Ентусиазмът бавно ме убиваше. Защото не намирах реализация. Каквото и хубаво нещо да ставаше в живота ми ставаше не с упорит а буквално робски труд. Нищо не ми се отдаваше лесно. Всъщност правилно е да се каже, че нищо не ми се даваше лесно. За всичко се борех. И с времето започвах да се чувствам се по-празен и празен. Като стъклена бутилка от която са извадили съобщението и са захвърлили обратно в морето. Познато ли ви е чувството? Аз живея в това усещане. Такъв е моят живот. С времето престанах да изпитвам емоции. Музиката не ме караше да се усмихвам. Загубих способноста да се забавлявам. Разплаквах се понякога на някой филм с щастлив край, но тава бе твърде рядко. Докосването на красива жена не ми докарваше тръпка. Бях станал безчувствен. Всичко това стана през тези три години. Мачкаха ме, унижаваха ме шефове, гаджета, роднини дори приятели. Бях станал като Тенекиеният човек от страната Оз, нямах сърце. Защото всеки си бе откъснал от него и го бе отнесъл. Реално така се чувствах добре. Никой не можеше да ме нарани, но осъзнавах, че нещата ставащи по филмите никога няма да ги изпитам. Сълзите ми бяха пресъхнали, независимо дали са от радост или болка. Усмивката ми излъчваше тъга. Често я намираха за чаровна, но когато това станеше не водеше до нищо хубаво. Животът ме бе ограбил и оставил на улицата. Все още ли ви е забавно? Все още ли се ентусиасти? Поздравления. Аз не издържах. Животът беше гаден и на мен вече не ми пукаше. ЧУвствата оставаха за идиотите. В първата ми работа шефката ме взе заради дипломната ми работа. Дори била присъствала на защитата ми. Помсилих, че това е добро начало. Не беше. Сложиха ме за шеф на място, до което се домогваха мнозина други. Мениджър проекти. И аз оптимистът ентусиаст се озовах в гнездо на пепелянки. Около мен неусетно се оплете мрежа от клюки и гадости. Аз бях в центъра и се радвах на пълното внимание. Има една приказка, по-добре в устата, отколкото в краката на хората. Познато ви е нали? Ами не е така. Нещата бяха по-сложни. Личният ми живот бе пълна бъркотия. Не бях имал по-дълга връзка от два месеца. А сега ми се отвори възможност. Стана сякаш от само себе си. Колко съм би глупав нали? Срещу сградата на компанията имаше заведение, където в часовете за почивки всички отиваха. Имаше един час в който аз отивах за да съм далече от всички. Почивките ни бяха с плаващо време. Обикновено около 11 преди обяд нямаше никой там, освен един дядка от съседният блок, който си пиеше кафето и четеше безплатните вестници, които се разпространяваха навсякъде. Един ден седнах за обичайната си почивка. Бях завършил един проект и го бях пуснал в действие. Бях доволен от себе си. Поръчах си топъл шоколад и отпих от него бавно наслаждавайки се на всяка глътка. Никъде не го правеха като тук. Затворих очи и си представих плаж и мургави тела припичащи се. Чайките пищяха над мен. А вълните се разбиваха в пясъка точно каквито ги обичах големи и привличащи със силата си. Това усещане ми липсва признавам си. Странно е какво чаша шоколад може да направи с въображението нали? Но това беше тогава.

- Извинете може ли да седна.

Не отворих веднага очи леко раздразнен, опитвайки се да си върна гледката от плажа, но връзката с въображението ми се разпадна. НАкрая примигнах. Пред мен седеше мургава девойка като тези от плажа, който гледах преди малко. Това извади усмивка на лицето ми.

- Разбира се.

Тя кимна извади списание и отпи от питието си. Нейното също беше шоколад. Огледах я. Огледах и заведението. Не бе пълно. Всъщност освен старецът нямаше никой друг. Защо бе седнала тук. Забелязах как тя ми метна поглед.

- Познаваме ли се?

Все пак тя бе на моята маса. И въпреки, че четеше Космополитън, си личеше че иска нещо. А може и да грешах. Всъщност по-добре да не бях започвал този разговор. Той ме превърна в това, което съм сега.

- Ами работим в една фирма и аз чух някои неща за вас и ми се прииска да се запозная с вас.

