Отново се събуди със странното желание, за кой ли пореден път. Искаше да танцува, да танцува с някой и този танц никога да не спира. Въздъхна, постепенно музиката отшумя от главата и, и тя се завърна в суровата действителност. В устата и се образува метален вкус, за момент почувства желание да сложи край на всичко. Погледна навън. Преди година там имаше красив розов храст. Сега бе останало само пънче. Символ на преходността. Той беше посадил розовият храст преди 5 години с думите:

- Докато той расте ще е жива и любовта ни.

Тя сметна, че това е най-красивият подарък на света. След това разбра, че никога не трябва да се обвързва любовта с предмети. А дори и да имаше вечна любов тя не бе съсредоточена в този храст. Четири години по-късно той я напусна. На другата също подари розов храст. Явно храстите му бяха запазена марка. Господи, наистина го обичаше и него и тъпият му храст. Той си отиде и остана само храста. Като го виждаше през прозореца розите по него сякаш и се хилеха ехидно:

„-Виж ние сме тук като символ на…твоята глупост!”-сякаш и казваха те. Известно време правеше всичко машинално. Отиваше на-работа. Прибираше се и вечеряше. Сядаше пред телевизора за да гледа „Уил и Грейс”. Честно казано завиждаше на Грейс, че си има Уил. Изгасваше телевизора и отиваше в страната на сънищата. На другия ден ставаше оправяше се и пак отиваше на работа. Спря да търси, който и да е, не и трябваше никой друг освен телевизора. Той беше верен приятел, е освен когато нямаше световно по-футбол или друго нещо подобно, но пък винаги можеше да отиде на друг канал. Един ден след поредната доза ирония от страна на Розовият храст тя излезе, взе една малка брадвичка и започна да го кълца. Сякаш нещо в нея се прекърши докато го правеше, но тя само увеличи оборотите и продължи да го върши с настървение. Горкото храстче сякаш пищеше и се молеше тя да спре, но тя не спря докато не остана само едно пънче. Като триумф на апатията над любовта. От няколко месеца сънуваше, че танцува. Не беше го правила от повече от година. Първоначално приятелките и я канеха да излиза с тях. С времето обаче поканите и отказите се разредиха съвсем. Всъщност тя не намираше смисъл в нищо освен в тази ритмична мелодия, която не излизаше от главата и. Като забравен сън от предишен живот.

Наплиска си лицето с вода и се погледна в огледалото. Зомбито, което я погледна от там, не приличаше на нея. Имаше синьо под очите и рошава коса като гнездото на сврака. Зае се да се постави в ред. Може би беше време да се вземе в ръце, но за какво да го прави? Имаше ли някакъв смисъл? Погледна часовника. Беше събота пет часа сутринта. Дори не беше на работа днес а вече беше станала. Какво щеше да прави сега? Не беше гладна а по телевизията нямаше нищо интересно поне до 11 часа. Дали да не се поразходи? Реши да обуе анцуга си и да потича. Анцугът и беше смешен. Приличаше на пижама на малко момче. Беше спомен от миналото. Не го бе обличала никога всъщност. Беше и подарък от него. Кучият му син. Дрехата нямаше значение и за това тя ядно тръсна гривата си и го навлече. Прилепваше и добре. Явно изолацията и преяждането не и се бяха отразили зле. Освен може би на очите и разбира се. Въпреки грима, който сложи още си личаха сините петна по тях. Те сякаш и казваха:

„- Ние сме тук и няма да изчезнем!”

Не трябваше да обръща внимание на измислени гласове:

- Ама като си сама, какво да правиш?-отговори си тя на глас.

Дали не полудяваше. Оставеше само да си вземе дъска за спиритичен сеанс. Мислеше прекалено много върху глупости, но пък какво друго и оставеше беше станала отшелник нали? Този път не си отговори на мислено зададеният въпрос. Беше риторичен. Излезе на двора и се втренчи в пънчето останало от  розовият храст. Изпита вина, че го бе отсекла. Какво и бе виновно дървото, че тя бе пощуряла от мъка?

- Рядък сорт наистина, жалко, че е отсечен.

Рязко се извърна. Зад оградата стоеше мъж. Излъчването му бе обаче, някак си хлапашко и наивно. Усмихваше се. А усмивката му бе мощно оръжие. Мълчанието нагнети обстановката и тя се изчерви:

- Какво искате?.-малко грубо отвърна.

- Извинете, просто изказах възхищението си от това пънче.

- Че откъде знаете какво е?

- Просто розите са ми хоби, поназнайвам това онова. Този вид е бил специално селектиран за …, но аз ви отегчавам и натъжавам.-прекъсна се сам той.

Беше се замислила за това от къде бе намерил този храст.

- Няма нищо, продължете, стана ми интересно.

И наистина беше така.

- Добре, но вие си го изпросихте.-и той пусна една от обезоръжаващите си усмивки.

- Селектиран е специално за кралският род на….

Вече не го слушаше, въпреки че чуваше всяка негова дума. Музиката отново зазвуча в главата и. Тя леко започна да потропва с крак.

-…най-вероятно този, който ви го е купил го е направил по погрешка, защото този вид прилича много на обикновеният див розов храст. Но така е само през първата година.

Музиката се усили в главата и. Емоцията бе чиста и неподправена като утринната роса появила се преди малко и измокрила цялата градина.

- Вие не ме слушате?

- Извинете ме, просто една мелодия ми се върти в главата. Просто много неща ми се събраха през последната година и съм отвикнала да общувам с хората.

- Не е трудно, като ходенето е, веднъж като го направиш тръгва от самосебе си.-отново се усмихна той.

После добави:

- Ще танцуваме ли?

- Моля?

- Нали мате мелодия в главата? Единственият начин да я изкарате от там е да я изстанцувате с някой нали?

Колкото и да е странно тя забеляза логика в думите му.

Той и подаде ръка а тя свенливо я пое. Не бе я докосвал мъж от толкова отдавна. Ръката му беше топла и някак си заредена с енергия. По цялото и тяло сякаш мина електричество и те се понесоха в ритъм, който само тя чуваше. Въпреки това той водеше и то правилно. Не я настъпи нито веднъж. Мелодията звучеше а двойката продължаваше да танцува. Хората се събуждаха минаваха по тротоара и ги заглеждаха. Свиваха рамене и продължаваха. А танцът продължаваше. В един момент мелодията спря така внезапно както беше и дошла. Тя се завъртя за последно още понесена в вихъра на танца и се огледа. Звездите вече излизаха на небето. Почувства се готова да полети. Този танц я бе заредил. Не и се искаше да гледа повече „Уил и Грейс”. Изглеждаха и тъпи. Е освен Уил, но това бе друга тема. Извърна се да благодари на партньора си в танца, но той липсваше. Какво пък, вече нямаше значение. Прибра се в къщи и набра телефона.

- Кали, искаш ли да излезем?

- Не може да бъде, ти ли си това?

- Моля те не ми се сърди.-тя извади тъничкият си глас за тези случаи.

- Просто съм учудена, това е! Какво стана чудо ли?

- Аха ще ти разказвам.

Когато се прибра. Веднага си легна.

На другият ден на мястото на пънчето бе изникнал нов храст изпълнен с цъфнали кралски рози, два пъти по-големи от предишните, сякаш се бе възродил от пепелта.