Беше странен, много странен до толкова, че дори майка му не го разбираше. Причината бе ясна. Веднъж бе решил да се поразходи по стълбите бе се спънал в ританките си и бе паднал по тях. Бе се оттървал само с комоцио, но това бе опасно за едно бебе. След това започнаха проблемите. Веднъж го завари да седи на пода и да реве сочейки нещо. Тя се огледа и му донесе една зебричка седяща наблизо. Той я разгледа остави я на земята и отново писна с цяло гърло. Скоро около него на зебрата и правеха, компания плюшено мече, камионче, количка, дрънкалка а малкият продължаваше да дере гърло като тръбач. Накрая тя забеляза какво сочеше той, а именно една книга. Беше забравила, че изобщо я е оставила там. Книжката беше комикс. Подаде му я и той отвори страниците и впери очи в нея. След година, когато се научи да говори сподели с майка си, че го боли глава постоянно. Отидоха на лекар. Лекарите не откриха нищо. Главоболието не минаваше въпреки лекарствата. Тогава, той и каза, че когато чете не го боли глава и майка му започна да му купува книги. Хлапето четеше постоянно. Освен когато не спеше, но дори и тогава до възглавницата му стоеше една книжка. Когато сядаше пред телевизора винаги го правеше с книжка. Като стана на пет се записа в библиотеката. Любопитството му бе като на ламя и той бързо започва пълните със знание корици. Четеше бързо. Бе станала професионалист. В училище го смятаха за странен, защото дори в междучасията той стоеше с книга вместо да рита топка, да гони момичетата или да играе на ръбче или някоя друга игра. Побойниците в училището си го бяха белязали като жертва, за това винаги стоеше в клас и не излизаше на двора. Единственият проблем беше, че когато четеше забравяше да се храни и да пие вода, освен ако някой не го подсетеше. Майка му реши да го запали по рисуването и за един кратък момент това помогна. Когато рисуваше също не го болеше глава. Обичаше да рисува пейзажи и животни. Особенно второто. След всяка една рисунка той се чувстваше гладен като вълк и започваше да яде каквото му попадне. Това радваше родителите му, но въпреки това те все още се притесняваха за него. Обаче рисуването не успя да задържи вниманието му дълго и той отново се върна към книгите. Те го успокояваха и не го караха да се чувства странно. Скоро бе заваршил гимназия и започна да учи в университета. Тогава баща му го извика и сериозно си поговори с него. Защото той не се интересуваше от момичета. Причината бе в четенето, просто нямаше време за тях. Разговорът обаче не доведе до нищо. Един ден понеже имаше свободно време бе седнал в библиотеката и четеше един роман за някакво евангелие, което можело да промени света. В края на книгата евангелието бе хвърлено в морето. Замисли се и въздъхна.

- Досадно нали?

- Моля.-обърна се той.

- Когато книгата няма очакваният или правилният неочакван край нали?

Обърна се объркано. Трябваше му малко време за да се пренесе от яхата на, която се развиваше действието върху действителноста. Пред него стоеше момиче с очила, голями кафяви очи , черна къдрава коса и му се усмихваше. Тя продължи мисълта си, въпреки, че той още примигваше леко шашардисан срещу нея:

- Чела съм книгата и смятам, че това е грешка.

- Кое?- примигна срещу нея той.

- Ами да се хвърля  книгата в морето. Ако бях писателка щях да променя края.

Той се усмихна.

- Извинете, ни ви се представих казвам се Ангелинка, майка ми е била почитателка на българските класици.

- Явор, ами аз...-той замълча.