Така за следващият ден си уредихме среща по същото време на същото място. Колко бях наивен. Някои мислят това за положително качество. Може би е добре да изглеждаш такъв? Аз обаче просто си бях едно наивно момче, които намира добро, или поне го търсеше, дори и в убиеца на Луканов. Станахме гаджета. След три месеца се озовах в кабинета на шефката. Окоза се че моето гадже ми бе скроило номер. След един час бившата ми бе на моето място а аз бях вън от фирмата. Изпрати ми смс колко съжалявала, че ни било хубаво, но просто съм нямал бъдеще в тази фирма и ме посъвтева в бъдеще да внимавам повече на кой какво споделям. Не успях да се доближа до нея никога вече.  Тогава загубих част от девственият си оптимизъм. Все още обаче не бях прекършен съвсем. Постепенно обаче в следващите две години от живота си аз стигнах до тук. Чудех се как се бях превърнал в робот, но дори роботите на Азимов имаха повече чувства от мен. Аз бях заровил моите дълбоко. Притиснал ги под пясък от тъга, кал от гняв, блато от болка и космос от безчувствие.  Защо ви разказвам това? Ще разберете. В новата си работа бях съвсем безкруполен и правех всичко възможно да оцелея. Оцелявах, но цената за мен бе висока. Обаче в този свят как да запазиш красивата си и наивна същност? Това е предизвикателство на което не мога да отговоря. Това предисловие бе наобходимо за да разберете това, което се случи с мен.

Пред мен имаше плакат с надпис Безшумна музика. Беше на входа за работата ми. Звучеше интересно. Дузина хора със слушалки клатещи глави като идиоти. Музиката изглеждаше интересна. Не бях излизал от три години. Може би бе време да го направя? Защо? Вече не чувствах ритъма със сърцето си какъв бе смисълът? Реших да отида. Любопитството ме подтикна. С мен щеше да дойде и настоящото ми гадже, с което си мислех да се разделя след няколко дни. На плаката най-отдолу пишеше „Не натискай червеното копче, очаква те изненада” и до него намигащо човече. Усмихнах се и набрах телефона за резервации. Запазих места  последните две. Събитието бе днес. Съсредоточих се в работата и забравих за плаката и усмихващото се човече. В момента моята компания поглъщаше първата ми работа. Изпитвах странно удоволетворение. Защото бившото ми гадже бе принудена да говори с мен. Въпросът бе уреден до няколко часа. Кризата ги бе ударила силно и те бяха принудени да се предложат на друг. Май ми беше направила услуга като загубих работата си там. На другият ден щях да я уволня. Телефонът ми завибрира. Номерът бе непознат.

- Да?

- Билетите ви пристигнаха. Приятно забавление довечера и потърсете ни отново!

Бях забравил за музикалното събитие. Обадих се на половинката и си уговорихме среща. В уреченият час седяхме на една маса със слушалки на ушите. Нежен глас ни уведоми, че има три стила , за Дръм енд бас, трябваше да натиснем зелено. За техно хардкор жълто. Той го нарече електрическо жълто. За денс синьо или според него небесно синьо. Предупредиха ни да не натискаме червеният бутон. Музиката беше на живо. Половинката ми натисна бутон и вдигна пръсти нагоре. Харесваше и. Аз натиснах синият. Обаче червеният ме привличаше като магнит. Докато поклащах глава в такт с ритъма гледах бутона, който исках да натисна. Нещо сякаш ме спираше. Какво можеше да стане? Любопитството ми надделя. Натиснах го. Музиката спря. За момент настъпи пълна тишина. След това сякаш чук от шум ме връхлетя. Какафонията бе пълна. Когато отворих очи лежах на моят плаж и отпивах чаша шоколад. Всичко изглеждаше реално. Музиката на вятъра решеше косите ми. До мен се приближи една девойка и седна на празният шезлонг до мен.

- Все пак натисна червеният бутон а?

- Явно съм.

- Защо го напарави?

- Защото ми остана само любопиството.

Разказах и всичко, както вие го четете.

- Интересна история. Сега разбирам. Когато отвориш очи следвай слънчевото зайче.

- Какво?

- Любопитството ще те води.

Отворих очи. Бях паднал на земята. Никой не се бе навел над мен. Да ме провери как съм какво правя. Всички бяха затворили очи и се поклащаха като зомбита със слушалки. През гърдите ми пробяга слънчево зайче. Слезе от мен и се насочи наляво. Първоначално помислих че е ефект. Но то се върна и отново ме полози и отново тръгна наляво. Явно искаше да го последвам. Станах и се затичах след него. На един завой до една колона се сбълсках с някой. Преди да падна видях как две слънчеви зайчета се събират в едно. Пред мен се изправяше едно момиче. Двамата изпулсивно се засмяхме. Светкавица сякаш проблесна в съзнанието ми. Аз чувствах, беше ми весело забавлявах се. Сякаш шлаката наслоила се в душата ми бе разбита с един обикновен удар. Детското в мен си проби път и излезе. Запознахме се. И тя бе дошла водена от любопитство. И така се срешнахме. Останалото няма значение. Не уволних никой от бившата си работа, макар някой да го заслужаваха. Само ще добавя, че наистина в живота стават чудеса, но както казва дядо ми ние трябва да си изработим пръчката с която да ги вършим.