Фирмата му кандидатстваше за един проект, много важен. Парламентът се местеше в зала „София”, която трябваше да стане стъклена. Идеята беше да има прозрачност. Усмихна се на себе си. Един ден щеше да заведе сина си и дъщеря си там и те да гледат и един от тях щеше да каже:

- Тате виж една от маймуните гласува с две карти едновременно. Позволено ли е?

И той щеше да се засмее. Постави и последното парче от макета. Имаше още два часа до презентацията. Усмивката му изчезна внезапно. Вероятно никога нямаше да има деца, защото нямаше да бъде с жена или да се ожени. Искаше само нея а тя не бе тук бе далече, далече. Още от деца се бяха харесали, когато тя за първи път го целуна по нослето и той отвратено започна да плюе. Дружбата им продължи и в горните класове. В гимназията,когато съучениците им масово правеха секс, те дори не си помислиха за това. Бяха решили, че любовта им нямаше нужда от това. Просто искаше да е с нея, да и помага. Да и носи екипа по физическо и тежката раница с учебниците. По-късно разбра, че това се нарича платонична любов. Спомни си за една случка, разхождаха се една есен последната седмица преди започване на училище. Държаха се за ръка. Жълтурчетата прецъфтяваха и техният пух се носеше навсякъде. Той улови едно пухче в ръката си и и прошепна:

- Пожелай си нещо.

- Но то е твое, ти го хвана.-отвърна му тихичко тя.

Вятърът духаше и ги разхлаждаше приятно. Косите и се развяваха, моментът бе просто идеален.

- Аз ти го подарявам, защото моето желание е за теб.

- Тогава нека и моето е за теб.

Той разствори ръка и тя духна пухчето. То нестабилно се залюля и почна да пада. Според поверието трябваше да отлети надалеч за да се сбъдне желанието. Малко преди да докосне земята вятърът го подхвана и го завъртя нагоре насочвайки го напред в посока към слънцето.

- Пожелавам си да сме завинаги заедно.

- Това е и моето желание.

Прегърна я през рамо и продължиха да гледат как пухчето се изгубва сред останалите в далечината. Със смях го последваха. Върхушка от пухчета се заплете в косите и.

Изтри една сълза, откъснала се от окото му:

- Съсредоточи се върху проекта по-дяволите и забрави за нея.

Това беше първият му голям проект. От фирмата го бяха избрали заради странното му и креативно мислене. Подът щеше да бъде от стъклени тухли. Вратите също щяха да бъдат стъклени естествено. Стълбите, които водеха до ресторанта щяха да са от същият материал. Щеше да има направени по поръчка изцяло стъклени асансьорни кабини. Както и отделни стъклени стаи за операторските екипи. Стъклата щяха да бъдат от материал, който можеше да потъмнява, когато слънцето напечеше, но това нямаше да пречи на хората да виждат избранниците си вътре. Външните врати, както и стъклените стени щяха да са закалени, ако случайно някой ядосан гражданин хвърлеше камък или нещо друго. Стъклото щяше да е прозрачно и щеше да се вижда дори, кои депутати повече стоят в ресторанта а не в заседателната зала. Щеше да има монтирана отвън електронна система, която щеше да показва за какво се гласува и как върви гласуването. Освен това щеше да има и бар, където да изпият по едно кафе или безалкохолно на крак.

Беше доволен от работата си.

- Свърши ли?

Беше шефът му.

- Да бос, приключих.

- Престани с това бос, чакай да го видя.

Той се приближи и внимателно огледа.

- Много добре Добри, а може ли да видя как е отвътре?

Добри се приближи и натисна едно копче. Таванът леко се открехна. Шефът го вдигна като капаче на консерва. Огледа всичко. Дори малките столове. На всеки от които имаше място за гласуване с панел за разпознаване с отпечатък, за да се избегне гласуване с повече от една карта. Отзад имаше балкон остъклен, от където можеше да се наблюдава там беше и стъкленият бар. Добри освети с един силен фенер и мъничките стъкълца автоматично потъмняха. Сгредата бе изпипана до последният детайл. Добри натисна още едно копче и се отвори долната част. Ресторанта беше със стъклени маси и удобни столове, но не достатъчно за да не са заседяват там. На всяка маса имаше панел, който уведомяваше наближаващото време за следващото гласуване.

- Изпипал си всичко, абсолютно всичко. Радвам се, че избрахме теб да ни представляваш.

- Готов ли си за представянето?

- Да бос.

- Спечели за нас проекта и можеш да ме наричаш както искаш.