- Приятно ми беше да се запознаем, ще се виждаме пак.-тя махна и пое към изхода нарамила раницата си. Той замечтано я следеше и тогава в главата му се роди откачена идея. Прибра се в къщи веднага и седна на компютъра. В главата усети странно пулсиране в слепоочията а пръстите сякаш сами се задвижиха. В един момент примигна и се огледа. Разказът бе завършен. Седеше пред него и сякаш му се усмихваше. Усещането беше страхотно. Главоболието го нямаше а той чувстваше неистов глад за шоколад. Отиде до хладилника и погледна в него. Имаше шоколадов сладолед. Грабна го и го омете за секунда. Главоболието не се завърна. Върна се към произведението си и започна да го чете. Очуди се как бе успял да пише такива неща. Реши да пустне произведението си в интернет. Не очакваше положителни реакции, просто искаше да експериментира. А и нещо го гъделичкаше отвътре искаше одобрение и насърчение. Изба си един сайт регистрира се и го пусна там. Разказът беше за момче, което намира странна книга в една пещера, не разбира езикът и, но сякаш разбира смисълът и. То се опитва да разкаже на много хора за нея, но никой не го взема на сериозно. Накрая той отива при една пенсионирана преподавателка и и разказва историята. Тогава тя се заем със случая. Разказът не заваршваше с хвърляне на книгата в морето. Момчето бе разбрало посланието и. Когато се появи един силен вятър то я хвърли във въздуха и отделни листа от нея достигнаха до различни краища на света те започнаха да се привличат едно към друго и така хората който бяха прочели тези страници дойдоха при него и се обединиха. Звучеше като утопия разбира се и някак си по детски. Той натисна копчето и разказът бе изпратен. Публикуваха го бързо и почти веднага излезе коментар. Не беше положителен и това не го изненада. Отговори му, че това е първото му произведение. Обаче следващият бе  положителен. Един читател призна, че това го е заредило с положителни емоции. Бе публикувал под псевдоним, кръсти се на един от героите на любимата си поредица Малоун. Най-му хареса коментара на Небесноизвестна, която сподели, че този край е страхотен и тя дори е плакала на него. Усмихна се. На сутринта усети парене в слепоочията и отново започна да пише. Без да го прочете го публикува в сайта. Когато се прибра имаше вече над сто коментара. Беше продължил разказа с книгата.  Естествено най-много му хареса коментара на Небесноизвестна. Усещаше някаква странна връзка с нея. Когато го споходеше паренето в слепоочията винаги сядаше и почваше да пише, ако нямаше такава възможност си надраскваше набързо идеята и бързаше да я осъществи в последсвие. Почти спря да чете, защото нямаше време за това. В нета имаше похвали и порицания радваше се и на двете. Един ден се престраши и участва в един конкурс. Чака няколко месеца за отговор, но все още нямаше. Беше седнал както обикновено да си пише на мястото си в библиотеката, когато усети нечие присъствие. Обърна се и видя Ангелинка, момичето с лешниковите очи. Усмихна се неволно.

- Здрасти.

- Здрасти, извини ме, че надникнах, но забелязах ника си на твоят монитор и това ме накара да го направя.

- Кой ник?

- Небесноизвестна.

- Така ли?

- Ти ли си Малоун?

- Аха...-не можеше друго да каже, усети някаква странна тръпка в гърдите си. Същата като затоплянето в главата му, но тази започна от гърдите му и продължи по цялото му тяло.

- От кога пишеш?- тя го гледаше с голямите си красиви очи и той се изгуби в тях.

- Ами... от като говорихме за онази книга, реших да напиша моя версия.

- Което значи, че...

Тя не довърши, но той го направи вместо нея.

...ти ме вдъхнови.

Момичето се изчерви, личеше си, че това и е адски приятно.

- А какво правиш сега?

Той бе влязъл в пощата си и разбра, че не е спечелил конкурса.

- Ами губя един конкурс.- усмихна се той, но усмивката му бе печелна.

Тя го изгледа сериозно.

- Нали не очакваш да стане от първият път?

Тя го прегърна и цялата тъга изчезна от погледа му.

- Пиши и някой ден и конкурс ще спечелиш!

Топлината, която тялото и излъчваше, топлината, която струеше отнея се пръхвърли върху него. Нейната вяра в него го облада. Усети силен прилив на енергия, по силен от обичайният. Усети познатата пулсация в слепоочието, причинена от пъргавото нагъване на мозъка му. Пръстите го засърбяха и сякаш го подканяха да започне. Той се усмихна и отново започна да пише. Тя го наблюдаваше а той пишеше.

- Библиотеката затваря в 19:00.-металният глас ги стресна. Довърши мисълта си съхрани я и се изправи. Бяха минали осем часа и през тях, той през цялото време бе публикувал разказ след разказ. Излязоха навън и се хванаха за ръце разхождаха се под Луната, когато той коленичи пред нея и каза:

- Би ли била моя муза?

- С удоволствие отвърна тя и го целуна.

Отново усеети зтранното затопляне, беше толкова приятно. Тогава извади лаптопа си и отново започна да пише. Ангелинка се разсмя. Отидоха у тях останалото е история. На другият ден се събуди и посети пощата си. Бе получил съобщение „Вие спечелихте нашият конкурс за....”. Бе забравил за участието си в този конкурс, толкова се бе съсредоточил в другият.

- Казах ти, че така ще стане нали?

Тя надничаше зад гърба му.

- Беше права.

Целуна я и двамата се сбориха на леглото, после се разсмяха. Усети, че постоянната болка в главата му бе изчезнала и той знаеше, че е за винаги.

Приятели, тук е момента да ви се похваля. Съобщението в пъщата, което героят ми получава е вярно. Аз наистина спечелих конкурс. Първият си такъв. Темата бе "Как да направим един обикновен ден в необикновен". И за първи път ме оцениха като писател извън форумите и блога. Благодаря на тези, които вярваха в мен!