Усмихна се и погледна през прозореца, не слушайки говоренето на прекалено превъзбудениат му шеф. Нещата в професионален план при него вървяха перфектно, въпреки призрака на кризата, който витаеше навсякъде. Не беше щастлив, пълното щастие му се изплъзваше постоянно плезейки му се в очите като стар клоун без никакво чувство за хумор. Скоро залата започна да се пълни. Изчака всички да заемат местата си и започна. Обясни как ще става отоплението на сградата с помоща на слънчеви батерии разположени над балкона плюс електричество. Интернета щеше да бъде по немският пример с помоща на електрическата мрежа. След около час хората изпратени да вземат решение ръкопляскаха станали на крака.

- Имам само един въпрос г-не, ще можете ли да се вместите в необходимият бюджет?

- Разбира се, дори ще останат пари за някои екстри като енергоспестяващи лампи например и газопровод за ресторанта.-той се усмихна и смигна.

След като изпратиха делегацията шефът го потупа по рамото.

- Проектът е наш моето момче.

Добри въздъхна и се усмихна.

- Какво те притеснява? Не искам нищо да те притеснява, след този успех можеш да си пожелаеш всичко?

- Наистина ли?

- Разкажи ми какво е мъчи?

И Добри разказа, как след гимназията тя се преместила да живее в Америка, завършила антропология. Бяха си писали до преди три години. Знаеше, че преподава антропология и прави разкопки в стари индиав.нски селища.

- Фирмата плаща, ти отиваш да я видиш, но само ако се върнеш отново. Ти трябва да завършиш тази сграда.

- Много мило бос.

- За теб винаги.

И така Добри се качи на самолета със свито сърце, надявайки се мечтата му да се сбъдне и тя още да го обича. Детската му любов отново изпълзя и обхвана сърцето му като четирилистна детелинка, увехнала за малко, но отново избуяла с пълна сила, съхранила своята енергия вътре в сърцевината си.

Професор Александра Миронова, взе медният предмет, едниственият такъв в цялото село. Останалите бяха от камък или кремък. Беше статуя на богинята майка. Според легендата статуята била скривана от последният намерил я и следващият който я намери получава една благословия от богинята. Алекс не се замисли и каза:

- Искам моето желание да е за теб.

Добри и липсваше много, бе се опитала да го замени, но не бе успяла. Някак си в другите нещо не и достигаше. Бе успяла професионално, но вътре се чувстваше половин човек. Ако можеше да се откъсне за малко от лекциите..., но не можеше. Поглли статуйката и я постави в хранилището. Утре се връщаше за да изнесе лекцията си за вярванията на индианците хайда.

Когато пристигна на лекцията усещаше някакво приповдигнато настроение. Сякаш богинята наистина я бе благословила. Започна с ентусиазъм, което не и се бе случвало отдавна. Странно нали? Дойде време за въпросите и тя даде знак:

- Професоре, а какво е влиянието на индианците хайда върху шаманските ритуали в родната ви страна?

- Добър въпрос, но не смятам, че индианците хайда някога са се срещали с прабългарите, все пак има някои твърдения, които не могат...

Тя се прекъсна сама. Момчето, което и задеде въпроса се изправи.

- Добри!-изкрещя тя като луда тийнейджърка. После се стегна и каза със спокоен глас:

- Класът се разпуска.

Останаха заедно един месец. След това той се прибра за да реализира проекта си.

Когато вече го приключваше след близо девет месец го потърсиха в кабинета му.

- Ало?

- Имам изненада за теб!

- Алекс ти ли си?

- Аха и идвам да ти кажа, че си имаме бебе, всъщност са близнаци, момиче и момче.

- Каквооооооо?

Очите му се премрежиха и той се отпусна във стола. Имали ли сте желания, или мечти, които са толкова перфектни, толкова красиви, че не ти се верва, че се случват? Ами така се почувства Добри.

- А ти къде си?

- Погледни към вратата.-захихика тя.

Той вдигна очи и я видя да седи на прага, като ангел но с голям корем, в който живееха две мъничета и скоро щяха да излезнат от там.

- Терминът ми е след два месеца, за това ми разрешиха да дойда.

Той я прегърна и сякаш се върнаха назад във времето когато тя духна пухчето от ръката му и те го подгониха към слънцето.
- Тате тази маймуна не знае ли, че не може да гласува с две карти нали има разпознаване с отпечатъци?
Добри и Алекс се засмяха. Децата им растяха толкова бързо и ставаха толкова умни. Да мечтата му се сбъдваше и от време на време го хващаше страх ами ако сънуваше. Усети ощипване:
- Аууу, защо го направи?-извика той.
- Знам какво си мислиш като се зазяпаш така!-усмихна се Алекс.